Решение № 253 от 21.10.2025, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 253 гр. Варна, 21.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Н. Братанова

Членове:

Ванухи Б. Аракелян

Дарина Ст. Маркова при участието на секретаря Дарина Б. Б. като разгледа докладваното от Дарина Ст. Маркова Въззивно търговско дело № 20253001000256 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно, образувано по жалба на Р. Д. В., Г. Д. В. и Н.

Г. В., и трите от *****, срещу решение № 179 от 21.02.2025г. по гр.дело № 571/24г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е уважен предявения от „Суфле Агро България“ ЕООД иск с правно основание чл.135 от ЗЗД и е обявен за относително недействителен по отношение на дружеството договор за дарение на недвижими имоти, сключен по нотариален акт № 119, т.II, рег.№ 2126, нот.дело № 262/2023г. на нотариус с рег.№ 529 на НК, по силата на който Д. В. В. е дарил при равни дялове на дъщерите си Р. Д. В. и Г. Д. В. ½ идеална част от собствеността върху следните недвижими имоти:

1/ апартамент № 20 – самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в гр.Варна, ул.“Морска звезда“ № 4, ет.6, със застроена площ от 74.30кв.м., ведно с прилежащата му изба и идеални части от дворното място, в което е построена сградата, представляващо имот с идентификатор *** и

2/ гараж № 1 – самостоятелен обект в сграда с идентификатор 1

***,, находящ се в гр.Варна, ул.“Морска звезда“ № 4, ет.1, със застроена площ от 34.18кв.м., ведно с идеални части от дворното място, в което е построена сградата, представляващо имот с идентификатор ***, както и е запазил за Н. Г. В. правото на безвъзмездно и пожизнено ползване и плодоприбиране върху гореописаните дарени имоти като действия, увреждащо кредитора, както и са осъдени да заплатят направени по делото разноски.

Твърдят, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по съществени от гледна точка на тяхната защита и предмета на спора техни възражения, надлежно въведени в предмета на спора.

На първо място твърдят, че не е разгледано възражението им, че Н. В. не е пасивно легитимирана да отговоря по предявения иск по чл.135 от ЗЗД, поради което и по отношение на нея производството по делото следва да бъде прекратено. Позовават се на тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014г. по тълк.дело № 5/13г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че по отношение на кредитора сделката е недействителна по отношение на ½ ид.ч., а не за целия имот. Твърдят, че ищецът няма правен интерес да иска обявяване на относително недействителна сделката, с която В. е запазил право на правото си на ползване на притежаваната от него ½ ид.м., както и че той не е учредявал такива в полза на съпругата си Н. В.. Твърди, че уговорката е ясна и всеки от двамата съсобственици си запазва правото на безвъзмездно и пожизнено ползване и плодоприбиране за всеки от тях поотделно, а не и взаимно. Поради което и твърди, че не би могло да се приеме, че Н. В. е носител на право на ползване, учредено и от съпруга и по силата на процесния договор. Поради което и твърди, че не е увреждаща кредитора сделка и производството по делото по отношение на предявения против В. и Н. В. иск следва да бъде прекратено.

Твърдят също така, че съдът не е разгледал въведеното от тях възражение, че вземането на ищеца, не произтича от твърдените в исковата молба факти. Позовават се на мотивите към т.2 от тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019г. по тълк.дело № 1/17г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието, че по принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спряно него на увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличие на 2 действително вземане. Сочат, че съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти.

Излагат, че твърдените в исковата молба вземания на кредитора не съществуват, тъй като такива не произтичат от твърдените факти. Твърдят, че в отговора на исковата молба са посочили, че представените писмени документи не са подписани от представител на „Суфле Агро България“ ЕООД, поради което и липсва обвързаност между дружеството и В.. Твърдят, че съдът не е съобразил, че предявените претенции се основават не на вземанията по записите на заповед, въз основа на които са издадени посочените в исковата молба заповеди за незабавно изпълнение, а на вземания, произтичащи от конкретно посочени договори.

На следващо място твърдят, че съдът не е посочил и кога според него са възникнали вземанията към ответника В., произтичащи от описаните договори. Поради което и не може да се прецени дали в случая е приложима хипотезата на чл.135 ал.1 от ЗЗД или на чл.135 ал.3 от ЗЗД. Твърдят, че по делото е установено, че семейството на ответника В. към момента на сключване на сделката не е знаело, че той има задължения към ищеца или към трето лице, различно от съпругата му, което би довело до отхвърляне на претенцията, ако същата е предявена в хипотезата на алинея трета.

Твърдят, че неправилно съдът не е разгледал и направеното възражение, че договорът прикрива даване вместо изпълнение, тъй като иск за разкриване на симулация не е бил предявен. Излагат, че от гласните доказателства се установява, че в случая не се касае за дарение, а за даване вместо изпълнение.

Тъй като В. не е могъл да върне предоставения му от съпругата му заем от 40 000лв. се е съгласил да прехвърли делът си от апартамента на двете си дъщери. Сделката е възмездна и към момента на сключването и семейството му не е знаело, че той има задължения към трето лице.

Молят съда да обезсили решенето и да прекрати производството по иска срещу Н. Г. В. и да отмени обжалваното решение в останалата му част и да постанови друго, с което предявеният срещу Р. Д. В. и Г. Д. В. иск по чл.135 от ЗЗД да бъде отхвърлен. Претендират направените по делото разноски. В съдебно заседание, не изразяват становище по подадената от тях жалба.

Конституираният на основание чл.265 ал.2 от ГПК въззивник Д. В. В., в съдебно заседание, не изразява становище по жалбата, подадена от неговите 3 задължителни и необходими другари.

