Решение № 260061 от 11.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

В

И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

№…………..,гр.София,

…………г.

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, IV ”в” състав, в открито съдебно заседание, проведено на шести юни , две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

Мл.съдия: Андрей

Георгиев при участието на секретаря Татяна Щерева, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 10421 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

Обжалва се решението на СРС, 143 състав под № 336061 от 12.02.2018г., постановено по гр.дело № 9941/2016г., в частта, с която „У.Б.“ АД е осъдено да заплати на В.К.С., на основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД – сумата от 20 306,78лв., представляваща неоснователно получена от ответника сума в периода 15.03.2011г.- 22.02.2016г. , ведно със законната лихва от 23.02.2016г. - до окончателното изплащане, както и на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- сумата от 1 020,61лв.- лихва за забава върху главницата за периода 10.08.2015г.- 23.02.2016г. Решението се обжалва и в частта, с която „У.Б.“ АД е осъдено да заплати на В.К.С. разноски по делото в размер на 2 314,27лв.

Въззивникът „У.Б.“ АД поддържа доводи за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част. Намира за неправилен извода на СРС , с който е прието, че от негова / на ответника / страна неоснователно и едностранно е изменен приложимият в правоотношението с ищеца лихвен процент, чрез добавяне на нов компонент- надбавка. Поддържа неправилност на извода на съда за липса на предпоставките, визирани в договора, при които възнаградителната лихва се увеличава. Счита, че по отношение на процесния договор за кредит намират приложение специалните разпореди на чл.144,ал.2, т.1 и ал.1,т.1 от ЗЗП. Именно и на основание на тези законови разпоредби твърди, че е увеличена възнаградителната лихва, предвид настъпилите обстоятелства / нисък кредитен рейтинг на България и оттам и на самата банка; по-високи стойности на CDS и по – ниска събираемост/, довели до по-висока цена на кредитния ресурс. Твърди, че увеличената цената на кредитния ресурс, която застрашава ликвидността на банката, /а тя е длъжна, с оглед задължителните указания на БНБ , да поддържа определена ликвидност/, е причината за увеличението на възнаградителната лихва. Счита, че въпросът как е извършено увеличението на лихвата и с решение на кой орган на банката , са въпроси на вътрешната организация на банката и отговорност на взелия решението орган на банката по Търговския закон и вътрешните правила на банката. Твърди, че ирелевантно е наименованието на увеличението и в частност – дали е то е означено като „премия“, тъй като последното понятие е въведено като оперативно понятие за улеснение на банката в отношенията й с клиентите по договорите за кредит. Поддържа, че това наименование не променя същността. Намира, че с клаузите на чл.4 до чл.4.3 страните са договорили компонентите на възнаградителната лихва и са определили точно нейния размер, а с клаузите на т.11.1.1 до т.11.4 от договора са установили как се определя размерът на възнаградителната лихва и при какви условия. Твърди, че разполага с едностранната възможност да определя размера на възнаградителната лихва при промяна на пазарните условия и увеличение на цената на кредитния ресурс. В тази връзка, поддържа ,че оспорените от ищеца клаузи от процесния договор за кредит, включително и тези, даващи възможност на банката едностранно да променя размера на лихвения процент при настъпване на указаните в договора условия, са действителни, тъй като са индивидуално договорени– факт, установен с показанията на св.Силвия

Иванова. На последно място, въззивникът-ответник намира за неправилен извода на първата инстанция, с който е приета дължимостта на мораторната лихва за исковия период, като възразява, че липсват доказателства, от които да е видно, че му е връчена редовно покана за плащане от страна на ищеца. С изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззивникът-ответник мотивира искането си за отмяна на решението на първата инстанция в обжалваната част и вместо него-постановяването на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Заявява искане за присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемият В.К.С. , оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване на атакуваното решение като законосъобразно и правилно. Поддържа, че съгласно подписания между него и ответника договор

