Решение № 438 от 30.10.2025, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 438 гр. Р., 30.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – Р., ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Велкова

Членове:

Силвия Павлова

Йордан Дамаскинов при участието на секретаря Димана С. като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело № 20254500500609 по описа за 2025 година

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Р.п.- Р., представлявана от а. р. И. С. К. чрез пълномощника Д. Д. против решение №904/09.06.2025г., постановено по гр.д.№1833/2025г. на Р.нския районен съд, с което са осъдени да заплатят на Е.

Г. Н., ЕГН ********** сумата в размер на 13 520.42 лв., представляваща неплатена част от дължимо брутно трудово възнаграждение на основание чл.218, ал.2 от ЗСВ за периода м. март 2022г.- м.декември 2024г., ведно със законната лихва, считано от 26.03.2025г. до окончателното плащане, сумата в размер на 3095.10 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.04.2022г.25.03.2025г.,както и дължимите разноски в размер на 2564.63 лв. Твърди се, че решението е неправилно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон по съображенията, изложени в жалбата. Претендира отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковата претенция се отхвърли.

Ответницата по жалбата Е. Г. Н. чрез пълномощника си адв. Г. С. от АК-Д.

1 е подала отговор по реда на чл.263 от ГПК, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита обжалваното решение за правилно и иска същото да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените разноски за производството.

След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд приема следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Производството по делото е образувано по предявеният от Е. Г. Н. против Р.п.- Р., в качеството на работодател, обективно кумулативно съединени искове за заплащане на неплатено дължимо брутно възнаграждение на основание чл.218, ал.2 от ЗСВ и иск за заплащане на лихва за забава.

От събраните в първоинстанционното производство доказателства е установено, че на 02.07.2021г. Е. Н. е встъпила в длъжност „п.“ в Р.п.- Р., която заема и до момента. С акт за изменение №РД-08-133/01.11.2021г. на а. р. на Р.п.- Р. основното месечно възнаграждение на Е. Г. Н. е определено на 2 949 лв., считано от 01.11.2021г. и допълнително възнаграждение от 23 % за придобит трудов стаж и професионален опит. Размерът на възнаграждението е изменен с акт за изменение №PД-08-133/01.11.2022г. на а. р. на РП –Р. като основното месечно възнаграждение на ищцата е увеличено на 3 244 лв., считано от 01.11.2022г. и допълнително възнаграждение от 25 % за придобит трудов стаж и проесионален опит. С акт за изменение №РД-08-117/01.11.2023г. основното й месечно възнаграждение е определено на 3 731 лв., считано от 01.11.2023г. и допълнително възнаграждение- 27 % за придобит трудов стаж и професионален опит. С последващ акт за изменение №РД-08-36/18.03.2024г. основното месечно възнаграждение е увеличено на 4 216 лв, считано от 01.01.2024г. и допълнително възнаграждение от 27 % за придобит трудов стаж и професионална квалификация. С акт за изменение № РД-08-105/01.11.2024г. основното месечно възнаграждение на Е. Н. е изменено, считано от 2

01.11.2024г. като е увеличено на 4 216 лв. и съответно на 29 % за придобит трудов стаж.

С решение на Висшия съдебен съвет е утвърдена тaблицa № 1 за 2022г., 2023г. и 2024г., регламентираща размерите на м. възнаграждения като за процесния период са определини както следва: за периода 01.01.2022г. 31.03.2023г. - 3 244 лв., за периода 01.04.2023г. - 31.12.2023г. - 3 731 лв. и за периода 01.01.- 31.12.2024г. -4216 лв.

Е. Н. e пoлyчaвaла бpyтнo мeceчнo възнaгpaждeниe в paзмepите определени с утвърдената oт *** Taблицa №1.

При така установените факти първоинстанционният иск е уважил изцяло предявените искове. В обжалваното решение е прието, че трудовите възнаграждения на магистратите /основни и допълнителни/ се определят от Пленумът на ВСС- чл. 30, ал. 2, т. 10 от ЗСВ. Прието е също, че съгласно чл.