Въззиваемата страна „Суфле Агро България“ ЕООД със седалище гр.София, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК писмен отговор, изразява становище за неоснователност на подадената жалба и моли съда да потвърди обжалваното решение. В съдебно заседание, не изразява становище по жалбата.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявени са искове от „Суфле Агро България” ЕООД срещу Д. В. В., Р.

Д. В., Г. Д. Ваццова и Н. Г. В. за обявяване на недействителни по отношение на ищеца „Суфле Агро България“ ЕООД на договор за дарение на недвижими имоти от 11.05.2023г. сключен между ответниците, обективиран в нотариален акт № 119, том II, рег.№ 2126, дело № 262/13г. на нотариус, вписан в регистъра на НК под № 52909 на основание чл.135 ал.1 от ЗЗД.

Искът по чл.135 ал.1 от ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или действие, с която длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато сделката е увреждаща и е безвъзмездна или е възмездна, но длъжникът и третото лице са знаели за увреждането.

Не е спорно между страните пред въззивната инстанция сключването на 11.05.2023г. на атакуваните с иска сделки – дарение на апартамент и гараж от родителите на дъщерите, както запазване на правото на безвъзмездно и пожизнено ползване и плодоприбиране върху дарените имоти за всеки от двамата родители – съпрузи. Не са спорни сочените в исковата молба родствени връзка между страните по сделката родители – деца и съпрузи.

По качеството на кредитор на въззиваемото дружество „Суфле Агро Ббългария“ ЕООД:

Константна е практиката на ВКС, че качеството кредитор е налице ако ищецът по иска твърди и съществуването на вземането му произтича от твърдените факти в исковата молба, като за действителността на вземането не е необходимо същото да е ликвидно и изискуемо или установено с влязло в сила съдебно решение. Извод за несъществуване на вземането може да се направи, само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо.

4

С исковата молба ищецът твърди, че е кредитор на въззивника „Д. В. В. с вземане, представляващо незаплатено продажна цена по договори за покупко – продажба № 159 и № 160 от 31.03.2022г., с анекси към тях, сключени между него и търговски дружества, по които договори В. е солидарен длъжник. Като обезпечение на вземанията, страните са договорили издаване на записи на заповед от търговеца – купувач, авалирани от управителя на дружествата – въззивникът В.. За вземанията си по записите на заповед кредиторът се е снабдил с изпълнителни листи от 20.11.2023г. по ч.гр.дело № 618/23г. на РС – Луковит за сумата 101 543.96лв. – главница, ведно със законна лихва, считано от 16.11.2023г. и от 20.11.2023г. по ч.гр.дело № 619/23г. на РС – Луковит за сумата 183 552лв. – главница, ведно със законна лихва, считано от 16.11.2023г.

Поради което и въззивният съд намира, че качеството на кредитор на въззиваемото дружество „Суфле Агро България“ ЕООД е доказано в производството. Възраженията на въззивниците срещу възникването, съществуването и размера на вземането на въззиваемото дружество, не са предмет на настоящето производство. Вземането на кредитора, представляващо възнаграждение по договор за продажба възниква при получаване на конкретните стоки, от предлагания асортимент, когато страните са подписали анекс към договора и приемо-предавателни протоколи.

Анексите към двата договора са от 31.03.2022г. и 31.05.2022г., поради което и възражението на въззивниците, че не е налице хипотезата на чл.135 ал.1 от ЗЗД е неоснователно.

По увреждащия характер на сделката:

Постоянна е практиката на касационната инстанция по правния въпрос за това дали има увреждане на кредитора при всяко разпореждане с недвижим имот независимо дали длъжникът притежава достатъчно друго имущество, с което да погаси задължението /така например в решение по чл.290 от ГПК № 320 от 05.11.2012г. по гр.дело № 1379/12г., на ІV г.о. на ВКС/. ВКС приема, че увреждане има винаги когато се извършва разпореждане със секвестируемо имущество, включително и когато възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника се намалява. Увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така, увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява 5 удовлетворението на кредитора. Правноирелевантно е дали длъжникът след разпореждането притежава имущество и на каква стойност, както и че сделката е сключена с оглед извършване на търговската дейност на страните по нея.

Неоснователен е довода, поддържан в отговора на исковата молба, че другите осъдени солидарни длъжници – „Евро Груп“ ЕООД и „Еко Био Продукт Румянцево“ ЕООД, на които В. е представляващ, разполагат с достатъчно имущество, от което кредиторът да се удовлетвори. Търговците и физическото лице В. са солидарни длъжници и на основание чл.122 от ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците. Упражняването на правото по чл.135 от ГПК е вид обезпечение на кредитора. Обявената относителна недействителност възстановява в отношенията между кредитора и длъжника имущественото състояние на длъжника по време на възникване на задължението, когато имуществото, предмет на разпореждането, е притежавано от длъжника и по правилото на чл.133 от ЗЗД е служело за общо удовлетворение на кредитора. Поради което и въззивният съд намира възраженията на въззивниците, че другите солидарни длъжници разполагат и с друго имущество, извън разпореденото, не е основание да се приеме, че не е налице увреждане.

По възражението за наличието на знание у двете страни по сделките за увреждането:

Знанието на длъжника за увреждането е съзнание, че с извършеното действие кредиторът ще бъде ощетен или че длъжникът създава или увеличава платежната си неспособност, или предприетото действие ще затрудни удовлетворението на кредитора. Поради което и длъжникът знае за увреждането, когато знае че има кредитор и действието му уврежда правото на кредитора.