Решение № 7542 от 07.11.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

Гр.София, 07.11.

2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение II- В въззивен състав, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА

При секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА

И прокурора сложи за разглеждане

В.гр.д.№ 16307 по описа за 2018 г.

Докладвано от съдия Маркова, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК /въззивно обжалване/.

С решение № 455269 от

20. 07.2017 г. СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, по гражданско дело № 45501 по описа за 2015 година: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл.535 ТЗ във връзка с чл. 415 от ГПК, предявен от „Х.А.Р.А.Б.“ ООД, правоприемник на „Х.А.-А.-А.“ ООД против В.Д.Т., че ответникът дължи на ищеца сумата от 10 121,88 евро, представляваща дължима по Запис на заповед, издаден на 23.01.2008 г. с падеж на 02.01.2012 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.12.2014 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр. д. № 66745/2014 г. на СРС,50– ти състав, на 08.12.2014 г.

По разноските:

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответника да заплати на ищеца сумата от 1744,62 лв. направени в исковото и сумата в размер на 1220,85 лв. – в заповедното производство.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че страните не спорят, че е бил издаден процесния запис на заповед. Ответникът в качеството му на физическо лице бил поел задължение неотменимо и безусловно при предоставяне на процесния запис на заповед да плати на праводателя на ищеца сумата в размер на 10 121,88 евро.

В.Д.Т. имал качеството на авалист по ценната книга; същият я бил подписал веднъж като представител на „В.“ ЕООД и втори път-в лично качество. Ответникът не бил въвел възражение за наличие на каузално правоотношение между страните. Възражението за преклудиране на отговорността му при условията на чл.147 ЗЗД, тъй като ищецът-кредитор не бил предявил иск против главния длъжник в 6-месечния срок след падежа на задължението по записа на заповед, е било прието за неоснователно. Разпоредбите на чл.146 и чл.147 ЗЗД не намирали приложение относно менителничното поръчителство. Записът на заповед бил редовен от външна страна. За да е налице подлежащо на изпълнение вземане по записа на заповед, скрепено с нарочен падеж, не било необходимо предявяване на документа, каквато хипотеза съществува само когато менителничния ефект бил издаден със задължение за предявяване, в хипотезата на чл.487 ТЗ. Затова и СРС „не кредитира възражението на ответника за липса на връчване на записа на заповед“. Налице била солидарна отговорност на длъжника и поръчителите, в случая авалисти, поради което кредиторът можел да насочи изпълнение на цялото или на част от съществуващото задължение.

Постъпила е въззивна жалба от ответника пред СРС- В.Д.Т..

Решението се обжалва изцяло. Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на решението. Сочи се, че същото е постановено в нарушение на материалния закон и по-конкретно чл.487 ТЗ. Допуснати били процесуални нарушения във връзка със събиране и обсъждане на доказателствата по делото.

Счита, че е било задължително предявяване на записа на заповед, тъй като падежът бил уговорен на определен ден, арг. от чл.491 ТЗ. От ищеца по никакъв начин не било доказано предявяването на ценната книга.

Спорна била и датата на предявяване. Същевременно се твърди, че всъщност ценната книга била предявена на датата на издаване на 23.01.2008 г., а не на посочената като такава -02.01.2012 г. В случая се касаело до един антидатиран диспозитивен частен документ и затова за ответника не възниквало задължение за изпълнение.

Иска се от настоящата инстанция да отмени решението и постанови друго, с което претенциите на ищеца да бъдат отхвърлени изцяло.Претендират се разноски.

Постъпил е отговор от ищеца пред СРС.

Излага се становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на обжалваното решение. Счита, че от СРС не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален закон. Ценната книга била редовна от външна страна. Първоинстанционното решение било съобразено със задължителната съдебна практика на ВКС.Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение всеки въззивник е бил уведомен на 02. 08.2018 г.

Въззивната жалба е подадена на 16.08.2018 г./ по пощата/, следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Съгласно чл.124 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или право, когато има интерес от това. Ищецът мотивира правния си интерес с твърдението, че ответникът е подал възражение в срока по чл.414 ГПК, поради което в срока по чл.415, ал.1 ГПК е предявил искове относно вземането си за главница и лихва за забава.

Заповедта за изпълнение, издадена на 08.12.2014 г. от СРС, І ГО, 50 с-в по ч.гр.д.№ 66745 по описа за 2014 г., е връчена на длъжника от СИ на14.05.2015 г. Възражение по чл.414 ГПК е подадено на 18.05.2015 г. Указанията до заявителя по чл.415 ГПК са достигнали до знанието му на 16. 07.2015 г. Исковата молба е предявена на 30. 07.2015 г.

Ето защо въззивната инстанция приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо .

По основателността на въззивната жалба:

В срока по чл.131 ГПК ответникът е направил следните възражения- записът на заповед му бил предявен на датата на издаване на същия- 23.01.2008 г. въпреки, че в документа било записано като дата на предявяване 02.01.2012 г., т.е. налице бил един антидатиран документ. Ценната книга била скрепена с печат на ЕООД, което тогава имало наименованието „В. консулт“ ЕООД, но върху документа бил поставен печат с наименование „В.“ ЕООД, което било предходното наименование. Счита, че не следва да се ангажира неговата отговорност като физическо лице, защото бил подписал документа в качеството на управител на ЕООД. Липсвало валидно учредено поръчителство. Липсвало и надлежно предявяване не само по отношение на поръчителя, но и по отношение на „В.“ ЕООД, което в случая било задължително.

