Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 657 от 17.12.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно наказателно дело 643/2024
Вид
Решение № 657
Подписан
17.12.2024
В сила
17.12.2024
Състав
Даниел Луков, Бонка Янкова, Владимир Астарджиев

Цитирани разпоредби

  • чл.122 - чл. 124 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл.122 - чл. 124 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл.122 - чл. 124 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл.255 · Наказателен кодекс
  • чл.26, ал.1 · Наказателен кодекс
  • чл.55, ал.1, т. 1 · Наказателен кодекс
  • чл.66, ал. 1 · Наказателен кодекс
  • чл.102 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл.127, ал.2 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл.13 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл.139 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл.14 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл.27, ал.1 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл.314 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл.314, ал.1 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл.339, ал. 2 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 347, ал.1 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл.348, ал.1, т. 2 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл.348, ал. 3, т. 2 · Наказателно-процесуален кодекс

РЕШЕНИЕ

№ 657 гр. София, 16.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Даниел Луков

Членове:

Бонка Янкова

Владимир Астарджиев при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора П. М.. Маринова като разгледа докладваното от Бонка Янкова Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200643 по описа за 2024 година

Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба, подадена от подсъдимия Г. В. Д. чрез защитника му – адвокат В.Д. срещу въззивно решение № 169/ 21.05.2024 г. постановено от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 277/2024 г.

В жалбата са заявени и трите касационни основания. Основно място в наведените оплаквания заема възражението за несъставомерност, обосновано с твърдението за невъзможността субект на престъплението по чл.255 от НК да е лице различно от управляващия и представляващ дружеството, на което е акцентирано двукратно в жалбата. Недоволството от процесуалната дейност на контролирания съд е основано върху претендирани нарушения свързани със събирането, проверката и оценката на доказателствата, като се твърди, че: - не са разпитани всички свидетели; - не е направен пълноценен анализ, доколкото са останали извън обсъжданата съвкупност показанията на представителя на ЕТ /наименование на дружество/ - е отдаден приоритет на доказателствата на ТД на НАП, без да е отчетено събирането им в ревизионната процедура по чл.122 – чл. 124 от ДОПК; Оплакването за несправедливост е изведено от факта на самото осъждане на подсъдимия оценено като неправилно в контекста на по начало оспорената му съпричастност към престъплението, предмет на делото. Настоява се за цялостна отмяна на съдебния акт и на „гражданския иск на МФ“, като в алтернативност се иска връщане на делото за ново разглеждане или налагане на по - леко наказание, с отлагане изтърпяването му.

В съдебното заседание пред ВКС жалбата се поддържа от подсъдимия и защитника 1 му по съображенията и на основанията изложени в нея. При упражнено право на последна дума подсъдимият желае да бъде оправдан.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че не са допуснати нарушения, след като категорично подсъдимият е единственото лице, което е обработвало документацията и е изпращало справки декларации във връзка с пускането на ДДС, имал е пълномощно и е използвал електронен подпис.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:

С присъда, постановена на 21.11.2023 г. по НОХД № 3227/2017 г. Софийски градски съд признал подсъдимия Д. за виновен в извършването на престъпление по чл.255, ал.3 във вр. с ал.1, т. 2, т. 6 и т. 7 във вр. с чл.26, ал.1 от НК, за което и във вр. с чл.55, ал.1, т. 1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода в размер на една година и шест месеца, изпълнението на което отложил с изпитателен срок от три години, на основание чл.66, ал. 1 от НК. С атакуваното въззивно решение първоинстанционната присъда била потвърдена.

Възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл.348, ал.1, т. 2 от НПК, на които с оглед предвидените в чл.354, ал.3 законови последици ВКС дължи приоритетно отговор, са основателни.