218, ал. 2 от ЗСВ, основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, п.ска и следователска длъжност се определя в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт, а съгласно чл. 218, ал. 3 от ЗСВ възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт се определят от Пленума на ВСС, като се утвърждава и Таблица № 1 за определяне размерите на максималните основни месечни работни заплати за длъжностите на съдии, п.и и следователи без техните размери да са императивно установени. Райнният съд е счел, че възнагражденията на останалите магистрати задължително следва да са в рамките на очертания от тези разпоредби диапазон между най-високите и най-ниските основни месечни възнаграждения за м. длъжности. Прието е, че основният принцип на ЗСВ е по-високо възнаграждение / в т. ч. и основно / за по-високите магистратски длъжности, който извод е изведен от разпоредбата на чл. 227, ал. 5 от ЗСВ. Първоинстанционният съд е счел, че решението на Пленума по чл. 128, ал. 3 от ЗСВ не може, както е процедирано в случая, да определи основно месечно възнаграждение на магистрат от районен съд/ Р.п. под законоустановения минимум основно месечно възнаграждение за п.ска длъжност и е приел, че на Е. Н. в качеството й на п. в РП-Р. се дължи разликата между полученото от нея брутно трудово възнаграждение и дължимото й такова на основание чл.218, ал.2 от ЗСВ, определено на база този минимален 3 размер.

Прието е още, че пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по иска е Р.п.- Р., в качеството й на работодател по арг. на чл. 61 от КТ и предвид разпоредбата на чл. 229 от ЗСВ вр. § 1, т. 1 от ДР на КТ, без оглед на обстоятелството, че възнаграждението за съответната магистратска длъжност се определя от ВСС, от чиято компетентност е и назначаването на магистрата чл. 160 от ЗСВ. Посочено е, че по своя характер магистратското възнаграждение е такова за положен труд и макар правоотношението по заемането на м. длъжност да е специфично, различно и от трудовото, и от служебното правоотношение, магистратите полагат своя труд в съответния орган на съдебната власт /чл. 161 от ЗСВ /, който се явява техен работодател, а не органът по назначението. Счетени са за неоснователни правоизключващите възражения на жалбоподателя за невъзможност самостоятелно да определя и изплаща трудовите възнаграждения на п.ите от състава си, за обвързаната му компетентност по прилагането на чл. 218 от ЗСВ, както и за това, че РП- Р. като третостепенен разпоредител с бюджетни средства не може да нарушава бюджетната рамка съобразно предназначението на разпределените й средства.

Първоинстанционният съд е приел, че искът е доказан по основание като на Е. Н. се дължи разликата между платеното й и действително дължимото й се трудово възнаграждение за исковия период. Посочено е, че причините, довели до начисляването и плащане на възнаграждение в размер под законоустановения /решението на ВСС и обвързаността на съответния административен р. с това решение/ не са основание за отхвърляне на иска, след като той е установен по своето основание и размер. При извършена съпоставка между справка на НСИ за средната месечна заплата на наетите по трудово и служебно правоотношение за 2022г., 2023г. и 2024г. и фишове за заплатите на ищцата се е обоснован извод, че през процесния период на Е. Н. е начислявано основно трудово възнаграждение за заеманата от нея длъжност „п. в Р.п.“, в размер, по-нисък от предвидения в чл. 218, ал. 2 от ЗСВ за найниската п.ска длъжност, като при определяне размера на възнагражденията й не е прилаган критерият „удвоена средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт“, както по отношение на п.ската, така и спрямо всички останали длъжности. Въз основа на наличните данни по делото- фишовете получено 4 възнаграждение и справката на НСИ, на основание чл. 162 ГПК съдът е установил, че разликата между дължимото брутно трудово възнаграждение на ищцата в предвидения от Закона за съдебната власт минимален размер от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера и платеното й брутно трудово възнаграждение за периода месец март 2022г. месец декември 2024г. е в размер общо на 13 520.42 лв., а размерът на мораторната лихва върху тази сума за горепосочения период възлиза на 3 095,10 лв. Прието, че исковете са доказани и по размер и е уважил изцяло претенциите.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон.

Производството е образувано по иск на Е. Н.- п. в РП-Р. с правно основание чл.128 от КТ, приложима съгласно препращащата норма на чл.229 от КТ, съединен с иск за заплащане на лихва за забава.

Претенцията е основана на твърдения, че за процесният период са й изплатени възнаграждения за положения от нея труд в по- нисък размер от нормативно установения в чл.218, ал.2 от ЗСВ.

Неправилно първоинстанционният съд е счел, че в случая дължимото възнаграждение на ищцата следва да се определи съобразно горепосочената правна норма.

Статутът на магистратите- съдии, п.и и следователи, е регламентиран в ЗСВ. Разпоредбите на чл.160 и чл.161 от ЗСВ сочат, че служебното правоотношение на магистрата възниква от сложен юридически фактрешение на ВСС и акт за встъпване в длъжност, въз основа на които а.т р. на съответния орган на съдебната власт е задължен да издаде акт за заемане на длъжносттта с регламентираното в чл.161, ал.3 от ЗСВ съдържание, в т.ч. и размера на основното и допълнителните възнаграждения. При издаването на акта за заемане на длъжността а. р. действа в условията на обвързана компетентност. Същият няма правомощия нито самостоятелно да назначава съответния магистрат, нито да определя размера на дължимите основно и допълнителни възнаграждения.

Определянето на размера на възнагражденията е правомощие на Пленумът на Висшия съдебен съвет съгласно разпоредбата на чл.30, ал.2, т.10 от ЗСВ.

5

В чл.218 от ЗСВ са нормативно установени размерите на основното месечно възнаграждение на председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, главният п. и директорът на Националната следствена служба, както и основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, п.ска и следователска длъжност-младши съдия, младши п., младши следовател- чл.218, ал.2 от ЗСВ. Възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт се определят от Пленума на Висшия съдебен съвет съгласно чл.218, ал.3 от ЗСВ.

За процесният период Е. Н. е заемала длъжността п. в Р.п.- Р., поради което по отношение на същата не намира приложение разпоредбата на чл.218, ал.2 от ЗСВ. За заеманата от нея длъжност и на основание чл.218, ал.3 от ЗСВ размерът на дължимото й възнаграждение е определен от Пленума на ВСС с утвърдената Таблица №1, въз основа на което а.т р. на РП-Р. е издал съответните актове за изменение на основното и допълнителните възнаграждения, заплатени в пълен размер.

Определеното от Пленума на ВСС възнаграждение съобразно регламентираното в чл.30, ал.2, т.10 от ЗСВ правомощие не противоречи на закона. Размерът на възнаграждението на п. в Р.п. не е нормативно установен, поради което не е налице изискване, което не е спазено от колективният орган при утвърждаване на този размер.

Разпоредбата на чл.218, ал.3 от ЗСВ не предвижда зависимост на възнагражденията за останалите магистратски длъжности и средномесечната заплата в бюджетната сфера. С оглед на това неправилно първоинстанционният съд е приел, че изменението нa средномесечната заплата е предпоставка за изменение и на м. възнаграждения, извън тези за най-ниските длъжности. Обстоятелството, че определеното основно възнаграждение за заеманата от Е. Н. длъжност „п. в Р.п.“ е в размер, по-нисък от нормативно установения в чл. 218, ал. 2 от ЗСВ за най-ниската п.ска длъжност, не е основание да се приеме, че е налице дължимо, но неплатено възнаграждение, тъй като в случая не може да се приложи критерият „удвоена средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт“.