Решение № 2272 от 03.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2272 гр. София, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20251100514568 по описа за 2025 година

Производството е по чл.258-273 от ГПК.

С Решение № 18371 от 13.10.2025 г., постановено по гр.д. № 41379/2024 г. на СРС, 171 състав са отхвърлени като неоснователни предявените от П. О. И., ЕГН **********, и Б. В. П., ЕГН **********, против „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че „Топлофикация София“ ЕАД няма право на принудително изпълнение срещу П. О. И. и Б. В. П. за следните суми, дължими разделно от всяка една от тях: по 1391, 38 лв., представляващи 1/2 от цената на доставена топлинна енергия възлизаща на сумата 2782, 76 лв., ведно със законната лихва от 27.12.2012 г. до окончателното им изплащане; по 279, 13 лв., представляващи ½ от лихвата за забава върху посочените главници, начислена за периода 01.10.2009 г. 16.11.2012 г., възлизаща на 558, 25 лв; по 41,71 лв. - разноски по делото, възлизащи общо на 83,41 лв., за които суми на 09.04.2013 г. е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 25781/2012 г. на СРС, 81 състав, в полза на „Топлофикация София“ ЕАД, въз основа на който срещу ищците е образувано изпълнително дело № 20138440401759 по описа на ЧСИ С.Я..

В срока по чл.259, ал.1 ГПК, решението е обжалвано от ищците П. О. И. и Б. В.

П., като неправилно. Навеждат се доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон, непълнота на мотивите, 1 необоснованост на изводите със събраните по делото доказателства.

Поддържат, че изводите на съда, че вземанията по издадения на 09.04.2013 г. изпълнителен лист не са погасени са неправилни. Неправилно, съдът е приел, че подадената от Топлофикация София ЕАД молба на 29.10.2021 г. е прекъснала давността за вземанията започнала да тече в полза на П.Г.Д.. Дадените разяснения с ТР № 2/04.07.2024 г. по тълкд.№ 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС сочат, че нередовната молба не прекъсва давността. В случая, според ищците, тази молба е нередовна, а и съдебния изпълнител не е предприел исканите с нея действия. Поддържат, че последното същинско изпълнително действие по образуваното изпълнително дело е на 09.01.2019 г., когато е бил наложен запор върху банковата сметка на длъжниците. След тази дата, според тях, не са били извършвани същински изпълнителни действия в продължение на две години, поради което на 09.01.2021 г. изп.производство е перемирано. С прекратяването му последващите извършени изп.действия са недопустими и не произвеждат действия, според ищците. Поради това и считано от първата посочена дата 09.01.2019 г. е започнала да тече погасителната давност за вземанията според дадените разяснения с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която е изтекла на 09.01.2024 г. Вземанията не подлежат на принудително изпълнение.

Отправя искане за отмяна на решението на СРС и за уважаване на исковете като основателни. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД оспорва жалбата като неоснователна и моли решението да се потвърди като правилно, постановено в съответствие с процесуалните правила и материалния закон, както и поради обоснованост, съобразена със събраните по делото доказателства. Претендират разноски.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Във връзка с чл. 269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част, като такива в случая не се констатират. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г по тълк.дело № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.

Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от П. О. И. и 2

Б. В. П. срещу „Топлофикация София“ ЕАД, с която са предявени отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответното дружество няма подлежащо на принудително изпълнение вземане срещу ищците за следните суми, дължими разделно от всяка една от тях: по 1391, 38 лв., представляващи ½ от цената на доставена топлинна енергия възлизаща на 2782, 76 лв., ведно със законната лихва от 27.12.2012 г. до окончателното им изплащане; по 279, 13 лв., представляващи ½ от лихвата за забава върху посочените главници, начислена за периода 01.10.2009 г. - 16.11.2012 г., възлизаща на 558, 25 лв; по 41,71 лв. - разноски по делото, възлизащи общо на 83,41 лв., за които суми на 09.04.2013 г. е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 25781/2012 г. на СРС, 81 състав, в полза на „Топлофикация София“ ЕАД, въз основа на който срещу ищците е образувано изпълнително дело № 20138440401759 по описа на ЧСИ С.Я..

