Определение № 5630 от 04.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5630 гр. София, 04.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Частно касационно гражданско дело № 20248003104155 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. №19622/31.07.2024г. на М. Г. Х., чрез адв. С.

Б., и по частна касационна жалба вх. №20990/20.08.2024г. на Н. К. К., чрез адв. Г. М., срещу определение №2992/17.07.2024г. по в. ч. гр. д. №1273/2024г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено определение №3016/13.03.2024г. по гр. д. №8945/2023г. на ВРС, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на решение №76/08.01.2024г. по гр. д.

№8945/2023г. на ВРС, поправено с решение №1846/21.05.2024г., в частта за разноските и вместо него е постановено друго, с което адвокатското възнаграждение е намалено от 3570 лв. на 2000 лв.

В своята частна касационна жалба, М. Х. поддържа, че въззивното определение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Оспорва изводът на ВОС, че не е налице една от предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответницата от отговорността за разноски. Твърди, че с поведението си тя не е дала повод за завеждане на иска, като посочва, че производството по предходно заведеното бракоразводно дело не е имало за предмет делба на придобития по време на брака между страните недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], а е била заявена претенция за предоставяне ползването на процесното семейно жилище. Излага, че след прекратяването на брака, тя не е твърдяла наличието на принос от нейна страна в придобиването на имота, нито е оспорвала собствеността на ищеца, в т.ч. не е отказала изрично доброволно извънсъдебно уреждане на процесните отношения. По изложените съображения моли се отмяна на атакуваното определение и уважаване на молбата по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта, с която е осъдена да заплати на ищеца сторените от него съдебно-деловодни разноски, тъй като са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК за 1 освобождаването от отговорността за разноски, доколкото тя не е дала повод за завеждане на иска /т.е. да липсва извънсъдебно или в хода на делото оспорване на предявеното от ищеца право/ и е признала иска.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се посочват основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Формулиран е следният въпрос: "Следва ли въззивният съд да освободи ответника от заплащане на разноски, ако последният е признал предявения от ищеца иск за пълна трансформация на имот, придобит по време на брака, ако с поведението си след прекратяване на брака не е оспорвал липсата си на принос в придобиването на имота?", който според жалбоподателката е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №185/29.05.2014г. по гр. д. №5196/2013г. на ВКС, определение №111/14.03.2016г. по ч. гр. д. №815/2016г. на ВКС и определение №709/28.12.2012г. по ч. гр. д. №592/2012г. на ВКС. Излага и доводи, че съдът е определил размера на адвокатското възнаграждение в противоречие на решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело C-438/22г., като конкретен правен въпрос в тази връзка не е формулиран.

С писмения си отговор Н. К. К. изразява становище за недопустимост до касационен контрол на обжалваното определение и за неоснователност на жалбата.

В своята частна касационна жалба, Н. К. релевира оплаквания за неправилност на въззивното определение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необоснованост.

Оспорва извода на въззивния съд за прекомерност на адвокатското възнаграждение в първоначално присъдения размер от 3570 лв., като твърди, че делото се отличава с правна и фактическа сложност доколкото в условията на евентуалност са предявени два иска - по чл.

21, ал. 4 СК и по чл. 23, ал. 1 СК, като тежестта за оборване на презумпцията за общност на придобитото имущество по време на брака е негова, тъй като той претендира, че имущество е негова лична собственост. Твърди също, че към датата на предявяване на исковете, той не е могъл да знае, че ответната страна ще признае иска. Напротив, счита, че нейното поведение по вече приключилото бракоразводно дело обосновава извод за отричане на неговите собственически права. Релевират се и оплаквания за допуснати процесуални нарушения, тъй като в обжалваното определение, съдът не е обсъдил възраженията и доводите на жалбоподателя относно обема на осъществената от процесуалния му представител защита и правната и фактическа сложност на делото. По изложените съображения се претендира отмяна на атакуваното определение и оставяне без уважение на молбата по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл. 280, ал.

1, т. 1, т. 3 и, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение поради произнасяне на съда в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Формулирани са следните правни въпрос:

1. "При извършване на преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК какви са задълженията и правомощията на съда в изпълнение на задължението да изследва дали уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение е прекомерно или отговаря на реалната пазарна цена 2 на положения труд?";

2. "Признанието на иска от ответника след завеждане на делото, за което е дал повод, основание ли е за намаляване на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение?";

3. "Длъжен ли е съда да изложи ясни и конкретни мотиви относно всички критерии, определящи дали заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно, както и да установи реалната пазарна цена на труда на адвоката по конкретния тип дело, като изложи мотиви относно начина, по който я е установил, да я съпостави със заплатеното от страната и едва тогава да прецени същото прекомерно ли е с оглед конкретиката на делото? ";

4. "Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и твърдения на страната относно критериите за определяне на фактическата и правна сложност на делото, както и да обсъди всички приложени доказателства и обстоятелства, относими към тях и да изложи ясни и изрични мотиви защо приема доводите за неоснователни?".

