Решение № 63 от 04.04.2023, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 63 гр. Враца, 31.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надя Г. Пеловска-Дилкова

Членове:

Мирослав Д. Досов

Борис К. Динев при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова като разгледа докладваното от Мирослав Д. Досов Въззивно гражданско дело № 20211400500419 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Т. М. И. от гр. Враца, подадена от особения й представител адв. Ц. М. от АК-Враца против решение № 260409/22.07.2021 год. по гр.дело № 1353/2020 год. по описа на РС-Враца в частта, с която съдът е уважил предявените против нея искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, като я е осъдил да заплати на ищеца „АЙЗАЕМ.БГ“ ООД, ЕИК *** сумата от 620,00 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № *** от 03.12.2015 год., ведно със законна лихва, считано от 23.06.2020 год. до окончателното й изплащане, както и сумата от 99,34 лева, представляваща договорно възнаграждение по договор за паричен заем № *** от 03.12.2015 год., възлагайки й и сторените от ищеца съдебноделоводни разноски от 386,19 лева, съответни на уважената част от исковите претенции.

Адв.М. поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно и излага своите съображения за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Счита, че представените от ищеца доказателства не установяват по безспорен начин дължимостта на претендираната сума. Поддържа и възражението си за нищожност на клауза от договора за паричен заем, предвиждаща годишен лихвен процент /ГЛП/ от 40,50% при годишен процент на разходите /ГПР/ от 49,62%, поради противоречие с добрите нрави. Сочи, че ГПР не противоречи на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, но при липсата на императивна правна норма за размера на възнаградителната лихва съдебната практика трайно приема, че уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави и е нищожна. При тези си доводи счита,че договорът за паричен заем е нищожен и не поражда задължения между страните, поради което и нейната подзащитна не дължи претендираните суми.

1

Иска решението на РС-Враца да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове отхвърлени изцяло, като неоснователни и недоказани.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор от „АЙЗАЕМ.БГ“ ООД, ЕИК ***, в който се заявява становище за неоснователност на въззивната жалба. Въззиваемото дружество счита оплакванията във въззивната жалба за необосновани, тъй като не кореспондират със събраните по делото доказателства. Намира за неоснователни доводите за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, като излага подробни съображения за правната същност на тази лихва. Сочи, че ГПР е в рамките на закона, а при договаряне размера на възнаградителната лихва добрите нрави не са накърнени, тъй като въззивницата е заявила своето съгласие и воля след предварително запознаване с условията на договора.

Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението на РС-Враца потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивното производство.

Пред въззивната инстанция искания по доказателствата не са правени и такива не са събирани.

Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е от лице с правен интерес в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Враца е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД по искова молба на „АЙЗАЕМ.БГ“ ООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: ***, представлявано от управителя С. С. К., чрез адв.Р. В. от САК, против Т. М. И., с ЕГН **********, с адрес: *** за осъждане ответницата да заплати на ищеца сумата от 1245,34 лева, от която 700,00 лева – главница по договор за паричен заем № *** от 03.12.2015 год.; 99,34 лева – договорно възнаграждение по договор за паричен заем № *** от 03.12.2015 год. и 446,00 лева – главница, представляваща неизплатен остатък от дължима сума съгласно договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 03.12.2015 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 23.06.2020 год. до окончателното им изплащане.

В исковата молба се твърди, че на 03.12.2015 год. между страните е сключен договор за заем за сума от 700,00 лева, която ответницата е следвало да върне заедно с договорно възнаграждение на 34 равни седмични вноски от по 38,98 лева. На същата дата е сключен и договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 03.12.2015 год. с възнаграждение от 526,00 лева, което следвало да бъде изплатено чрез прибавяне на съответната част от същата сума към седмични вноски по погасителния план към договора за заем. Общото задължение на ответницата е 1325,34 лева, което включва главница по договор за заем в размер на 700,00 лв.; договорно възнаграждение – 99,34 лв. и сума за допълнителна услуга в размер на 526,00 лв. по договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг. На 15.02.2016 год. е извършено плащане в размер на 80,00 лева, което ответникът е отнесъл към дължимата сума по договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг. След тази дата няма постъпили други суми. Срокът на последната месечна вноска е 27.07.2016 год. Твърди се, че остатъкът от задължението на ответницата е в размер на 1245,34 лв., която включва: главница в размер на 700,00 лв.; договорно възнаграждение – 99,34 лв. и сума за допълнителна услуга в размер на 446,00 лв. по договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг. Претендира се и присъждане на направените съдебни разноски по делото.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от адв.Ц. М., в качеството й на назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК особен представител на ответницата, в който се оспорват искове като неоснователни. Навеждат се доводи за наличие на нищожни клаузи по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД.

