Решение № 1173 от 24.07.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1173 гр. Плевен, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Цецка С. Шутева като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20264430100401 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на С. Й. К. срещу КИНТИ БГ ЕООД, за прогласяване на нищожност на сключения между страните договор за кредит №338962/03.10.2025 г., а в условията на евентуалност да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл. 10 от договора за заплащане на неустойка.

Ищецът твърди, че е сключил договор за потребителски кредит №338962/03.10.2025 г. с Кинти БГ ЕООД, по силата на който ответникът като кредитор отпуснал паричен заем в размер на 800 лв., а ищецът като кредитополучател се задължил да върне 898,34 лв., при ГПР 49,65%, ГЛП 41%, на шест месечни вноски. С чл. 10 от договора сочи, че е уговорено обезпечение, а при непредставяне на такова, се начислявала неустойка. Така по договора била начислена и неустойка в размер на 417,60 лв., разпределена на шест вноски, поради което ищецът формулира довод за нищожност на договора на осн. чл. 22 вр. чл. 11 и чл. 19,ал.4 ЗПК, а при евентуалност нищожност на клаузата за неустойка съгласно чл. 26,ал.1,пр.3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. В договора не били посочени приложимия лихвен процент и условията за прилагането му, нито пък била посочена дължимата за срока на договора възнаградителна лихва. Потребителският договор не съдържал и разходите, които формират посочения в него ГПР, което ищецът счита за нарушение на чл. 11,ал.1,т.10 ЗПК, тъй като не ставало ясно от кои компоненти е формирам посочения в договора ГПР. Ищецът счита, че при включването на разхода за неустойка към ГПР ще се стигне до различен размер на ГПР, от посочения и прилаган между страните. Клаузата за неустойка според ищеца заобикаля разпоредбата на чл.

19,ал.4 ГПК, а този разход несъмнено според ищеца следвало да се включи в ГПР съгласно чл. 19,ал.1 ЗПК и параграф 1 от закона. Клаузата за неустойка освен това накърнявала добрите нрави, тъй като нейният размер е повече от половината на предоставения паричен заем, с което се нарушавало и принцупа на добросъвестност, защото се стигна до несправедливо обогатяване на едната страна за сметка на другата.

Поради това клаузата за неустойка счита, че е в нарушение на чл. 143,т.5 ЗЗП, защото е 1 необосновано висока. Моли предявеният иск да бъде уважен и претендира разноски.

В срока по чл. 131,ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се признава предявения главен иск от ищеца, и се предявява насрещна искова молба за осъждане на С. Й. К. да заплати сумата от 409,03 евро, усвоена по нищожния договор за заем, но непогасена сума, ведно със законната лихва.

В отговора на исковата ответникът формулира довод за допустимост на установителния иск, като признава същия за основателен, макар да счита, че е налице нередовност на исковата молба, тъй като не е посочен начин на плащане. Ищецът не оспорвал факта, че е сключен процесния договор за кредит, както и че заемът е отпуснат и освен, поради което моли да бъдат отделени като безспорни факти.

Ответникът формулира довод, че не е дал повод за завеждане на исковата молба, поради което на осн. чл. 78,ал.2 ГПК моли разноските да са изцяло в тежест на ищеца.

В условията на евентуалност въвежда възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на осн. чл. 78,ал.5 ГПК, тъй като възнаграждението по чл. 38 ЗА се определя от съда, ответникът е признал иска, не е необходимо оценяване на доказателства, експертизи и процесът би могъл да приключи в едно с.з. Освен това според Решение от 05.12.2006 г. по дела С-94/2004 И С-202/2004 на СЕС съдът не е обвързан от Наредба №1 и има право да определи дължимото адвокатско възнаграждение. Така съдът имал задължение да определи действителното адвокатско възнаграждение с оглед правната и фактическа сложност на делото.

Ответникът предявява и насрещен иск за осъждане на потребителя, тъй като между страните не е спорно, че заемната сума от 409,03 евро е предадена на потребителя, но същата не била върната от него, респ. нямало постъпили плащания. На осн. чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане на чистата стойност на кредита, а това задължение не било изпълнено. Моли предявеният осъдителен иск да бъде уважен и претендира разноски.

В отговора на насрещната искова молба ответникът С. К.а оспорва предявеният иск като неоснователен, тъй като разпоредбата на чл. 22 ЗПК намирала приложение поради нищожност на договора по мотиви изложени в исковата молба. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен и претендира разноски.

В с.з. ищецът С. Й. не се явява лично, но с писмено становище поддържа депозираната искова молба и отговор на насрещна искова молба, претендира разноски, но счита, че не дължи такива по насрещната искова молба, тъй като е потребител.

Представя списък по чл. 80 ГПК.

В с.з. ответникът не се явява , но поддържа отговора на исковата молба и насрещната искова молба, като е изложен довод за приложението на чл. 78,ал.1 ГПК.

Претендират се разноски и се представя списък по чл. 80 ГПК.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

От договор за потребителски кредит № 338962/03.10.2025 г. между ответника като кредитор и ищеца като потребител със следните параметри: потребителски заем в размер на 409,03 евро, със срок за издължаване от 6 месеца от датата на усвояване на кредита. Съгласно чл. 3 кредиторът е поел задължението да предаде паричния заем на потребителя в три дневен срок от датата на сключване на договора по сметка на потребителя. Съгласно чл.5 падежът на всяка от вноските по погасителния план е 3-то число на месеца, при ФГЛ от 41,00%, лихвен процент на ден от 0,1138%, ГПР от 49,65 % изчислен съгласно ЗПК.

В договора е уговорена клауза в чл. 10 за заплащане на неустойка от потребителя 2 в случай, че непредостави обезпечение според правилата на чл. 20, като размерът на неустойката е 3,56 евро + 0,290% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,290% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден за който кредитът не е обезпечен. С клаузата на чл. 20 е предвидено да се предостави обезпечение в три дневен срок чрез ФЛ-Поръчител, одобрено от кредитора.

В погасителния план са предвидени 6 месечни вноски, всяка от които е формирана от главница, лихва и неустойка, като обща дължимата сума по кредита е посочено, че е 459,32 евро.

Не е спорно между страните, че паричният заем от 800 лв. е усвоен от потребителя.

Горната фактическа обстановка се установява безспорно от събраните писмени доказателствени средства на които съдът дава пълна вяра и не са налице данни, внасящи съмнение в тяхната достоверност.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е установителен иск по чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД вр. чл. 11,ал.1,т.10 вр. чл. 22 ЗПК и насрещен осъдителен иск по чл. 55,ал.1,пр.1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК, които са процесуално допустими.

Безспорно е че страните са постигнали съгласие и са сключили договор за потребителски кредит №338962 от 03.10.2025 г., който следва да отговаря на изискванията на ЗПК, тъй като ищецът има качество на потребител.

При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т.

10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се споделя изложеното от ответника в обратния смисъл.

Длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл.

22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Препращането към законови разпоредби не удовлетворява горепосоченото законово изискване. Кредиторът е следвало ясно и конкретно да посочи онези разходи, които формират годишния процент на разходите, а не да препраща. Кредиторът е имал яснота за това кои разходи са включени, но не ги е посочил, като е налице и разминаване в общата дължима сума по кредита. В погасителния план е посочено че това сумата от 459,32 евро, но сборът на вноските с начислена неустойка е 672,84 евро.

Липсата на това съществено съдържание на договора и неяснота относно общия размер на кредита, обосновава неговата недействителност съгласно чл. 22 вр. чл.

11,ал.1,т.10 ЗПК. Ето, защо съдът намира, че предявеният установителен иск е основателен.

Не може да бъде приет доводът, че ответното дружество не е дало повод за предявяване на иска, доколкото то чрез своите представители е обективирало съгласие при сключването на договора за потребителски кредит №338962 от 03.10.2025 г., поради което не е налице хипотезата на чл. 78,ал.2 ГПК, и следва да заплати сторените от ищеца разноски на осн. чл.78,ал.1 ГПК, а именно 26,92 евро държавна такса, и 3 адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ в размер на 246 евро с ДДС,. В този контекст, възражението за прекомерност съгласно чл. 78,ал.5 ГПК, обектвирано от ответното дружество в отговора на исковата молба и последващи становища, е неоснователно, с оглед предвидения минимум в Наредбата на съсловната организация и правна и фактическа сложност по делото.

Предявеният иск с правно осн. чл. 55,ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК е основателен, тъй като кредиторът-ищец е предал парична сума на потребителя при първоначална липса на правно основание в размер на 409,03 евро. Не се установява да е върната чистата стойност на кредита в патримониума на кредитора, поради което е налице имущественото разместване на стойност от 409,03 евро. До този размер предявения осъдителен иск е доказан по основание и размер, поради което следва да бъде уважен.

На осн. чл. 78,ал.1 ГПК ответникът по насрещната искова молба следва да заплати на ищеца сумата 25,56 евро за платена държавна такса и 205 евро адвокатско възнаграждение за насрещния иск. Няма съмнение още, че ответникът има качество на потребител, но в практиката на СЕС ( т.5 от Решение на Съда (девети състав) от 21 март 2024 година по дело C-714/22 и т.5 от Решение на Съда (четвърти състав) от 16 юли 2020 година по съединени дела C-224/19 и C-259/19) не е прието абсолютно, че националната правна уредба – чл. 78,ал.3 ГПК, а не чл. 78,ал.4 ГПК, нарушава принципът на ефективност, с оглед чл. 6, параграф 1 и чл.7, параграф 1 от Директива 93/13. Тези решения имат задължителен характер за националните съдилища на осн. чл.633 ГПК, като съобразно разясненията в мотивите към съответните точки - 87 - не може да се изключи възможността потребителят да е длъжен да понесе част от съдебните разноски, които са направени, за да предяви иск за установяване на неравноправния характер на договорна клауза, в случай на частично уважаване — след обявяване на тази клауза за нищожна — на искането му за връщане на недължимо платените въз основа на посочената клауза суми, по-специално когато потребителят недобросъвестно упражнява правото си на връщане. Ако обаче, след като искът за обявяване на нищожност е бил уважен, искането за връщане е уважено само частично, поради това че за посочения потребител е практически невъзможно или прекомерно трудно да определи обхвата на правото си на връщане на тези суми, процесуалната правна уредба, по силата на която същият потребител трябва да понесе част от съдебните разноски във връзка с такова производство, може да го възпре да упражни предоставените му от Директива 93/13 права. Тоест тези задължителни разяснения не изключват възможността потребителят да понесе част от разноските, и се отнасят до хипотеза, в която отговорността за разноски в тежест на потребителя е поставена в зависимост и след като е прието, че договорът за потребителски кредит е нищожен. В националния правов ред, отговорността за разноски при тази хипотеза, е уредена в чл.