Прегледът на извършената от контролирания съд въззивна проверка позволява заключение, че същата е ограничена единствено до декларирано съгласие с действията на първоинстанционния съд. Действително въззивната инстанция не е длъжна да извърши цялостен и всеобхватен анализ на всички доказателства, особено когато установи от доказателствената си проверка съвпадение с установените пред първата инстанция фактически положения. Без съмнение обаче въззивният съд е длъжен да извърши такава, а изведените заключения следва да са ясно проследими, което не се открива във въззивното решение. Апелативният съд всъщност е преповторил приетите от първата инстанция фактически положения и подобно на нея е възпроизвел на три страници в решението си подробното описание на съдържащите се в кориците на делото материали. В тази връзка няма как да не се отбележи, че декларативното изброяване на доказателствата не само че не е доказателствена дейност, но и лишава съдебния акт от аналитичност и оценъчност, понеже изброяването не съставлява онзи доказателствен анализ и оценка, които правната доктрина очертава като задължение на съда във връзка със съдържанието на съдебния акт (вж. в този см. Стефан Павлов, "Наказателен процес", София, изд. 1989 г., с. 542 и сл.).

Не е спорно по делото, че подсъдимият е регистрирал на името на св.А. Г. дружеството /наименование на дружество/ ЕООД и че е бил упълномощен да подава справките декларации по ЗДДС, че е имал спесимент за банковата сметка на дружеството. Не е спорно, че е регистрирал „/наименование/ ЕООД на името на св.

Й.С., че е подавал с пълномощно по електронен път справките декларации по ЗДДС и на това дружество, както и че е имал спесимент за банковата сметка. Не е спорно и това, че подсъдимият е бил упълномощен от управляващия и представляващ /наименование на дружество/ ЕООД М.Г. с нотариално заверено пълномощно да извършва всички отразени в същото права и действия, че е оперирал с банковата сметка и на това дружество, както и че при извършената на /наименование на дружество/ ЕООД ревизия по изложените в издадения Ревизионен акт № 2051204731/24.09.2012г. основания по четирите фактурирани доставки – три от /наименование на дружество/ ЕООД и една от „/наименование на дружество/ ЕООД 2 изцяло, а по фактурираната доставка от „/наименование/ ЕООД частично - само за разликата от 160 лв. - не е признато право на приспадане на данъчен кредит.

Спорните въпроси, на които и двете инстанции по същество е следвало да отговорят са: 1/ дали доставките - отразените в пункт първи, втори, четвърти, пети и шести от обвинението - са реално осъществени, съответно ползвани ли са фактури с невярно съдържание при деклариране на дължимото данъчно задължение и при упражняване право на данъчен кредит; 2/подсъдимият, в качеството си на пълномощник на дружеството /наименование на дружество/ ЕООД осъществявал ли е фактическата дейност на дружеството ( по см. на даденото в т.3 от ТР № 4/ 12.03.2016 г., т. д. № 4/2015 г., ОСНК задължително тълкуване ) и действал ли е със съзнанието, че фактурите не отразяват действителността и че без правно основание ги използва за постигане на предвидения в чл.255 от НК резултат.

В проверяваното решение и в потвърдената с него присъда липсват съображения, позволяващи да се разберат отговорите по посочените въпроси, а изложените такива са с характер на констатации и внушения, не и резултат от дължим с оглед разкриване на обективната истина пълноценен доказателствен анализ.

Въззивният съд се е ограничил до отразеното в решението си съгласие с първата инстанция относно отречената достоверност на твърденията на подсъдимия. Задоволил се е да констатира, че дружеството /наименование на дружество/ЕООД е извършвало реална търговска дейност и че в дневниците „подс.Г. Д. отразявал както реалните сделки на дружеството, така и някои недействително извършени сделки за покупки“ (възз.решение, л.46, ВНОХД). Не е направил и опит да изясни и съответно да обсъди предмета на процесните фактури (по пункт втори, четвърти, пети и шести от обвинението) и на обективираните в тях доставки, да анализира приетото по делото заключение на вещото лице Петко Тодоров относно това, че продажбите на /наименование / ЕТ по фактури № 1 и № 2, двете от 27.02.2012 г. са „на приблизително еднаква стойност с декларираните покупки от /наименование на дружество/ ЕООД и „/наименование на дружество/ ЕООД (вж. л.134, т.1,Д.П).

Респективно да отговори на въпроса как е формиран и с какъв произход е притежавания от дружеството /наименование на дружество/ ЕООД ресурс за да е могло да реализира доставките от арматурно желязо към /наименование/ ЕТ (предмет на пункт трети от обвинението - бел.ВКС).