ГЛП се формира като сбор от два компонента: фиксирана надбавка в размер на 2,411% и променлив /плаващ / компонент/ - едномесечният EURIBOR, който към датата на сключване на договора е бил в размер на 4,389%. Твърди, че съгласно постигнатите договорености с ответната банка, последната има правото едностранно да променя ГЛП чрез неговото увеличаване само при наличието на две условия: пазарните условия да налагат увеличаването на ГЛП най-малко с 1 пункт , съгласно чл.11.1.1.3, изр.1 от договора и при нарастване на стойността на едномесечния EURIBOR с повече от 1 пункт спрямо неговата стойност към датата на сключване на договора, посочен в чл.4.1, а именно- 6.80 %, съгласно чл.11..1.3, изр.2 от договора. Счита, че клаузите на чл.11.1 и чл.11.2 от процесния договор за кредит не установяват право на банката за едностранна промяна на лихвения процент, доколкото те обвързват промяната на ГЛП с ежемесечния EURIBOR, върху който ответната банка няма възможност да влияе. Твърди, че от събраните по делото доказателства- заключенията на ССЕ , се установява, че в нито един месец от процесния период от време, едномесечният EURIBOR не е надвишавал с 1 пункт стойността от 4,389% / каквато тя е била към датата на сключване на договора/, а напротив- стойностите му са варирали между 1 , 434% и – 0,232%. Поддържа, че от ответника не са ангажирани доказателства по делото за наличие на изменение на пазарните условия, което да налага увеличението на ГЛП с най-малко един пункт. Нещо повече, намира, че понятието „пазарни условия“ е толкова широко , че не дава възможност да се прецени кога е налице промяната му като условие, визирано в договора, включително липсва уточнение дали се касае за пазарните условия в България, в Европа или в световен мащаб. Поддържа, че в договора не е дефинирано и каква точно промяна и в каква степен следва да настъпи по отношение на тези пазарни условия, за да възникне право за ответната банка да повиши ГЛП с поне 1 пункт. Намира за необосновано направеното от въззивника-ответник отъждествяване на „пазарните условия“, посочени в процесния договор, с цената на кредитния ресурс, който ответникът обвързва като функция с кредитния рейтинг на България. Моли съда да съобрази, че от страна на ответника не са представени и доказателства за този кредитен рейтинг. Твърди, че включването на едномесечния EURIBOR като част от формулата за определяне на ГЛП, съгласно клаузите на процесния договор, цели заплащаната от него като кредитополучател възнаградителна лихва, да бъде обвързана с финансови условия, които не зависят от волята на нито една от страните по договора. Твърди, че в нарушение на така постигнатите договорености ответната банка е включила при определяне размера на възнаградителната лихва и „премия“, която във времето е нараснала до размер от 4%. Твърди, че включването на т.нар.“ премия“ при определяне размера на договорната лихва , без за това да са уведомени кредитополучателите, е констатирано като нарушение и от БНБ и от ответната банка е поискана информация за предприетите мерки за отстраняване на това нарушение. Поддържа твърденията си за неравноправност на клаузата на чл.11.1.3 от процесния договор, като твърди, че неравноправна е и клаузата на чл.9.4 от ОУ към процесния договор, доколкото въззивният съд следи служебно за действителността на договора и отделните негови клаузи, макар първоинстанционният съд да не се е произнесъл по иска за прогласяване нищожността на тези клаузи и по въпроса далите те са или не са индивидуално договорени. На последно място, твърди, че ответникът му дължи и лихви за забава по чл.86,ал.1 от ЗЗД, тъй като с писмо , получено от ответника на 31.07.2015г. , последният е бил поканен да му върне неоснователно получените суми в резултат на завишението на ГЛП. По тези съображения въззиваемият-ищец моли настоящата инстанция да потвърди решението на СРС в обжалваната от ответника част и да му присъди направените по делото разноски във въззиввното производство Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба и по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:

При извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени иска, както следва: установителен иск с правно основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.143 от ЗЗП , с предмет - прогласяване нищожността на клаузата на чл.11.1.3 от процесния договор ; осъдителен иск с правно основание чл.55,ал.1 , предл.1 от ЗЗД – за сумата от

20 786,85лв., претендирана за връщане като платена без основание /при начална липса на такова/ и осъдителен иск по чл.86,ал.1 от ЗЗД – за сумата от 1 028,66лв..

Настоящият съдебен състав не споделя виждането и твърдението на ищеца за предявени от него главни осъдителни искове с правно основание чл.55,ал.1, предл.1 от ЗЗД , с предмет - осъждането на ответника да върне получената без основание искова сума от 20 786,85лв., съединен кумулативно с претенция по чл.86,ал.1 от ЗЗД за сумата от 1 028,66лв., които два главни осъдителни иска да са съединени при условията на евентуалност с установителен иск с правно основание чл.146 ,ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.143 от ЗЗП - за обявяване нищожност на клаузата на чл.11.1.3 от процесния договор и претенция по чл.55,ал.1, предл.1 от ЗЗД – за сумата от 20 786,85лв., както и иск по чл.86,ал.1 от ЗЗД – за сумата от 1 028,66лв. Като посоченото от ищеца съединяване е прието и от първата инстанция.

Ищецът сочи като „процесуално условие“ за разглеждане на евентуалните искове – „в случай, че съдът приеме, че завишенията на ГЛП са договорно обосновани , с оглед клаузата на чл.11.1.3 от процесния договор“, то тогава да се произнесе и прогласи нищожността на клаузата на т.11.1.3 от процесния договор, като неравноправна и да осъди ответника да му върне исковата сума от 20 786,85лв., както и да му заплати мораторна лихва в размер на 1 028,66лв. Посоченото от ищеца условие съдът приема, че не е „процесуално“. Доколкото правното действие на една договорна клауза урежда от материално –правните норми и това действие се реализира /поражда/ само в хипотезата , при която договорната клауза е действителна, като именно действителността е условието за последващата проверка от съда - дали тя е породила или не своето правно действие, настоящият съдебен състав намира, че не е налице процесуално условие, което да обуславя твърдяното от ищеца евентуално съединяване на исковите претенции.

Настоящият съдебен състав приема, че исковите исковите претенции са три и са съединени при условията на кумулативност, както бе посочено по-горе в мотивите, като установителният иск по чл.146,ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.143 от ЗЗП е преюдициален и обуславя произнасянето и изхода на спора по осъдителната претенция по чл.55,ал.1, пр.1 от ЗЗД и по иска за акцесорното вземане за мораторни лихви с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД. Настоящият съдебен състав съобразява, че сам определя действителните правните квалификации, включително и тези , свързани с вида и начина на съединяването на исковете, а не е обвързан от посоченото от ищеца.

На следващо място, настоящият съдебен състав констатира, че с първоинстанционното решение СРС, поради допуснатото от него неправилно приложение на процесуалния закон при определяне начина на съединяване на исковете, не се е произнесъл по главната претенция по чл.146,ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.143 от ЗЗП.