Ответната страна - М. Г. Х. не е изразила становище по частната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното:

Частните касационни жалби са процесуално допустими - подадени са в срока по чл. 275, ал.

1 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С решение №76 от 08.01.2024г., постановено по гр. д. №8945/2023г. по описа на ВРС при условията на чл. 237 ГПК, съдът е признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 21, ал. 4, т. 1, предл. 2-ро вр. ал. 3 СК по отношение на М. Г. Х., че Н. К. К. е изключителен собственик на апартамент №207, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], придобит по време на прекратения им брак, поради липса на принос от страна на ответницата Х. в закупуването му. В зависимост от изхода на делото и след като е преценил, че с поведението си - предявяването на насрещен иск относно ползването на семейното жилище, приет за съвместно разглеждане в бракоразводното производство по гр. д. №6412/2022г. на ВРС и наведените твърдения, че като придобит по време на брака, процесният апартамент попада в обхвата на съпружеска имуществена общност, съдебният състав е приел, че въпреки признанието на иска, то не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, поради което е осъдил М. Г. Х. да заплати на ищеца разноски в общ размер на 4018, 45 лв., от които адвокатско възнаграждение - 3570 лв. и държавна такса - 437, 85 лв.

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК ответната страна - М. Г. Х. е поискала изменение на решението в частта за разноските.

Първоинстанционният съд е счел, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответницата от отговорност за разноски, доколкото същата с извънсъдебното си поведение е дала повод за завеждане на иска, като с определение №3016/13.03.2024г. е оставил без уважение молбата по чл. 248 ГПК.

Сезиран с частна жалба от М. Г. Х., Варненският окръжен съд е постановил обжалваното определение, с което е отменил първ. определение, и вместо него е постановил друго, с което е изменил съдебното решение като е намалил присъденото адвокатско възнаграждение от 3570 лв. на 2000 лв. Въззивният състав се е позовал на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, според която ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако 3 признае иска, разноските се възлагат върху ищеца, но е счел, че в случая е налице само признание на иска, но не и втората предпоставка - страната да не е дала повод за завеждане на делото. Посочил е, че ответницата е дала повод за завеждане на делото, тъй като в проведеното бракоразводно дело, М. Х. е претендирала, че процесният имот е придобит през времетраенето на брака, поради което същият бил съпружеска имуществена общност и така е противопоставила свои права срещу Н. К., които обстоятелства се установяват от представените пред първоинстанционния съд документи – отговор на искова молба по гр.д.

№ 6412/2022 г. по описа на ВРС, проект на споразумение за развод по взаимно съгласие, както и социален доклад, изготвен от Агенция за социално подпомагане по посоченото дело на ВРС. Въззивният състав е обсъдил и своевременно направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като е приел същото за основателно. При определяне на конкретния размер на възнаграждението, съдът е взел предвид, че съгласно представения договор за правна защита и съдействие със страни Н. К. и адв. Г. М. уговореното възнаграждение в размер на 3570 лв. е за изготвяне на искова молба и за осъществяване на процесуално представителство, като същият е съобразен с минимумите по Наредба №1/09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения. Позовал се е на решението на СЕС от 25 януари 2024г. по дело C-438/22г., според което националният съд следва да съобрази характера на делото, вида на предявените искове, както и фактическата и правна сложност, с която се характеризира спорът и въз основа на тази преценка да установи дали уговорените възнаграждения съответстват на реалните пазарни цени. Съобразявайки, че производството се е развило по значително по-облекчен за ищеца ред, доколкото е приключило с постановяване на решение при признание на иска; ответната страна, още в отговора на исковата молба е направила изявление за основателност на исковата претенция, а разглеждането на делото е отложено веднъж за представяне на пълномощно от процесуалния представител на ответницата, не са извършвани нови процесуални действия и не са събирани доказателства, въззивният съд е приел, че справедливото и съответстващо на извършения труд адвокатско възнаграждение е в размер на 2000 лв.

По отношение на предпоставките за допускане до касационно обжалване настоящият състав на ВКС, първо гражданско отделение намира следното:

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се 4 определят рамките, в които ВКС следва да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби.