Решение № 4954 от 28.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4954 гр. София, 28.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Георги Стоев при участието на секретаря Надежда Св. Масова като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20211100514565 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20178107/30.08.2021 г., постановено по гр.д. № 63471/2020 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 75 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал 1 ГПК искове с правна квалификация чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Признато е за установено в отношенията между страните, че Ц. П. Б., ЕГН **********, дължи на „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****, 1) сумата от 5 982,07 лева, представляваща непогасена главница по договор за паричен заем № PLUS-****, ведно със законната лихва от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, 29.05.2020 г. до окончателното погасяване на вземането; 2) сумата от 1 314,65 лева, представляваща уговорената възнаградителна лихва за периода от 20.02.2019 г. до 05.03.2020 г.; 3) сумата от 685,75 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 21.02.2019 г. до 29.05.2020 г., за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 20719/2020 г. по описа на СРС, ГО, 75 състав.

Първоинстанционният съд се е произнесъл и по отговорността за разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. 25156694/26.10.2021 г., подадена от ответника, с която обжалва решението изцяло. В жалбата не се сочат конкретни оплаквания свързани с неправилността на обжалвания акт, т.е. същата е бланкетна – аргумент от чл. 260, ал. 1 ГПК вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 ГПК. Моли решението в обжалвана част да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се отхвърлят предявените искове. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, с който изразява становище за нейната 1 неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 по тълк.д. № 1/2013 ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Въззивният съд не е контролно-отменителна инстанция, а такава по съществото на спора (Решение № 454/28.03.2014 г. по гр. д. № 4478/2013 г. на III г. о на ВКС, Решение № по гр. дело № 7175/2013 г. на IV г. о., Решение № по гр. дело № 6606/2014 г. на IV г. о., Решение № 643/12.10.2010 по гр. д. № 1246/2009 на ІV г. о, Решение № 237/2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ІV г. о. и Решение № 60/05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ІV г. о.) Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешение на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване на истинността на фактическите твърдения на страните, чрез с. и преценка на доказателствения материал и субсумирането на установените факти под приложимата материална норма (в този смисъл са мотивите на Тълкувателно решение № 1/2013 ОСГТК на ВКС). Следователно въззивният съд се произнася след самостоятелна преценка на събраните в двете инстанции доказателства, като съобрази изложените доводи и възражения на страните и направи свои собствени фактически и правни изводи в рамките на въззивното обжалване.

Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 ОСГТК на ВКС нормата на чл.

269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното 9 решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. В настоящата въззивната жалба не съдържа изрично оплаквания свързани с неправилността на обжалвания акт, поради което съдът е ограничен до проверката дали правилно е приложена императивна материалноправна норма, респективно дали на страните са дадени правилни указания спрямо подлежащите на доказване факти.

Поради което, след анализ на събрания доказателствен материал, съдът възприема 2 установената от първа инстанция фактическа обстановка.

Настоящата инстанция приема, че при решаване на материалноправния спор по същество първоинстанционният съд не е допуснал нарушение във връзка с приложението на императивна правна норма. Решаващият състав правилно е квалифицирал изложените от ищцата твърдения за факти и обстоятелства, като се е произнесъл в рамките и при съобразяване с вида на търсената защита.

Предмет на делото са притезанията на ищеца, породени от сключения между страните договор за потребителски кредит, с които се иска 1) реално изпълнение на изискуемата главница, ведно с обезщетението за забава, начислено от предявяването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК; 2) изпълнение на вземането за възнаградителна лихва, 3) както и на уговорената неустойка за забава.

Настоящата инстанция приема за установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение на 11.12.2017 г., въз основа на сключен договор за потребителски паричен кредит и ползване на кредитна карта № PLUS-****.

Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от 8 000 лева, като последният се е задължил да погаси дълга в срок, чрез 36 равни анюитетни вноски, съгласно приетия от страните погасителен план. Процесната сума е усвоена изцяло от длъжника. Ответникът е бил изправна страна по процесното правоотношение в периода от 11.12.2017г. до 15.02.2019г. , след което е преустановил погасяването на задължението за връщане на заетата сума.

Ищецът се легитимира като титуляр на вземането, чрез представения договор за цесия и приложенията към него. Съдът приема, че длъжникът е надлежно уведомен за прехвърлянето на вземането преди процеса, допълнително с връчването на препис на исковата молба, съгласно трайната практика на Върховния касационен съд, е допустимо да се уведоми длъжника за извършената цесия.

Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: 1) обективният факт на неизпълнение на договорното задължение от страна на длъжника и 2) упражненото от кредитора по надлежния ред право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.

Предсрочната изискуемост има действие от момента, в който волеизявлението на кредитора е достигнало до длъжника, при условие, че към същия момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й - в този смисъл т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В процесната хипотезата потестативното право на кредитора да обяви задължението за предсрочно изискуемо е надлежно упражнено. Длъжникът не е уведомен преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК. По делото е представено известие за доставяне на съобщение, адресирано до ответника, но връчено на К.Б., като е посочено, че фактическия получател е син на адресата. Съобщението е връчено чрез „Български пощи“, като в него се съдържа волеизявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. За да е осъществено надлежно връчване по пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя. Редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, във вр. с чл. 41, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл. 42 и чл. 44 3

ГПК, както и съобразно специалния закон - чл. 36 от Закона за пощенските услуги. – в този смисъл Решение № 39 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 410/2011 г., III г. о., ГК;

Решение № 283 от 6.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 507/2009 г., III г. о., ГК; Определение № 557 от 5.12.2019 г. на ВКС по т. д. № 603/2019 г., I т. о., ТК. Съгласно приложението на Закона за пощенските услуги и Общите условия на "Български пощи" ЕАД доставянето на препоръчаните пощенски пратки на юридически лица или еднолични търговци се извършва на техния адрес в деловодството или на упълномощен служител, а на физически лица връчването е редовно и когато е осъществено на адреса на получателя на пълнолетен член от домакинството /чл. 36, ал. 2 ЗПУ/. Ответниците не са оспорили обратните разписки по реда на чл. 193 ГПК като неавтентични, спазени са законовите изисквания за доставка на пощенските пратки, поради което следва да се приеме, че кредиторът е упражнил правото си да обяви всички задължения по кредита за изцяло предсрочно изискуеми.

Поради съвпадане на изложените фактически и правни изводи първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е въззивника.

Въззиваемата страна има право на юрисконсултско възнаграждение, което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, т. 1 от Наредба за заплащането на правна помощ определя такова в размер на 160 лева.

Така мотивиран, Софийски градски съд:

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20178107/30.08.2021 г., постановено по гр.д. № 63471/2020 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 75 състав.

ОСЪЖДА Ц. П. Б., ЕГН **********, да заплати на А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от на 160 лева, представляваща разноски пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от уведомяването при условията на чл. 280 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4