Решение № 8892 от 30.12.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

30.12.2019г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА при секретаря

Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 16954 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 464741 от 06.08.2018г. по гр.д. № 82199/2017г. Софийски районен съд, 128 състав осъдил адв. П.Г.Г., член на САК, да заплати на Г.Н.Х., ЕГН **********, сумата 3 794.06 лв., представляваща причинени от ответника на ищцата имуществени вреди на основание чл. 51 от Закона за адвокатурата във връзка с оказаната й по договори от 15.10.2013г. и 23.02.2015г. правна защита и съдействие по гр.д.

№ 15274/2013г. по описа на СГС, І ГО, 19 състав, като отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 17 629.33 лв. поради погасяване на вземането на Г.Н.Х. от адв. П.Г.Г. чрез прихващане с насрещното вземане, което адв. П.Г.Г. има от Г.Н.Х., възникнало от неплатена част от договорено адвокатско възнаграждение по договори за правна защита и съдействие от 15.10.2013г. и 23.02.2015г. в размер на 2 270.00 лв., а за останалата част - поради неоснователност и недоказаност на иска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 341.46 лв., представляваща разноски по делото съразмерно с уважената част от иска.

Срещу решението са подадени въззивни жалби и от двете страни.

Ищцата Г.Н.Х. обжалва решението в частта, с която искът е отхвърлен за сумата 7 200 лв. – обезщетение за вреди, изразяващи се в платени разноски на насрещната страна по гр.д. № 15274/2013г. на СГС, и за сумата 3 180 лв.

- адвокатско възнаграждение, съразмерни на 2/3 от материалния интерес, касаещ предявените права на трети лица, както и в частта, с която е извършено съдебно прихващане за сумата от 2 270 лв., с оплаквания за неправилност.