2

Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства.

С постановеното решение № 260409/22.07.2021 год. по гр.дело № 1353/2020 год.

Районен съд-Враца е извършил доказателствен анализ и е приел за установена фактическа обстановка, въз основа на която е направил правни изводи за частична основателност на исковите претенции с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, като е осъдил Т. М. И. да заплати на ищеца „АЙЗАЕМ.БГ“ ООД сумата от 620,00 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № *** от 03.12.2015 год., ведно със законна лихва, считано от 23.06.2020 год. до окончателното й изплащане, както и сумата от 99,34 лева, представляваща договорно възнаграждение по договор за паричен заем № *** от 03.12.2015 год. Със същия съдебен акт предявеният осъдителен иск за дължимост на заемната сума за разликата над уважения размер от 620,00 лева е отхвърлен, като погасен чрез плащане, а искът за сумата от 446,00 лв., представляваща възнаграждение по договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 03.12.2015 год. – като неоснователен и недоказан. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца деловодни разноски по делото в размер на 386,19 лева, съобразно уважената част от исковите претенции.

За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел за установено, че между страните е сключен договор за паричен заем № *** от 03.12.2015 год., както и че крайният срок за издължаване на кредита (27.07.2016 год.) е настъпил към датата на подаване на исковата молба – 23.06.2020 год., поради което изискуемостта на задълженията е налице. Приел е също, че кредиторът е изпълнил всички свои договорни задължения, като е предоставил в заем на ответницата посочената в договора сума, а тя не е изпълнила насрещното си задължение да я върне в срок. Изложил е мотиви, че уговорените ГЛП и ГПР не нарушават принципа на справедливост и не създават условия за неоснователно обогатяване, тъй като същите са под горната граница на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и доколкото като тези проценти са във фиксиран размер и за кредитора не е съществувало задължение да посочва методика на формирането им. Приел е, че възнаграждението по договора за имуществено проучване и издаване на удостоверение за кредитен рейтинг в размер на 526,00 лева на практика представлява скрит добавък към печалбата на кредитора, добавянето на който към ГПР би довел до нарушаване на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК. Последицата от това е нищожността на клаузата за допълнителното възнаграждение на осн. чл.19, ал.5 ЗПК. В допълнение е посочил, че договорът за имуществено проучване и издаване на удостоверение за кредитен рейтинг е сключен и във вреда на потребителя по см. на чл.143 ЗЗП, тъй като води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, а отделно от това – ищецът не е представил и доказателства за изпълнението на поетите с него задължения.

Както бе посочено, първоинстанционното решение се обжалва само в частта, в която е признато за установено, че въззивницата дължи на „АЙЗАЕМ.БГ“ ООД сумата от 620,00 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № *** от 03.12.2015 год., ведно със законна лихва, считано от 23.06.2020 год. до окончателното й изплащане, както и сумата от 99,34 лева, представляваща договорно възнаграждение по договор за паричен заем № *** от 03.12.2015 год. В останалата част решението е влязло в законна сила.

Решението е валидно, допустимо и правилно, поради което и следва да бъде потвърдено, като въззивният съд на основание чл.272 ГПК препраща и към мотивите в обжалвания съдебен акт, които споделя и които не е необходимо да бъдат преповтаряни.

В отговор на изложените в жалбата оплаквания към мотивите на районния съд е необходимо да бъдат добавени следните съображения:

От представения по делото договор за паричен заем № *** от 03.12.2015 год. е видно, че е отдадена в заем сума в размер на 700,00 лв., която е предвидено да бъде върната на АЙЗАЕМ.БГ“ ООД заедно с договорно възнаграждение на 34 седмични погасителни вноски в размер на 38,98 лв. В договора са отразени годишен лихвен процент на възнаградителната лихва от 40,50 % и годишен процент на разходите от 49,74%. Към 3 седмичните вноски е прибавена и сумата от 526,00 лева по договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 03.12.2015 год., като общият размер на всички плащания е отразен в договора за паричен заем в размер от 1325,34 лева. Към този договор са били приети и Стандартен европейски формуляр за предоставената на потребителя информация от 03.12.2015 год., погасителен план от 03.12.2015 год., както и общи условия към договора. На 15.02.2016 год. е извършено плащане на седмични вноски от ответницата в размер на 80,00 лева.

Ищецът претендира вземане по договор, имащ правните характеристики на договор за потребителски кредит, предвид качеството на ответницата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК и § 13, т.1 ДР на ЗЗП. По отношение на този договор важат всички императивни изисквания по Закон за потребителския кредит и Закон за защита на потребителите.

Съгласно чл.22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 год. от 09.12.2013 год. по тълк.д.№ 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС/.