Чрез събраните пред първата инстанция доказателства се установява, че по издадения на 09.04.2013 г. по гр.д. № 25781/2012 г. на СРС, ГО, 81 състав, изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело № 20138440401759 по описа на ЧСИ С.Я.. Установява се, че изпълнителния лист е бил издаден въз основа на влязла в законна сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 02.01.2013 г., с която П. О. И. и Б. В. П. са осъдени да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД, всяка от тях: по 1391, 38 лв. – 1/2 от цената на доставена топлинна енергия възлизаща на 2782, 76 лв., ведно със законната лихва от 27.12.2012 г. до окончателното им изплащане; по 279, 13 лв. – ½ от лихвата за забава върху посочените главници, начислена за периода 1.10.2009 г. 16.11.2012 г., възлизаща на 558, 25 лв; по 41,71 лв. - разноски по делото, възлизащи общо на 83,41 лв.

От приложеният препис на изпълнителното дело се установява, че същото е било образувано на 23.04.2013 г., по молба на „Топлофикация София“ ЕАД, въз основа на издадения изпълнителен лист от 09.04.2013 г. по гр.д. № 25781/2012 г. на СРС, ГО, 81 състав, както и че с молбата от 23.04.2013 г. „Топлофикация София“ ЕАД е възложило, на основание чл.18, ал. 1 ЗЧСИ, на частния съдебен изпълнител да проучи имуществото на ищците и да определи начина на изпълнението. По изпълнителното дело са били предприети следните изпълнителни действия по отношение на длъжниците: на 02.07.2013 г. са били наложени запори върху банковите сметки на Б.

П.; на 03.09.2013 г. е била наложена възбрана върху собствен на Б. П. недвижим имот; на 03.02.2016 г. взискателят е поискал налагане на запори върху банковите сметки и трудовите възнаграждения на длъжниците; на 03.02.2016 г. е бил наложен запор върху банковите сметки на длъжниците в „Банка ДСК“ ЕАД; на 25.04.2016 г. са били наложени запори върху банковите сметки на длъжниците; на 11.05.2016 г. е била наложена възбрана върху собствен на длъжниците недвижим имот; на 29.12.2016 г. взискателят е поискал налагане на запор върху банковите сметки и трудовите възнаграждения на длъжниците; на 10.01.2019 г. са били наложени запори върху 3 банковите сметки на П. И.; на 29.10.2021 г. взискателят е поискал налагане на запор върху банковите сметки и трудовите възнаграждения на длъжниците, както и да бъдат извършени опис и оценка на движимите вещи на длъжниците. Съответно, с молба от 21.04.2016 г., подадена от ищците до ЧСИ, същите са признали вземането на ответника за посочените в изпълнителния лист суми и са поискали принудителното изпълнение да бъде насочено само срещу имуществото на П. О. И..

При така установеното, въззивният съд намира следното от правна страна:

Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

В случая ищецът основава исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество. Ищецът се позовава на изтичане на предвидения в разпоредбата на чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК срок от последното валидно изпълнително действие, и настъпила перемпция на изпълнителното производство, както и на изтичане на давностния срок за вземането, т. е. ищецът се позовава на нововъзникнали обстоятелства, поради което искът се явява допустим и подлежи на разглеждане.

Съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.

Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.

По изложените съображения нормата на чл.117, ал.2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК/чл.417 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК.

4

В случая за вземанията е приложима посочената в чл.117, ал.2 ЗЗД петгодишна давност, тъй като същите са установени с влязла в законна сила заповед за изпълнение от 02.01.2013 г.

Съобразно разпоредбата на чл. 116, б. "а" ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника.

С дадените разяснения с ТР № 4 от 14.10.2022 г. по т. д. № 4 / 2019 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Неговата единствена последица като законоустановен юридически факт е прекъсване на погасителната давност, в резултат на което длъжникът загубва своето право да прави в процеса възражение за изтекла давност.

Съобразно разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД е предвидено, че давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение.

Според дадените разяснения с т.3 от ТР № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК НА ВКС, хипотезата на чл. 116, б. "в" ЗЗД относно прекъсването на давността в принудителното изпълнение е уредена отделно, тъй като не е идентична с правилата за спиране и отпадане ефекта на прекъсването в исковия процес, предмет на уредба единствено в чл. 116, б. "б" ЗЗД. Прекратяването на делото на основание чл.

433, ал. 1, т. 8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл. 116, б.