Затова на основание чл.147 ТЗ менителничното поръчителство било прекратено.

По доводите във въззивната жалба:

Настоящата инстанция счита, че правилно СРС е приел, че с процесния запис на заповед, ответникът/въззивник пред настоящата инстанция/ В.Т. в качеството му на физическо лице, авалист, неотменимо и безусловно се е задължил да плати на праводателя на ищеца, сумата в размер на 10 121,88 евро.

Действително, В.Т. е подписал ценната книга в две качества – веднъж като управител на търговско дружество, издател на ценната книга и втори път- като физическо лице-авалист.

По настоящето дело се иска ангажиране отговорността на авалиста. Ето защо доводите по отношение на „В.“ ЕООД /с ново наименование/„В. консулт“ ЕООД, не следва да бъдат разглеждани и не са били разглеждани от първоинстанционния съд.

Действително, записът на заповед е абстрактна сделка и поради това се подчинява на императивни изисквания за форма.

Последните освен изискването за писмена такава включват и такова за наличието на задължително съдържание на документа. Липсата на такова съдържание или част от него е санкционирано с разпоредбата на чл. 536, ал. 1 от ТЗ. Задължителното съдържание на записа на заповед е посочено в разпоредбата на чл. 535 от ТЗ.

Същевременно в задължителна практика на ВКС, формирана с решение № 77/14.08.2015 г. по т. д. № 1156/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., е приет строго формалният режим за валидност на записа на заповед, установен в Търговския закон, включително за определяне на падежа /чл. 535, т. 3 във връзка с чл. 486, ал. 1 връзка с чл. 537 ТЗ/ налага извод, че в записа на заповед падежът следва да бъде посочен ясно и по начин, който не буди съмнение и не дава основание за различно тълкуване.

В процесния запис на заповед е посочен като падеж на паричното задължение - 02.12.2012 г. Същевременно в текста на ценната книга е налице израза „неотменимо и безусловно се задължаване срещу представяне на този запис на заповед да платим“.

Налице ли е „определен ден“ за плащане:

По този въпрос е формирана трайноустановена съдебна практика, съгласно която при издаден запис на заповед с падеж на определен ден и поето от издателя задължение да плати обещаната парична сума срещу представяне на записа на заповед формалната редовност на менителничния ефект не е опорочена. Изразът "представяне" не е равнозначен на израза "предявяване", чрез който се определя падежа в хипотезата на чл. 486, ал. 1, т. 1 и 2 ТЗ, и не съдържа два начина на определяне на падежа. Представянето на записа на заповед е свързано с упражняване на правата на платеца по чл. 492, ал. 1 ТЗ, във връзка с получаване обратно на документа с отбелязване на плащането върху него. В този смисъл са решение № 213/22.12.2014 г. по т. д. № 2700/2013 г. на

ВКС, ТК, II т. о., решение № 105/23.10.2012 г. по т. д. № 515/2011 г. на

ВКС, ТК, I т. о. и решение № 155/07.11.2013 г. по т. д. № 664/2012 г. на

ВКС, ТК, І т. о.

С решение №

246 от 15.01.2015 г. по т.д. № 2879/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о. се приема, че използваната от издателя на ефекта формулировка в текста на документа

„ представяне за плащане“ не е относима към уговаряне падеж „на предявяване“ по смисъла на чл. 486, ал. 1, т. 1 от ТЗ, а към „предявяване за плащане“ по смисъла на т. 3 на ТР № 1/28.12.2005 г. по т.д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, което разграничава значението на понятията именно в хипотезата на запис на заповед с определен падеж. Представянето /предявяването/ за плащане има функцията на покана за изпълнение на иначе изискуемо с оглед настъпилия падеж по ефекта менителнично задължение. То не е условие за настъпване на самата изискуемост /освен при падеж

„на предявяване“/, а представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. С решение № 213/22.12.2014 г. по т. д. № 2700/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 105/23.10.2012 г. по т. д. № 515/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., постановени по реда на чл.

290 от ГПК, също се приема, че при издаден запис на заповед с падеж на определен ден и поето от издателя задължение да плати обещаната парична сума срещу представяне на записа на заповед формалната редовност на менителничния ефект не е опорочена.

Изразът „представяне“ не е равнозначен на израза „предявяване“, чрез който се определя падежът в хипотезата на чл. 486, ал. 1, т. 1 и

2 от ТЗ и не съдържа два начина на определяне на падежа. Представянето на записа на заповед е свързано с упражняване на правата на платеца по чл. 492, ал. 1 от ТЗ, във връзка с получаване обратно на документа с отбелязване на плащането върху него.

При това положение налага се извод, че правилно СРС е приел, че записът на заповед от 23.01.2008 г. е редовен от външна страна.

Разпечатката съдържа 60 от 84 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a44ade19-aca3-49a7-aba7-d63341960158