Определение № 1480 от 28.05.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1480 гр. София, 28.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Н. Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Костадинка Недкова Касационно търговско дело № 20258002902143 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото Г. Д. Ф. против решение № 606/22.05.2025г. по в.гр.д. № 2603/2024г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 2476/01.06.2024г. по гр.д.№ 11911/2023г. на Районен съд – Пловдив, с което е обявен за относително недействителен, на основание чл.135 ЗЗД, по отношение на ищеца „Рива Кредит“ ООД сключеният на 14.09.2020г. договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр. Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, район Южен, п. к. 4000, ***, блок 1110, вход „А“, етаж 7, ал. 19/115, до размера на 1/2 ид. част от имота, както и сключения на 14.09.2020 г. договор за учредяване на безсрочно и възмездно право на ползване върху същия имот до размера на 1/6 ид. част, които договори са обективирани в нотариален акт № 91, том 65 от 14.09.2020 г. на СВ - Пловдив.

Касаторката, твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон - 135 ЗЗД, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите изводи, като са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и по ал.2, предл. 3-то ГПК /очевидна неправилност/. Твърди, че съдът не е приложил правилно критерия за „увреждане” в смисъла на чл.135 ЗЗД. В тази връзка излага съображения, че реална и пряка заплаха за възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника не съществува, доколкото върху пенсията на Г. Ф. е наложен запор, по който кредиторът ежемесечно получава плащания в продължение на три години и не е ограничен в правото си на принудително изпълнение. На следващо място, се поддържа, че съдът не е установил по продажбата да е сключена с намерение на купувача по договора да се увредят 1 интересите на кредитора. Напълно произволно е прието знание по презумпция и не допуснато оборването й. Съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е извършил анализ на събраните доказателства относно знанието за увреждането. В тази връзка касаторът се е позовал на решение № 208/04.01.2011г. по гр.д. № 804/2010г. на IV г.о. на ВКС. Сочи се, че в противоречие с практиката на ВКС съдът е приел, че самото родство между страните по разпоредителната сделка и знанието на приобретателя за съществуването на задължение на прехвърлителя към кредитора обуславя знание за увреждането. Позовава се на следната практика: решение № 116/18.07.2012г. по гр.д.№ 785/2011г., IV г. о., ВКС, решение № 119/28.07.2010г. по гр.д.№ 723/2009г., IV г. о., ВКС, решение № 159/15.07.2015г. по гр.д. № 612/2015г., IV г. о., ВКС, че знанието за увреждането по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД не се презюмира от знанието за дълг или от семейната близост, а трябва да се докаже конкретно. Също така, съдът не отчел факта, че макар имотът да е прехвърлен за цена, под пазарната, продавачите - Г. Ф. и съпругът й И. Ф., са си запазили пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху 2/3 от имота, а третият ответник - Н. Ф., е получил възмездно право на ползване срещу заплащане. Наред с горното, въззивният съд напълно е игнорирал несъразмерността между размера на вземането и стойността на имота, предмет на оспорваната сделка. В случая, вземането на „Рива Кредит“ ООД възлиза на около 3 000 лева, докато стойността на прехвърления недвижим имот е многократно по-висока, дори и след приспадане на стойността на учредените вещни тежести. От друга страна, се твърди, че решението е и фактически необосновано - съдът не обсъдил показанията на свидетелите относно мотивите за сключване на сделката - тежкото здравословно състояние на съпруга на Г. Ф.. Твърди се, че решението на въззивния съд е постановено при непълно и превратно тълкуване на доказателствата, включително: подписаната от длъжника молба за отсрочване на плащания; твърденията за неполучаване на поканата, с която кредитът е обявен за предсрочно изискуем; наличие на плащания и запор по пенсията; не е налице доказателство, че към момента на сделката длъжникът е бил неплатежоспособен или че разпореждането е довело до невъзможност за удовлетворение на кредитора; кредиторът не е предприел своевременни действия по събиране на вземането си и е допуснал изтичане на значителен период от време, като по този начин сам е допринесъл за риска от неудовлетворение; ответниците не са участвали в симулативна сделка и сделката е възмездна, извършена с реална престация и не представлява прикрито дарение. Претендира направените в производството съдебно-деловодни разноски.

Ответникът по жалбата и по делото, „РИВА КРЕДИТ“ ООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна.

Претендират се направените разноски за настоящата инстанция в размер на 3000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.

Ответниците по исковете, Н. Ф. и М. Ф., не представят отговори.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

2

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

От представените по делото: договор за потребителски кредит № 500038/22.04.2020г. въззивният състав е установил, че между Рива кредит ООД като кредитор и Г. Д.Ф. като длъжник е сключен договор за кредит за сумата 7300 лв. Вследствие на обявения за предсрочно изискуем кредит - обявление, получено от длъжника на 03.08.2020 г., „Рива кредит“ ООД има парични вземания срещу длъжницата в размер общо на 8268,34 лв. по изпълнителен лист от 20.05.2021г. Г. Ф. е извършила разпоредителна сделка на 14.09.2020г. с нот. акт № 152, т.2, н.д. № 335/2020г. на нотариус Р. Т., рег. № 341- продажба на своята 1/2 ид.ч. от апартамента в полза на своя внук-вторият ответник по делото за сумата 9000 лв., както и на 1/6 от правото на ползване върху този имот в полза на сина си -третият ответник по делото за сумата 600 лв. Установена е данъчната оценка на апартамента в размер на 48612 лв., т.е продажната цена е в пъти по-ниска от данъчната оценка.

Окръжният състав е намерил, че извършената продажба и учредяването на пожизненото право на ползване върху имота е действие, увреждащо кредитора, тъй като намалява имуществото на длъжника. За „РИВА КРЕДИТ“ ООД съществува опасност от невъзможност или затрудняване за събиране на дълга.

Решаващият състав е приел за безспорно между страните наличието на родствена връзка между Г. Ф., която е майка на Н. Ф., баба на М. Ф. и съпруга на И. Ф.. Намерил е за приложима разпоредбата на чл.135, ал.2 ЗЗД, а именно по отношение знанието за увреждане у тримата въззивници при извършване на разпоредителната сделка е установена законова презумпция за знание за увреждането. Предвид приетото е посочил, че доказателствената тежест за доказване незнание за увреждане на кредитора лежи върху ответниците по делото.

По делото са разпитани свидетелите И. Николов Ф.- баща на третия ответник и дядо на втория; и Т. В. Б. Свидетелят И. Ф. установил, че с Г. Ф. нямат никакви отношения и са разведени от 4-5 години, а са разделени от 20 години, че тя не е споделяла с него, че е сключила договор за кредит, а и той не се е интерисувал; през 2020г. решил да прехвърли апартамента на внука си, защото той носил неговата фамилия и бил любимия му внук, затова и продажната цена била ниска. Св.Т. Б. установила, че познава Г. Фурланска, с която случайно се срещнали през м.август 2020г., тъй като живеели в един и същи квартал, и тя й споделила, че е теглила бърз кредит, плащането по който й било отложено по нейна молба; след време свидетелката пак я срещнала и тогава тя й казала, че получила писмо, но пликът бил празен - вътре нямало нищо. След 7 до 10 дена Г. разбрала, че е осъдена и пенсията й е запорирана. Съдът е намерил, че св.И. Ф. е дал показания за собственото си незнание за увреждане на кредитора Рива кредит, но не и за незнанието на прехвърлителката Г. Ф. и преобретателите - неговия син и внук. Не е кредитирал с доверие показанията на свидетеля Т. Б., тъй като същата не е пряк свидетел на момента, в който Г. Ф. е получила плика с уведомлението от Рива Кредит за предсрочната изискуемост, а възпроизвежда казаното от Г. Ф. на кредита. Също така Г. Ф. е знаела, че дължи вноски по кредита, както и че не е плащала редовно своите задължения.

Позовал се е на практиката / решение № 300/29.04.2004г. по гр.д.№ 557/2003г. н 2ро г.о. на ВКС, решение № 13/19.02.2015г. по гр.д.№ 4606/2014г. на ВКС/, че длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и че действията му увреждат правата на кредитора, както е в случая.

Въз основа на приетото по-горе въззивният състав е достигнал до извода, че ищецът има вземане към първия ответник в посочения размер, т.е. ищецът има качеството на кредитор по отношение на него. Установил е още, че ответницата е продала на втория ответник своята ид.ч. от процесния недвижим имот, а на третия ответник - своята 1/6 ид.ч.

3 от правото на ползване, с което е намалила имуществото си и е ограничила възможността на кредитора й да реализира вземането си. Заключил е, че е налице хипотезата на чл.135, ал.1 и 2 ЗЗД. Позовал се е на ТР № 5/29.12.2014г. по тълк.д.№5/2013г. на ОСГК на ВКС -искът по чл.135 ЗЗД няма вещноправно действие, а облигационно - създава възможност на взискателя да насочи изпълнение върху продадения имот.

От така установеното от фактическа страна, решаващият състав е заключил, че искът е основателен. Намерил е за доказани по делото предпоставките на чл.135 ЗЗД, а именно: ищецът и първият ответник са в отношения кредитор-длъжник помежду си; извършено е действие, увреждащо кредитора; при извършването длъжникът е знаел за увреждането; третите лица, с което длъжникът е договарял - също са знаели за увреждането.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Какви са задълженията на съда при преценка относно увреждащия характер на сделката?; 2/ Относно доказването на знанието за увреждане от страна на приобретателя и несъразмерността между размера на вземането и стойността на имота, предмет на оспорваната сделка. Твърди се противоречие с: решение № 116/18.07.2012г. по гр. д. № 785/2011г., IV г. о., ВКС, решение № 119/28.07.2010г. по гр. д. № 723/2009г., IV г.о., ВКС, решение № 159/15.07.2015г. по гр.д. № 612/2015г., IV г.о., ВКС, решение № 99/24.06.2020г. по гр.д. № 2911/2019г. на I г.о. на ВКС; 3/ По въпроса за значението на продажната цена и правото на ползване.“. Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл.последно /очевидна неправилност/ ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

Единствено първия въпрос, относно преценката на увреждащия характер на сделката, отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на него не са налице сочените допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката по чл.290 ГПК. В нея многократно е разяснявано, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява свое имущество или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора.