Определение № 3155 от 27.08.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3155 гр. София, 27.08.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО X ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Руси Алексиев

Членове:

Ралица Ал. Райчева

Весела Т. Аврамова като разгледа докладваното от Руси Алексиев Въззивно частно наказателно дело № 20261100604685 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 249, ал. 3, вр. чл. 248, ал. 1, т. 3, вр. чл. 341, ал. 2 от НПК.

Атакуваното определение е от категорията актове, подлежащи на въззивна проверка по реда на глава двадесет и втора от НПК.

С протоколно определение от 28.05.2026 г. по НОХД № 1022/2026 г., Софийски районен съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 133-ти състав, е оставил без уважение искането на защитата на подсъдимия И. И. П. – адв. И. Т., САК, за прекратяване на съдебното производство по НОХД № 1022/2026 г. по описа на същия съд, на основание чл.

248, ал. 1, т. 3 от НПК, и за връщане на делото на Софийската районна прокуратура (СРП) за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила, като не е констатирал отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия.

Срещу така постановеното определение на СРС е подадена частна жалба от подсъдимия И. И. П., чрез упълномощения му защитник – адв. И. Т., САК. С нея се отправя искане атакуваният съдебен акт да бъде отменен и вместо него въззивният съд да постанови определение, с което да прекрати съдебното производство и да върне делото на СРП, за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В подкрепа на искането се излагат аргументи, че определението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като внесеният обвинителен акт не очертава с необходимата яснота фактическите рамки на обвинението, механизма на причиняване на съставомерния резултат, причинно-следствената връзка между поведението на подсъдимия и настъпилата средна телесна повреда, както и фактическите основания за извода, че подсъдимият е бил в обективна възможност да предотврати произшествието.

Защитата твърди, че СРС е направил формален извод, че обвинителният акт съдържа 1 минимално изискуемите реквизити и че не е необходимо в него да се обсъждат противоречията между свидетелските показания или да се прави подробен анализ на доказателства, което не отговаря на действителното съдържание на направеното от защитата възражение. Сочи, че по делото е налице неяснота относно механизма на травмата и причинната връзка. Според защитата обвинителният акт не посочва ясно кой от описаните контактни моменти е причинил травмата. Акцентира се, че при това положение подсъдимият не може да разбере срещу коя фактическа теза трябва да организира защитата си – срещу такава за удар, за прегазване на ходилото, за падане или за комплексен механизъм, като се застъпва, че това е част от фактическата рамка на обвинението.

Излагат се съображения и за липса на факти относно обективната възможност за предотвратяване на пътно – транспортното произшествие (ПТП). Твърди се, че изводът за осъществено деяние по непредпазливост, под формата на небрежност, е заявен декларативно, тъй като не са посочени факти относно скоростта на движение на автомобила, разстоянието от автомобила до пешеходната пътека към момента, в който пострадалата е могла да бъде възприета, видимостта към пешеходката, позицията на автомобила спрямо останалите автомобили и пътната обстановка, времето за реакция, техническата възможност за спиране и дали пешеходката е била възприемана своевременно за водача. Изтъква се, че не е достатъчно да се твърди, че подсъдимият „не е забелязал“ пострадалата, а е нужно да се посочи защо и въз основа на какви факти се приема, че е бил длъжен и е могъл да я забележи своевременно и да предотврати резултата.

Застъпва се, че в обвинителния акт формално са изброени нарушени правила за движение – чл. 5, ал. 2, т. 1, чл. 116 и чл. 119, ал. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), като първите две разпоредби имат общ характер, докато конкретното правило за поведение се съдържа в чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, без обаче да е конкретизирано фактическото поведение, с което подсъдимият е нарушил това задължение – дали не е намалил скоростта, дали не е спрял, дали е реагирал със закъснение, дали изобщо е имал техническа възможност да спре, дали пешеходката е навлязла в опасната зона за спиране и дали причината е била невъзприемане, неправилна преценка или друго поведение. Обобщава се, че така обвинението смесва общи и конкретни задължения, без да изяснява фактическата форма на нарушението.

Настоява се, че по този начин е ограничено правото на защита на подсъдимия, доколкото защитата не може да определи с необходимата яснота дали следва да оспорва видимостта, техническата възможност за спиране, причинната връзка между удара и травмата, причинната връзка между преминаването през ходилото и средната телесна повреда, или самото нарушение на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП. Изтъква се в тази връзка, че визираните неясноти не могат да бъдат преодолени чрез съдебното следствие, защото съдът не може да замества прокурора в очертаването на фактическата рамка на обвинението.

Приема се, че изводът на СРС, че обвинението е „от естество да бъде разбрано от подсъдимия“, не отчита, че обвинението не се изчерпва с посочване на дата, място, автомобил, пострадал и правна квалификация, а при транспортно престъпление по чл. 343 от НК съществените елементи – конкретното нарушение на правилата за движение, причинната връзка между това нарушение и резултата, механизмът на настъпване на резултата и фактическите основания за непредпазливата вина – са описани непълно и неясно.

С жалбата се прави искане за отвод на съдиите от СГС, за които са налице професионални, служебни, колегиални или лични отношения със съдия В.Ч. – дъщеря на пострадалата Л. Ч.. В подкрепа на искането се излагат аргументи, че делото касае ПТП, при което пострадалата е майка на магистрата, както и че първоначалният сигнал е подаден от съдия Ч., която изрично е посочила длъжността си в СГС.

Излагат се съждения, че СГС е горната инстанция, компетентна да разгледа частната жалба и поради това съществува обективен риск делото да бъде разгледано от съдии, които 2 са били или са професионално свързани със съдия Ч..

