Решение № 5917 от 01.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5917 гр. София, 31.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20231100506077 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 6.03.2023 г., постановено по гр.д.№ 51426/ 2022 г. на Софийски районен съд, ГО, 62 състав, по предявен от „П.К.Б.“ ЕООД установителен иск по чл.422 ГПК е признато за установено, че Р. П. С. /ЕГН **********/ дължи на „П.К.Б.“ ЕООД /ЕИК ****/ на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК сумата 1 036.46 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит „Стандарт“ № 40002866157/ 25.01.2021 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК- 29.07.2022 г., до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 8.08.2022 г. по ч.гр.д. № 41114/ 2022 г. на СРС, ГО, 62 състав. Със същото решение са отхвърлени като неоснователни предявените от „П.К.Б.“ ЕООД /ЕИК ****/ срещу Р. П. С. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.240, ал.2 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК за признаване дължимостта на сумата 246.25 лева, представляваща договорна лихва по Договор за потребителски кредит „Стандарт“ № 40002866157/25.01.2021 г., на сумата 2 8 0 лв.- възнаграждение за закупена услуга „Фаст“, и на сумата 5 6 0 лв.възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, по Договор за потребителски кредит „Стандарт“ № 40002866157/ 25.01.2021 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата Р.

П. С. е осъдена да заплати на ищеца „П.К.Б.“ ЕООД сумата 45.65 лв.- разноски за заповедното производство, и сумата 77.68 лв.- разноски за исковото производство.

Постъпила е въззивна жалба от „П.К.Б.“ ЕООД- гр. София /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която е отхвърлен установителният иск на дружеството за сумата 264.25 лв.- договорно възнаграждение, и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на горепосочената сума, с присъждане на разноски по делото.

1

Въззиваемата страна Р. П. С. /ответница по делото/ не изразява становище по повод подадената от ищеца въззивна жалба.

Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявения от „П.К.Б.” ЕООД установителен иск по чл.422 ГПК за сумата 246.25 лева- договорно възнаграждение /възнаградителна лихва/, като неоснователен- л.272 ГПК.

Установява се въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че на 25.01.2021 г. между ищеца „П.К.Б.“ ЕООД и ответницата Р. П. С.- длъжник, бил сключен договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ под № 40002866157/ 25.01.2021 г., регламентиран от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./, сключен при общи условия. По силата на този договор „П.К.Б.“ ЕООД предоставило възмездно в заем на ответницата Р. С. сумата 1 200 лв., а последната се задължила да върне заетата сума, ведно с възнаградителна лихва от 41.00 % годишно, или общо 1 626.37 лв., на 18 равни месечни вноски от по 90.35 лв. всяка, платими на 1 /първия/ ден от месеца, като падежът на първата погасителна вноска е определен на 1.03.2021 г., съответно падежът на последната- на 1.08.2022 г.

Според направените в исковата молба на „П.К.Б.“ ЕООД фактически твърдения от страна на длъжника били направени 3 пълни погасителни вноски по кредита, като вследствие изпадането му в забава кредитът бил обявен за предсрочно изискуем на 3.06.2022 г., след която дата е подадено заявлението по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение от кредитора.

Анализът на събраните в процеса доказателства не може да обоснове приемането на извод от въззивния съд, че ответницата С. е неизправна страна по сключения с ищеца договор за потребителски кредит и дължи плащане на част от дълга по кредита, представляваща договорно възнаграждение /възнаградителна лихва/ в размер на 246.25 лв.

Независимо от настъпилата редовна изискуемост на дълга по кредита, претендираното от „П.К.Б.“ ЕООД вземане за сумата 246.25 лв.- възнаградителна лихва /елемент на погасителната вноска/, не е валидно възникнало, тъй като се основава на нищожна договорна клауза. Поради това и искът по чл.422 ГПК за признаване дължимостта на посочената сума подлежи на отхвърляне като неоснователен.

С оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да упражни правомощието си за преценка относно противоречие на претендираните вземания със закона или добрите нрави, както и да 2 извърши преценка дали искането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да следи за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК. Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива 2008/48- да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.

При констатиране свръхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази и противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия договор /в този смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.

№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване.

В трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави, което ограничение се отнася както за гражданските сделки, така и за търговските сделки /чл.288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно /Тълк. решение № 1/ 2009 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ВКС, ОСТК/. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави при необезпечени кредити е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.

Процесният кредитен договор е със срок от 18 месеца, с главница от 1200 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 41.00 % годишно, като дължимата при този ГЛП сума за връщане е определен на 1 626.37 лв., т.е. лихвата е определена на 426.37 лв. общо. Договорената между страните възнаградителна лихва е в размер 41.00 % и надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, вследствие на което въз основа на нея не е възникнало валидно задължение за плащането й от ответника- кредитополучател по договора. Размерът на възнаградителната лихва е свръх-прекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ 3 до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало.

При тези съображения отговорността на ответницата за изпълнението на възникнало по договора от 25.01.2021 г. задължение за плащането на процесната сумавъзнаградителна лихва, не може да бъде ангажирана, тъй като се основава на нищожна /вкл. неравноправна/ договорна клауза.

Искът е неоснователен, а поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на ищеца доводи постановеното от СРС решение, което е правилно в обжалваната отхвърлителна част, следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора право на разноски- съгласно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК, има въззиваемата страна, но разноски от същата не са поискани, поради което и такива с настоящото решение не следва да бъдат присъдени.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 6.03.2023 г., постановено по гр.д.№ 51426/ 2022 г. на Софийски районен съд, ГО, 62 състав, в обжалваната част, в която е отхвърлен като неоснователен предявеният от „П.К.Б.“ ЕООД /ЕИК ****/ срещу Р. П. С. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.240, ал.2 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК за признаване дължимостта на сумата 246.25 лева, представляваща договорна лихва по Договор за потребителски кредит „Стандарт“ № 40002866157/ 25.01.2021 г., претендирана за периода 1.07.2021 г.- 3.06.2022 г.

Решението по гр.д.№ 51426/ 2022 г. на СРС, ГО, 62 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.

Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4