В контролирания съдебен акт съображенията за инкриминираните обстоятелства неверността на вписаните в дневниците за покупки фактури и знанието на подсъдимия за това се изчерпват със следните констатации: 1/ за данъчен период месец февруари 2012г. (вторият пункт на обвинението-бел.ВКС), „подсъдимият бил наясно, че /наименование на дружество/ ЕООД и „/наименование на дружество/ ЕООД не са доставили на /наименование на дружество/ ЕООД посочените стоки, тъй като бил пълномощник и на двете дружества доставчици“ (възз. решение, л.38, ВНОХД); 2/ за данъчните периоди месеците април, май и юни 2012 г. издадените от /наименование/ ЕООД, /наименование ЕООД и „/наименование/ ЕООД фактури „не отразявали реално извършени доставки“, не били „включени в техните дневници за продажби“ и това „било известно на подсъдимия“ (възз.решение, л.39-л.40,ВНОХД).

От въззивното решение не се проследяват нито доказателствената основа, нито дължимото аналитично обсъждане, от което да е видно въз основа на кои доказателства и по какъв начин е формирано вътрешното убеждение на съда по тези несъмнено съществени за изхода на делото въпроси и съответно съображенията за изразеното с първата инстанция съгласие. Подобно н а първоинстанционния съд аналитичната дейност е ограничена само до показанията на св.Г.а относно формалната 3 и роля в учредяването и дейността на процесното дружество /наименование на дружество/ЕООД и на свидетелите Р. С., Р.С. и Д.С., на чиито имена били регистрирани съответно дружествата

„/наименование/2011“ЕООД,

/наименование/ЕООД и /наименование/ ЕООД, установени в хода на ревизионното производство като предходни доставчици на дружествата - издатели на процесните фактури – „/наименование на дружество/ ЕООД и

/наименование на дружество/ЕООД.

Липсват съображения и по оспорената субективна страна на престъплението, за наличието на която първостепенният съд е изложил декларативни мотиви и също толкова декларативно е утвърдена и от контролираната инстанция (възз. решение, л.48, ВНОХД), включително и въз основа на недопустими по НПК предположения. С оглед специфичния престъпен резултат на данъчното престъпление - осуетяване установяване или плащане на данъчни задължения формирани от дейността на съответното данъчно задължено лице, както и възможността справките декларации по ЗДДС да бъдат подавани по електронен път и от пълномощник, разсъжденията на въззивната инстанция, че умисълът на подсъдимия следва от степента му на образованост (със средно образование – бел. ВКС),„опитът му в документооборота“ и от това, че подписвайки с КЕП подаваните от него справки - декларации по ЗДДС става автор, ерго отговорен за съдържанието и верността на декларираните обстоятелства са изцяло несподелими, защото не държат сметка за обективните и субективни признаци на процесното престъпление. Пълномощникът несъмнено е годен субект на престъплението по чл.255 от НК, в каквато посока е горецитираното ТР № 4/ 12.03.2016 г., ОСНК, но само ако извършва дейността на дружеството, което подлежи на установяване и следва да е ясно изводимо от мотивите във въззивното решение, а умисълът ще произтича от самата дейност и знанието, че такава не е извършена, респективно че доставките не са осъществени, а не от факта на подаване на декларациите по ЗДДС и тяхното подписване.

Въззивното решение не съдържа отговор и на възражението за отдадения превес при преценката за недоказаност на декларираните търговски сделки на обективираните в ревизионния акт констатации от проведеното ревизионно производство по чл.122 - чл.124 от ДОПК пред доказателствата по НПК.

Гореизложеното налага извод, че въззивното решение е постановено в отклонение от заложения в чл.339, ал. 2 от НПК стандарт и разкрива наличието на отменителното касационно основание по чл.348, ал. 3, т. 2 от НПК.

Липсата на мотиви всъщност е логичната последица от демонстрираното във въззивното производство дистанциране на контролирания съд от задълженията, възложени му по силата на чл.314 от НПК - да провери изцяло невлязлата в сила присъда и като втори и последен съд по фактическото изясняване на делото да осъществи необходимата за разкриване на обективната истина активност.