Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 260489 от 23.11.2020, Районен съд - Перник

Съд
Районен съд - Перник
Дело
Гражданско дело 7769/2019
Вид
Решение № 260489
Подписан
23.11.2020
В сила
20.01.2021
Състав
АДРИАН ДИНКОВ ЯНЕВ

Цитирани разпоредби

  • чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 72, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 342, ал. 1 · Търговски закон

Р Е Ш Е Н И Е

№260489 гр. Перник, 23.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Пернишкият районен съд, гражданска колегия, II – ри състав, в открито съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:

Районен съдия: Адриан Янев като разгледа гр. д. № 07769 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на “Теленор България” ЕАД срещу К.А.С., с която се иска да бъде признато за установено, че дължи сума в размер на 37,91 лева - стойността на предоставени мобилни услуги за периода от 10.02.2017 г. до 09.06.2017 г. по договор за мобилни услуги № ********* от 25.05.2016 г., сумата от 142,42 лева

- стойността на предоставени мобилни услуги за периода от 10.02.2017 г. до 09.06.2017 г. по договор за мобилни услуги № ********* от 27.12.2016 г., сумата от 430,98 лева - лизингови вноски по договор за лизинг от 27.12.2016 г., сумата от 52,48 лева – неустойка по договор за мобилни услуги № ********* от 25.05.2016 г. и сумата в размер на 74,98 лева - неустойка по договор за мобилни услуги № ********* от 27.12.2016 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение.

Постъпил е отговор на исковата молба, подаден от назначения особен представител на ответната страна. Счита за неоснователни исковете за несутойка, за което излага подробни доводи.

Пернишкият районен съд, след като прецени доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Ищцовото дружество “Теленор България” ЕАД е депозирало пред районния съд заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу К.А.С., отнасящо се за задължения, които са предмет на настоящите искове. Пернишки районен съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 02640 по описа за 2019 г. на Пернишки районен съд.

Следва да се отбележи, че вземанията по заповедта за изпълнение и вземанията по предявените искове са идентични, доколкото с молба от 10.11.2020 г. е извършена корекция на техническа грешка за разлика от една стотинка от размера на исковете за главница.

По делото е приложен договор за мобилни услуги № ********* от

25.05.2016 г., сключен между “Теленор България” ЕАД и К.А.С.. Същият се отнася за мобилен номер +*** и е за срок от 24 месеца, считано от 25.05.2016г. до 25.05.2018г. Ответната страна е поела задължение да заплаща за срока на договора месечна стандартна абонамента такса в размер на 20,99 лева.

От т. 5 от договора и приложените фактури става ясно, че срокът за заплащане на услугите е до 10 – то число на месеца следващ отчетния месец.

В договора има клауза, според която при прекратяване на договора преди изтичане на неговия срок, което е по вина на ответника, то последният дължи неустойка в размер на оставащите месечни стандартни абонаментни такси за срока на договора.

Представен е договор за мобилни услуги № ********* от 27.12.2016 г., сключен между “Теленор България” ЕАД и К.А.С., с който е уговорено ползването на мобилен номер +*** за срок от 24 месеца, считано от 27.12.2016г. до 27.12.2018г. Ответната страна е поела задължение да заплаща за срока на договора месечна стандартна абонамента такса в размер на 29,99 лева. От т. 5 от договора и приложените фактури става ясно, че срокът за заплащане на услугите е до 10 – то число на месеца следващ отчетния месец.

В договора има клауза, според която при прекратяване на договора преди изтичане на неговия срок, което е по вина на ответника, то последният дължи неустойка в размер на оставащите месечни стандартни абонаментни такси за срока на договора. Уговорено е още, че при прекратяване на договора преди изтичане на неговия срок, което е по вина на ответника, то последният в случаите, в които е предоставено мобилно устройство дължи такава част от разликата между стандартната цена на устройството (в брой, без абонамент) и заплатената от него при предоставянето му (общата лизингова цена по договора за лизинг), каквато съответства на оставащия срок на договора.

По делото е приложен договор за лизинг от 27.12.2016 г., сключен между „Теленор България” ЕАД и К.А.С.. По силата на този договор ищцовото дружество предоставило за временно ползване мобилно устройство, а ответната страна се задължила да заплати 23 месечни лизингови вноски, всяка в размер на 19,59 лева, т. е. общата лизингова цена е 450,57 лева. Срокът на договора за лизинг е за 23 месеца, считано от датата на подписването му - 27.12.2016 г.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

По предявените установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, отнасящи се заплащане на абонаментни планове и далекосъобщителни услуги по договори за мобилни услуги:

В тежест на ищеца е да докаже наличието на сключен между страните договор за преодставяне на далекосъобщителна услуга. Следва да се докаже съдържанието на това облигационно правоотношение – цена на далекосъобщителна услуга (абонаментен план, допълнителни пакети, разговори, данни и смс – и). Ищецът следва да докаже, че е предоставил далекосъобщителна услуга на ответника, при което се дължи претендираната стойност на услугата.

По делото се представиха доказателства за сключени договори за мобилни услуги № ********* от 25.05.2016 г. и № ********* от 27.12.2016 г. Съдът намира, че за периода от 10.02.2017 г. до 09.06.2017 г. се дължат абонаментни такси по договора, т. е. касае се за четири отчетни месеца. Цената за абонаментния план се дължи независимо от обстоятелството дали ответникът е ползвал услуги за мобилни разговори, смс – и, интернет и други, тъй като последните се заплащат допълнително съобразно тарифите на абонаментния план.

Месечният абонамент осигурява достъп до услугите при определени цени, за които е сключен индивидуален договор и се предплаща от потребителя ежемесечно в размер съобразно избрания от потребителя абонаментен план/програма/пакет.

Стойността на абонаментния план по договор № ********* от 25.05.2016 г. е в размер на 20,99 лева, при което е основателна исковата претенция за заплащане на сумата от 37,91 лева за четири отчетни месеца.

Стойността на абонаментния план по договор № ********* от 27.12.2016 г. е в размер на 29,99 лева, което води до извод, че стойността за четири месеца е 119,96 лева. По делото не се представиха доказателства за потребени далекосъобщителни услуги (извън стойността на абонаментния план), поради което претенцията за заплащане на тяхната стойност не следва да се уважава. В допълнение следва да се отбележи, че едностранните счетоводни записвания не представляват доказателство за потребени мобилни услуги и техните стойности. Това води до извод, че исковата претенция е основателна за сумата до 119,96 лева, като разликата до 142,42 лева следва да се отхвърли.

По предявените установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД, отнасящи се за заплащане на неустойки по договора за мобилни услуги:

Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

Задължението за неустойка има акцесорен характер и става изискуемо при неизпълнение на друго главно задължение. За да бъде уважен иск на това правно основание, ищецът следва да установи, при условията на пълно и главно доказване, съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК и в съответствие с изложените в исковата молба твърдения, наличието на следните предпоставки – наличието на клауза за неустойка; неизпълнение на задължение и неустойката да е уговорена между страните в определен размер, като обезщетение за вредите от неизпълнението на именно това задължение.

С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK е дадено задължително тълкуване, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции), както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.

Размерът на двете неустойки представлява сбор от стандартните за абонаментния план месечни такси от прекратяването на съответния договор до края на първоначално предвидения срок на действието му. В случая чрез реализирането на правото си да получи неустойка ищецът ще получи престация от длъжника, съответстваща на задълженията му по прекратения договор, но без да се предоставя ползването на каквато и да било услуга, предмет на договора. Такава уговорка излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката, тъй като води до неоснователно обогатяване на търговеца и нарушава принципа за справедливост. Начинът, по който е уговорено задължението за заплащане на неустойки, създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и в случая мобилният оператор получава имуществена облага от потребителя като насрещна страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не е прекратен, но без да е уговорено предоставянето и ползването на каквато и да било услуга на потребителя, т. е. с договора не са предложени насрещни права за потребителя, съпоставими с предвидената неустойка при прекратяване на договорните отношения и това от своя страна противоречи на добросъвестността и създава основание за облагодетелстване на търговеца за сметка на физическото лице - потребител, който е икономически по-слабата страна. Клаузите на неустойките за предсрочно прекратяване на услуги по абонаментен план са несъразмерно високи и като такива са неравноправни на основание чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗПи не следва да обвързват валидно потребителя - чл. 146 ал. 1

ЗЗП.

Изцяло без значение, че е обстоятелството, че се претендира неустойка в по – нисък размер. Това е така, тъй като императивният режим на закрила на потребителите изключва изменението на клаузите по начин, възстановяващ еквивалентността на правата на насрещните страни. Законът предвижда именно нищожност на клаузата, а не намаляване на прекомерната неустойка по общия ред именно, за да се осигури и превенция, като се отрече каквато и да е възможност на доставчика, злоупотребил при договарянето, да получи каквато и да е полза от неравноправната клауза. С други думи, при наличие на нищожна клауза за неустойка не е възможно претендирането на същата дори в нисък размер.

Предвид изложеното претенциите за неустойка са неоснователни и като такива следва да се отхвърлят.

По предявения установителен иск по реда на чл. чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ, отнасящи се за заплащане на лизингова цена:

В тежест на ищеца е да докаже наличието на сключен между страните договор за лизинг, както и да се установи предоставянето за ползване на мобилното устройство и размера на дължимите лизинговите вноски. Ответникът следва да установи плащане на претендираните вземания.

По делото се доказа наличието на сключен лизингов договор между страните по делото. Установи се, че ищцовата страна е предоставила на ответника за временно ползване мобилен апарат. Установи се още, че ответникът е поел задължение да заплати 23 месечни лизингови вноски в общ размер на 450,57 лева, като подаежът на последната е настъпил на 27.11.2018 г. По делото не се ангажира доказателства за плащането на лизингови вноски, което е в тежест на ответната страна. Това води до извод за основателност на исковата претенция за заплащане на лизингови вноски в размер на 430,98 лева.

По разноските:

Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят направените разноски в исковото и заповедното производство, съобразно уважената част на исковите претенции.

В настоящото исково производство ищцовото дружество е направило следните разноски: 25 лева - държавна такса, 150 лева – депозит за особен представител и 360 лева – адвокатско възнаграждение, т. е. общо 535 лева, от които следва да се заплатят 426,43 лева от ответника.