Решение № 4 от 17.01.2022, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№4 гр. Бургас, 13.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Илияна Т. Балтова

Членове:

Десислава Д. Щерева

Христина З. Марева при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело № 20212001000253 по описа за 202 1 година

Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по повод въззивната жалба на „В. ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Б., ж.к. „П.“, ул. „Г.В.В. № 3, представлявано от Г.Й.Т., с адрес за връчване: гр. С. ул. „В. № *, ет.*, ап.2 – адв. Г.Г., против Решение № * 1 от 27.07.2021 г., постановено по т.д. № 364/ 2020 г. на Окръжен съд Бургас, с което е осъдено „В. ЕАД да заплати на „С.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: к. к. „С.“, община Н. представлявано от З.Т.Д., с адрес за връчване: гр. Б., ул. Г.“ № *, вх.*, ет* – адв. М.К., сумата от 600 000 лв., представляваща обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к. к. „С.“ - изток за периода от 1.01.2016 г. до 3 1.12.2016 г., ведно със законната лихва върху присъдения размер главница, считано от датата на депозиране на исковата молба - 14.09.2020 г., до нейното окончателно изплащане.

Със същото решение е осъдено „В. ЕАД да заплати на „С.“ АД сумата от 74 832 лв., представляваща мораторна лихва върху присъдения 1 размер главница, за периода от 20.06.2019 г. до 14.09.2020 г.

Присъдени са разноски.

В постъпилата въззивна жалба решението се обжалва, като неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила, както и необосновано, като се въвежда искане за неговата отмяна и отхвърляне изцяло на предявените искове.

Поддържа се, че в конкретния случай са били налице доказателства, че наемателят е продължил ползването на имота на друго годно правно основание, поради което наемодателят несобственик не разполага с иск срещу него. В тази връзка се въвежда оплакване, че съдът от първа инстанция не е коментирал представените с отговора на исковата молба писмени доказателства, сочещи на сключен на 25.02.2016 г. договор за стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК системите и съоръженията, и предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги, сключен между въззивника и „Асоциация по ВиК на обособената територия, обслужвана от „В. ЕАД град Бургас“. С посочения договор са били предоставени на въззивника съоръжения, включително и тези, намиращи се в процесната територия. На тази база се твърди, че горевизираният договор е самостоятелно и годно правно основание за въззивника да експлоатира съоръженията.

Развиват се съображения, че в хипотезата на претендирано от наемодателя обезщетение, извън параметрите, очертани с наемния договор, то той следва да докаже, че е собственик на процесната вещ и е обеднял и с колко, както и че ответникът се е обогатил и с колко. По мнение на въззивника, съдът неправилно е приел, че обезщетението не следва да е равно на наемната цена, така, както е според точната формулировка на договора, а че тази наемна цена следва да се определи на база рентабилността от цената на питейната вода, цената на отвеждането на отпадните води и цената на пречистването на канализационните води, макар страните ясно да са уговорили, че наемната цена се формира съобразно потреблението и само върху цената на питейната вода, но не и върху рентабилността на другите две услуги - отвеждане на отпадни води и пречистването им.

Акцентира се на обстоятелството, че в тежест на въззиваемия е да докаже в какъв размер са реално пропуснатите ползи и вреди, които подлежат 2 на обезщетяване, надхвърлящи наемната цена.

Въззивникът сочи, че дружеството въззиваем, като кредитор, е в забава и неправилно съдът от първа инстанция е ценил значението на изявленията на страните в констативен протокол от 15.03.2011 г. относно неоснователния отказ на дружеството - въззиваем да получи обратно наетата ВиК мрежа, под предлог, че няма лиценз за воден оператор. Поддържа се, че липсата на такъв лиценз не е достатъчно основание, за да се освободи то от забавата, при позоваване на разпоредбата на ал.6 на чл.198о от Закона за водите.

В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от „С.“ АД, в който същата се оспорва и се въвежда искане за потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт.

Сочи се, че оплакванията в жалбата не отговарят на фактическата и правна действителност. По мнение на въззиваемия, обжалваното решение е правилно, като съдът е изложил пространни мотиви, разглеждайки и обсъждайки целия доказателствен материал по делото и е направил обосновани изводи.

Дружеството - въззиваем не оспорва факта, че не е регистрирано като воден оператор, поради което и не може само да експлоатира процесната водопроводна и канализационна мрежа. Подчертава, че търпи пропуснати ползи от невъзможността да отдава мрежата си под наем на друг воден оператор, поради което му се дължи обезщетение за продължило, без съгласието му, ползване по прекратен вече договор, с прекратяването на който е отпаднало основанието на държането и ползването от обектите от страна на въззивника.

Изразява се несъгласие с твърденията на въззивника, че въззиваемият претендира обезщетение, надхвърлящо параметрите на наемния договор и определената в него цена. Навеждат се аргументи, че при тълкуване волята на страните, изразена в договора, е видно желанието им да определят наемната цена въз основа на формираната от ВиК - дружеството печалба, в резултат на извършването на три поддейности. В допълнение, правилно обезщетението е било изчислено на база крайния финансов резултат за 2016 г. на територията на курортен комплекс С., върху трите елемента от цената, тъй като техническата експертиза е установила, че не е възможно ВиК 3 да предоставя която и да е от трите услуги, ако не ползва мрежата на „С.“ АД и поради това дружеството-въззивник формира печалба и по трите елемента, благодарение на процесните съоръжения на ищеца, и дължи обезщетение за печалбата и от трите си услуги.

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД, вр.чл.288 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Фактическата установеност по делото сочи на сключен на 8.03.2005 г. договор за наем между дружеството - въззиваем – като наемодател, и дружеството – въззивник – като наемател, по силата на който е отдадено за временно и възмездно ползване имуществото, индивидуализирано като водопроводна мрежа и съоръжения, използвани за извършване на водоснабдяване на територията на к.к. „С.“ – чл.2 от контракта. Начинът на определяне на наемната цена е фиксиран в чл.3, ал.1 от договора и предвижда тя да се определя като 50 % от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода, като водните количества се отчитат на базата на инкасираната вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод, собственост на наемодателя. Плащането на наемната цена е било дължимо в десетдневен срок от получаването от наемателя на издадената от наемодателя фактура – чл.3, ал.2. Не се спори, че наемът е бил плащан на годишна база, като, видно от приетото пред настоящата инстанция извлечение от счетоводните книги на наемателя за платените суми, за срока на действие на договора е платен наем за 2005 г. в размер на 6 1 017,86 лв., за 2006 г. – 60 054,09 лв., за 2007 г. – 55 101,96 лв. и за 2008 г. – 42 948,2 1 лв.

Договорът е бил сключен за период до 3 1.12.2005 г. Действието му е 4 било продължавано, като не е спорно между страните по делото, че договорът за наем е бил прекратен, считано от януари 2009 г.

Въззиваемият претендира в настоящия процес обезщетение за ползването на отдаденото под наем имущество, което твърди, че наемателят е продължил да ползва, след изтичане на продължения наемен срок, при противопоставяне на наемодателя. Искът се отнася за периода 1.01.2016 г. – 31.12.2016 г.

По смисъла на нормата на чл.236, ал. 1 ЗЗД, ако наемателят продължи ползването на наетата вещ, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Разпоредбата създава в полза на наемодателя субективното притезателно право да получи обезщетение за вредите, които претърпява от невъзможността да извлича ползите от имота, предмет на наемния договор, било като търпи загуби, било като пропуска приходи. Породената гражданска отговорност се изразява в задължение за наемателя да продължи да изпълнява задълженията си по договор, като пази вещта, служи си с нея съобразно предназначението й и заплаща обезщетение за ползването, което, трайно формираната съдебна практика по въпроса приема, че е съизмеримо със средния пазарен наем за подобни обекти, но не по-малко от уговорения и заплащан наем – напр.

Решение № 230 от 18.06.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6874/20 13 г.; Решение № 146 от 1.12.2010 г. на ВКС по т.д. № 9343/2009 г.

По възраженията, отправени в жалбата:

Ответникът в производството не оспорва, че е продължил да ползва отдаденото под наем имущество, за да снабдява потребителите с питейна вода и да отвежда отпадни води от територията на к.к. „С.“. Горното признание имплицитно се съдържа в поддържаното и пред настоящата инстанция възражение, че ползването се осъществява на различно правно основание, което ще бъде обсъдено по-долу.

По въпроса относно предмета на договора и оплакването, че се претендира обезщетение за ползване на вещи, попадащи извън неговия обхват, поради това, че не са на територията на к.к. „С.“, настоящият състав 5 отбелязва, че по изричния текст на съглашението, в чл.2, отдава се за временно ползване съвкупност от неиндивидуално посочени вещи, представляващи водопроводна мрежа и съоръжения, служещи за водоснабдяване на горепосочения курортен комплекс. От тази формулировка става ясно, че страните са определили като индивидуализиращ белег предназначението на вещите, а не тяхното местоположение, поради което се налага прочитът, че договорното съгласие обхваща и вещи, непринадлежащи към териториалния обхват на комплекса и въведеното пред настоящата инстанция възражение от въззивника е лишено от състоятелност.

Във връзка с възражението на въззивника, заявено в съдебното заседание, че претенцията обхваща ползването на активи, въведени в експлоатация в период, следващ сключването на съглашението и, следователно, чието ползване не е било предадено по договора, следва да се изтъкне следното:

Представени са по делото влезли в сила решения между същите страни, с аналогичен предмет, но за различни времеви периоди, като, при служебна справка на настоящата инстанция, се установява, че последният влязъл в сила съдебен акт е Решение № 51 от 25.06.2020 г. на Апелативен съд Бургас, постановено по т.д. № 62/2020 г., недопуснато до касационно обжалване с Определение № 257 от 17.05.2021 г. на ВКС по т.д. № 1834/2020 г., относим към периода 1.01.2013 г. – 3 1.12.2013 г.

Доколкото по всички предходно развили се спорове между страните е бил поставян и разглеждан от решаващите съдилища въпросът относно продължаване ползването на отдадените под наем вещи и техния вид и обхват, като е неизменно приемано, че ползването на именно посочените в справката на ищеца вещи е продължило и след прекратяване на договорната връзка, настоящият състав намира, че, при зачитане обективните предели на силата на пресъдено нещо, пререшаване на въпроса относно идентитета на вещите е недопустимо. Нещо различно от съдебно установеното може да се приеме единствено при въведени фактически твърдения и проведено доказване от страна на наемателя, че вещите в цялост или отчасти са били предадени обратно на наемодателя или са междувременно погинали, каквото доказване в настоящия случай не е налице.