Съдебният състав, след като се запозна с подадената жалба и след като извърши преценката по реда на чл. 345, ал. 3, вр. с чл. 313 и чл. 314, ал. 1 от НПК, установи, че същата е депозирана в законоустановения седемдневен срок от постановяване на определението на СРС, от надлежно легитимиран да инициира въззивна проверка субект, поради което е и процесуално допустима.

Преди да пристъпи към преценка по обосноваността и законосъобразността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, настоящият съдебен състав дължи произнасяне по направеното с частната жалба искане за отвод.

Законните основания за отвод на съдия или член на състава на съда са регламентирани в чл. 29, ал. 1 и ал. 2 от НПК, като бившите колегиални отношения не са сред абсолютните основания по ал. 1, а по ал. 2 подлежат на конкретна преценка от всеки съдия.

Безпристрастността на съда както в правната теория, така и в практиката на Върховния касационен съд (ВКС) и на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) означава обективна и субективна липса на предубеждение или пристрастие при разглеждане и решаване на делото. За да бъдат изпълнени тези изисквания, съдът трябва да отговаря на обективния и субективния критерии за безпристрастност, за пръв път въведени в практиката на ЕСПЧ по делото Piersack v. Belgium A53 (1982). Обективният критерий, най-общо казано, е свързан поначало с реда и начина на правораздаване, който трябва да изключва положение, при което съдията да е изпълнявал различни решаващи функции в рамките на един и същ наказателен процес в друго процесуално качество или като редови участник в процеса, както и да е еднакво отдалечен от страните с оглед каквито и да било обвързаности от родство, приятелски отношения, семейно положение с някоя от страните. Субективният критерий е свързан с личното поведение на съдията, което да повдига съмнение за безпристрастност, т.е. да сочи на небезпристрастност или на действително пристрастие.

В решението на ЕСПЧ „Lindon, Otchakovsky-Laurens and July срещу Франция” се изтъква, че личната безпристрастност на съдията трябва да се предполага до доказване на противното. Съгласно редица решения на ЕСПЧ, горното означава, че следва да са налице доказателства (напр. при наличие на външни признаци на пристрастност; ако от поведението в съдебната зала може да се направи извод за пристрастност; от изявления, направени извън съда; при влияние на коментарите в пресата; от влияние на други лица), които да сочат, че съдебният състав или отделни негови членове не са били безпристрастни.

Не може да бъде споделено твърдението, възведено в частната жалба, че съдебният състав, на който бъде разпределено делото, и всички съдии от СГС следва да се отведат. В съдебната практика няма спор, че преценката за заинтересуваност и/или предубеденост е личен и морален акт на всеки съдия и никоя контролна инстанция не би могла да подложи на съмнение това твърдение. Не само страните в процеса, но и обществото трябва да бъде убедено, че делото се разглежда от независим и безпристрастен съд.

Обстоятелството, че дъщерята на пострадалата е заемала в миналото длъжността „съдия“ в СГС, само по себе си не съставлява основание за отвод на всички съдии от СГС.

Съдия В.Ч. понастоящем е съдия в Софийския апелативен съд (САС) и не е страна по настоящото производство, а подаването от нейна страна на сигнал до компетентните органи, включително с посочване на служебното качество, не установява лична обвързаност между нея и членовете на настоящия състав. В жалбата не са наведени и конкретни обстоятелства, които да разкриват заинтересованост или предубеденост на някого от тях.

Не обуславя различен извод и фактът, че определеният първоначално за съдиядокладчик по делото съдия Н.Н. се е самоотвел с разпореждане от 10.07.2026 г. Самоотводът е мотивиран с конкретни, дългогодишни професионални и колегиални отношения със съдия 3

В.Ч., създали взаимно уважение и почит от съвместната им работа. Тези лични за съдиятадокладчик обстоятелства не се пренасят автоматично върху останалите съдии от съда и не обосновават обща невъзможност СГС да формира безпристрастен съдебен състав.

Искането за отвод на всички съдии от СГС е формулирано абстрактно и условно – по отношение на онези съдии, за които биха били налице съответните отношения.

Процесуалният закон не познава колективен отвод на съд въз основа на предполагаема в миналото професионална свързаност.

Основанията за отвод се преценяват от всеки определен да участва по делото съдия, а изпращане на делото на друг, еднакъв по степен съд по реда на чл. 43 от НПК би било допустимо, ако съдът, на който делото е подсъдно, не може да образува състав. Такава хипотеза в случая не е налице.

Настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания за отвод, съгласно разпоредбите на чл. 29 от НПК, доколкото съдът не се счита за предубеден или заинтересован пряко или косвено от изхода на делото.

Поради това, настоящият състав намира, че не са налице нито основанията по чл. 29, ал. 1 от НПК, нито обстоятелства по чл. 29, ал. 2 от НПК, с оглед което искането за отвод на членовете на състава следва да бъде оставено без уважение.

След извършване на проверката от страна на настоящия въззивен състав, по отношение на редовността (допустимостта) на частната жалба, съдът пристъпи и към преценка по обосноваността и законосъобразността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт.

Софийски градски съд намери, преценявайки обосноваността и законосъобразността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, че разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съображенията в тази насока са следните:

Наказателно – съдебното производство по НОХД № 1022/2026 г. по описа на СРС – НО, 133-ти състав, е образувано въз основа на внесен на 21.01.2026 г. в съда обвинителен акт от прокурор при СРП по досъдебно производство № 11184/2024 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 18394/2024 г. по описа на СРП.