Неправилен бил изводът на СРС, че не може да се вмени в изключителна вина на ответника понасянето от ищцата на разноските на насрещната страна по гр.д. № 15274/2013г. на СГС. Принципно правилни били разсъжденията, че за ищцата бил налице правен интерес и тя била процесуално легитимирана да предяви иск относно 1/3 от материалния интерес – предмет на гр.д. № 15274/2013г. на СГС, а по отношение на останалите 2/3 искът се явявал недопустим. По делото обаче било доказано, че при предявяване на исковете ответникът е действал изключително по своя преценка, като при това се отклонил от сключения договор за правна защита, по който негови доверители били ищцата и сестра й С.М.. Неправилен бил изводът на СРС, че за намаляването на имуществото на ищцата с платените съдебни разноски на насрещната страна отговорност следвало да се носи не от адвоката, а от съда предвид задължението му по чл. 130 ГПК да извърши служебна проверка за допустимостта на иска. Това щяло да бъде вярно, ако ответникът е бил служебен защитник, но щом адвокатът съзнателно и по своя преценка въз основа на предоставеното му пълномощно за образуване на дело и процесуално представителство и на писмените доказателства, които недвусмислено очертавали кръга на наследниците и техните права, изготвил и подписал лично исковата молба, не можело да се приеме, че той не носи отговорност за платените от ищцата при отхвърлянето на иска разноски на насрещната страна. Изцяло бил игнориран фактът, че в началото на причинноследствената верига, довела до настъпилия вредоносен резултат, били професионалните действия и преценки на адвокат Г.. Налице било най-малкото съпричиняване на вреди, тъй като именно професионалното поведение на ответника, в разрез със задълженията, вменени му от чл. 40, ал. 1 и ал. 2 ЗА, обусловило понасянето на отговорността за разноски в доказания по делото размер. Недопустимостта на иска следвало да бъде очевидна и за адвоката, който дължал по-голяма грижа от тази на добрия стопанин и дори от тази на добрия търговец, тъй като чл. 2, ал. 2 ЗА го задължавал да действа в интерес на доверителя по най-добрия начин със законни средства. Освен това осъществените от ответника в хода на гр.д. № 15274/2013г. на СГС процесуални действия във вреда на ищцата не се изчерпвали с първоначалното предявяване на исковата молба, с която били предявени частично недопустими искове. С поисканото в последното съдебно заседание на 04.04.2016г. увеличение на иска били увеличени и имуществените вреди за ищцата, тъй като преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК се извършила вече не на базата на първоначалната, а на увеличената цена на иска. Същото се отнасяло и до присъдения от САС увеличен размер на разноските от 1.5 пъти над минимума по Наредба № 1/2004г., който бил обусловен от процесуалното поведение на адв. Г., довело до значителен брой съдебни заседания и съдопроизводствени действия, в които участвала насрещната страна. Освен това прекратяването на делото по отношение на предявени недопустими искове не изключвала отговорността за разноски съобразно чл. 78, ал. 4 ГПК, освен ако е извършено преди изпълнението на процедурата по чл. 131 ГПК. В случая съдът бил сезиран с искова молба, съдържаща съществени нередовности – без определена или поне определяема цена, което вероятно било причина за пропуска на съда да установи частичната недопустимост на исковете и да прекрати производството по отношение на тях. Неправилно СРС приел също, че договореното и платено от ищцата адвокатско възнаграждение, пропорционално на 2/3 от материалния интерес по делото във връзка с предявените чужди права, не представлявало имуществена вреда предвид свободата на договаряне между страните. Наредба № 1/2004г. определяла критериите при договарянето между адвокат и клиент и очевидно било, че след като по делото е определена цена на иска, адвокатското възнаграждение било определено съобразно нея. Неправилно също СРС допуснал прихващане между дължимото обезщетение за вреди от понесените от ищцата разноски за държавни такси с претендираната от ответника част от договореното възнаграждение по сключените договори за правна защита и съдействие в размер на 2 270 лв. Необосновано СРС приел един твърдян от ответника неосъществен факт – че ищцата не е платила 1 500 лв. по първия договор и 770 лв. - по втория. Възражението за прихващане не било доказано, като освен това ответникът се възползвал от обстоятелството, че именно той не е предоставил на ищцата доказателства за извършеното плащане или отбелязване върху двата договора за правна защита. Същевременно с възражението за прихващане ответникът отричал по-рано заявени от него факти, за които съставил писмен документ – списък на разноските, представен във връзка с искането за присъждане на разноски по гр.д.

№ 15274/2013г. на СГС и потвърдил факта на плащането на тези суми, което било отразено в протокола от 04.04.2016г. Списъкът съдържал признание от ответника за извършеното в негова полза плащане на адвокатско възнаграждение, което следвало да бъде обсъдено съвместно с двата договора за правна защита, а последните – тълкувани по реда на чл. 20 ЗЗД. По принцип доплащане се извършвало след като първоначалната сума вече е била платена. С втория договор се договаряло доплащане в размер на 2 770 лв., като в момента на подписването му са платени 2 000 лв., записано било, че „сумата е част от общата сума от 4 770 лв.“ и след извършеното доплащане има дължим остатък от 770 лв., платим на 04.03.2015г. Освен това вторият договор имал характер на рекапитулация, тъй като в него била посочена общата сума на възнаграждението и остатъкът след всички извършени плащания от клиента. Дори да се приеме, че сумата от 770 лв. не е била платена, нямало основание да се допусне прихващане над този размер. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо него постанови друго, с което да уважи иска за горепосочените суми. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 13.11.2019г.

Ответникът П.Г.Г. обжалва първоинстанционнното решение в осъдителната му част, с оплаквания за неправилност. Неправилно районният съд приел, че е налице виновно и противоправно поведение на ответника при осъщественото от него процесуално представителство на ищцата. За да се търси имуществена отговорност от адвокат в качеството му на пълномощник, съгласно чл. 51 ЗА, трябвало да е налице виновно неизпълнение на задълженията му по ЗА, по Етичния кодекс на адвоката и наредбите на ВАС. Отговорността можело да бъде ангажирана само ако неблагоприятният за страната резултат се дължи на пропуск на адвоката да упражни някое процесуално право или да извърши надлежно някое процесуално действие, което да е довело до погасяването на съответната процесуална възможност. Адвокатът не отговарял за вреди, ако е положил дължимата грижа и в интерес на доверителя и е приложил всички подходящи законни средства за защита.

В случая от събраните доказателства не се установявало подобно поведение на адвоката. Всички действия по гр.д. № 15274/2013г. на СГС били предварително съгласувани и извършени със съгласието на ищцата и нейната сестра С.М.. От представената имейл кореспонденция се установявало, че съвсем точно е информирал ищцата за действията си, с които тя явно била съгласна и не се противопоставила. Неправилен бил изводът на СРС, че при правния спор между наследниците на Л.П.и „М.-****“ ЕООД не се налагало необходимост от другарство в делото на всички носители на спорното право и че то било делимо. Длъжен бил да направи субективно съединяване на искове. Не било вярно, че другите наследници не са дали съгласието си да участват като „другари“ в делото срещу „М.-****“ ЕООД, напротив, те искали да се включат в делото и адвокат Г. разчитал, че съдът ще приложи хипотезата на чл. 26, ал. 4 ГПК. Неправилен бил и изводът на СРС, че извършените от Д.Х. плащания следвало да бъдат зачетени по делото. Действащият СК предвиждал, че влоговете не са съпружеска имуществена общност, а цитираната съдебна практика се отнасяла до отменения СК. Активно легитимиран да претендира преведените от банковата сметка на Д.Х. бил последният, а не ищцата. Дори в представената извадка от ГГК се говорело за наказателни дела и в случай, че единият съпруг не е в състояние да си плати разноските и то в степен, която е справедлива. Грешен бил и изводът на съда, че извършените плащания от Д.Х.

/разписка и извлечение от банкова сметка/ ***.д. № 15274/2013г. на СГС и са в размер, съответстващ на дължимите държавни такси и възнаграждения за вещи лица. В разписката относно получените от Д.Х. 1 700 евро не било посочено за какво са получени. По това време се водело дело за делба и имало производство по сметки срещу другите наследници, в което се претендирали разноски по гледането на майката на ищцата в Германия. Нямало годни доказателства, които да установяват, че държавните такси по процесното дело са платени от ищцата. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваната от ответника част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съображения излага в писмена защита от 13.11.2019г.

С отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна.

Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.

235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

С исковата молба, уточнена с молба от 19.12.2017г. ищцата твърди, че по силата на договор за правна защита и съдействие от 15.10.2013г. ответникът подал искова молба и осъществявал процесуално представителство на ищцата по гр.д. № 15274/2013г. по описа на СГС. Предмет на спора били права по договор, сключен от наследодателя на ищцата - нейната майка Л.Г.П.. Въпреки че ответникът адв. Г. знаел, че ищцата не е единствен наследник, а има права само до 1/3 част, предявил иска за пълния обем права - за пропуснати ползи от неизпълнен предварителен договор, по който страна била Л.П., и за присъждане на двойния размер на задатъка по него. Твърди, че не само адв. Г. не съобразил правата на ищцата, до които да предяви посочените искове, нито поискал намаление на размера им, но и в о.с.з. от 04.04.2016г. направил увеличение на размера на единия от обективно съединените искове от 25 512 лв. на 107 000 лв. С постановеното по гр.д. № 15274/2013г. по описа на СГС исковете били отхвърлени, като от мотивите било видно, че ищцата е предявила чужди права, което е самостоятелно основание за отхвърляне на исковете относно 2/3 от материалния интерес. Действията на ответника Г. били непрофесионални и водели до нарушаване на общото оправило да не се вреди другиму, действайки извън пределите на предоставената му от ищцата представителна власт. Поради това 2/3 от заплатените от ищцата разноски по гр.д. № 15274/2013г. по описа на СГС представлявали претърпени от ищцата имуществени вреди от дейността на адв. Г., както следва: