Решение № 3443 от 11.06.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3443 гр. София, 11.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Михаела Касабова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20231100506358 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по 2 бр. въззивни жалби на страните.

С въззивната си жалба ищецът Б. Г. Г., чрез адв. С., обжалва решение № 14650/15.12.2022г., постановено по гр.д. № 1217/2022г. по описа на СРС, 120-и състав, в частта, в която съдът е отхвърлил предявения срещу ответника „ДА И.“ ЕООД иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 671.06 лева, представляваща неустойка за забава по чл.

20 от договор за аренда от 21.01.2020г., дължима за периода от 01.01.2021г. до 05.05.2021г.

Във въззивната си жалба ищецът излага доводи за неправилно приложение на материалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Неправилно първоистанционният съд приел, че претендираната по делото неустойка била прекомерна и излизала от обхвата на обезпечителната й функция, предвид на което водела до неоснователно обогатяване на ищеца. В случая била преодоляна забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Страните уговорили размера на неустойката по обща воля.

Позовава се на обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, излага арг. чл. 79, ал. 2 ЗЗД. Мотивите на СРС не можело да бъдат споделени, тъй като неизправната страна, която била във виновна забава, се освобождавала от последиците на забавата. Ако мотивите се възприемат 1 длъжникът би предпочел да не изпълни изобщо, защото ще дължи само главница и законна лихва. Така нямало да дължи уговорената неустойка в случай, че същата била по-висока от размера на главницата, макар и това да било поради виновната му забава.

Моли за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на иска за неустойка.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна-ответник „ДА И.“ ЕООД депозира писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Споделя мотивите на СРС, че натрупаната само за месец неустойка надвишавала арендната вноска за цяла година, значително били надвишени предвидимите вреди от неизпълнението и изначално неустойката не служела за санкция, а водела до неоснователно обогатяване.

От своя страна ответникът „ДА И.“ ЕООД обжалва първоинстанционното съдебно решение в частта, в която по предявените от ищеца Г. искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е осъден да му заплати сумата 3 715.13 лева – възнаграждение за периода от 21.01.2020г. до 30.12.2020г., дължимо по договор за аренда на земеделска земя – винени лозя, ведно със законната лихва от 05.05.2021г. до окончателното погасяване и сумата 124.87 лева – обезщетение за забава за плащането на същата главница за периода от 01.01.2021г. до 04.05.2021г.

Ответникът „ДА И.“ ЕООД излага, че неправилно СРС приел, че договорът за аренда бил прекратен едва със сключения на 12.04.2021г. анекс, а не с отправеното преди това предизвестие. Сумата по чл. 7 от договора, сключен на 21.01.2020г., се дължала за цяла стопанска година, а с нормата на чл. 12 се предвиждало, че ищецът имал право да прибере реколтата за стопанската 2019/2020г. независимо от влизането в сила на договора. Отношенията между страните следвало да се считат преуредени с частичното плащане на сумата 1 000 лева от 09.04.2021г. и последвалото прекратяване на договора за аренда по взаимно съгласие с анекса от 12.04.2021г., с което отношенията между страните били преуредени. По тези мотиви моли за отмяна на решението в обжалваната от него част и пълно отхвърляне на предявените от ищеца искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът Б. Г. Г. не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба на ответника.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

2

Със сезиралата съда искова молба ищецът Б. Г. Г. излага, че с ответника били обвързани от валидно арендно правоотношение по договор от 21.02.2020г., по силата на което ищецът-арендодател, предоставил на ответника-арендатор обекта на арендата собственото си лозе с идентификатор ***, с площ от 134.71 дка, с винени насаждения, в землището на с. Хаджидимитрово, обл. Ямбол. Ответникът не изпълнил договорното си задължение да му заплати арендната цена в размер на 35 лева/декар, общо 4 715.13 лева, дължима до 31.12.2020г.. страните водели множество разговори, но плащане не последвало. Ищецът отправил до ответника предизвестие за прекратяване на договора на 05.04.2021г., след получаването на което ответникът платил частично сумата 1 000 лева и уверил ищеца, че остатъкът ще бъде заплатен до дни. Плащане обаче не било извършено, поради което ищецът вписал в СВп анекс от 12.04.2021г. за прекратяване на договора. Претендира ответникът да бъде осъден да му заплати рента в размер на неплатената разлика от 3 715.13 лева, сумата 124.87 лева – обезщетение за забава за периода от 01.01.2021г. до 04.05.2021г., вкл. и сумата 5 671.06 лева – неустойка по чл. 20 от договора за аренда в размер на 1% на ден върху просроченото задължение за периода на забавата от 01.01.2021г. до 04.05.2021г., включително (молба-уточнение от 19.05.2021г.). претендира законна лихва и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ДА И.“ ЕООД депозира писмен отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Позовава се на чл. 12 от договора, съобразно която не ответникът, а ищецът получавал реколтата за стопанската 2019/2020 година.

Признава, че на 08.04.2021г. платил сумата 1 000 лева и предоставил на ищеца пълномощно да подпише от негово име анекс за прекратяване на договора. Твърди, че с анекса от 12.04.2021г. страните преуредили отношенията си – прекратяването на договора станало по взаимно съгласие, а не поради виновно неизпълнение на ответника. Макар и да подписал анекса и за двете страни ищецът посочил, че това било по взаимно съгласие и не посочил между страните да останали неуредени отношения.

Поради това претенциите били неоснователни. Оспорва като прекомерна и накърняваща добрите нрави неустойката по чл. 20 от договора. Позовава се на мотивите по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. ОСГТК на ВКС. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Предвид нормата на чл. 2, ал. 1 ЗАЗ с договора за аренда арендодателят се задължава да предостави на арендатора за временно ползване обекта на договора, а арендаторът - да извърши определено арендно плащане. Ал. 2 на същия текст предвижда, че добивите от отдадените под аренда обекти стават собственост на арендатора от момента на отделянето им.

Законодателят е уредил арендния договор като формален - сключва се в писмена форма с нотариална заверка на подписите, вписва се в службите по вписванията и се регистрира в съответната общинска служба по земеделие - чл. 3, ал. 1 ЗАЗ. Писмената 3 форма с нотариална заверка е условие за неговата действителност, а вписването на договора за аренда не е елемент от фактическия състав на този договор и няма конститутивно действие. То цели да осигури публичност и противопоставимост мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2/2015 г., ОСГТК.

По делото е представен сключен в законовоустановената форма за действителност писмен договор за аренда на земеделска земя – винени лозя от 21.01.2020г., с нотариална заверка на подписите, с който ищецът Б. Г. Г., като арендодател, и ответникът „ДА И.“ ЕООД, като арендатор, постигнали съгласие, че ищецът предоставя на ответника за временно възмездно ползване собствените си лозя винени сортове в землището на с. Хаджидимитрово, обл. Ямбол, представляващи ПИ с идентификатор ***, лозе в местн. „Чифлика“, с площ от 134 718 кв.м, подробно описан в договора, а ответникът се задължил да извършва ежегодно арендно плащане в размер на годишната субсидия по СЕПП за единица площ за предходната година – чл. 3 от договора, като за стопанската 2019/2020г. арендната вноска била в размер на 35 лева за декар или общо 4 715.13 лева – чл. 7 от договора. Плащането на арендната вноска ответникът следвало да извършва след изтичането на стопанската година – от 01 октомври до 31 декември.

Страните се съгласили, че ответникът встъпва в правата по договора от момента на подписването му и вписването му в АВп (чл. 6), което видно от отбелязването станало на 21.01.2020г. С нормата на чл. 12 от договора страните се съгласили, че ищецът има правото да доотгледа и прибере реколтата за 2019/2020 стопанска година, независимо от влизането на договора в сила, за което ответникът се задължил да му осигури безпрепятствен достъп. Договорът бил сключен за 5 стопански години, до 30.09.2024г.

С разпоредбата на чл. 20 страните договорили неустойка, която ответникътарендатор дължи в случай на забава в плащането на арендните вноски, определена в размер на 1% на ден от съответната вноска за всеки просрочен ден.

С нормата на чл. 21 страните уредили прекратяването на арендния договор, като чл. 21, ал. 2 предвижда едностранно прекратяване от страна на ищеца-арендодател, с писмено предизвестие, отправено в 7 дневен срок, в случай на неплащане на арендната вноска в уговорения в чл. 3 срок (до 31 декември).

Страните по делото не са формирали спор, че обектът на арендния договор – лозе, засадено с винени сортове лози, бил предаден от арендодателя на арендатора.

Няма спор и от представеното по делото извлечение от банкова сметка на ищеца и неоспореното заключение на изслушаната по делото ССчЕ, изготвено след проверка в счетоводството на ответника се установява, че по сключения с ищеца аренден договор ответникът извършил единствено частичното плащане от 09.04.2021г. на сумата 1 000 4 лева, което единствено плащане намерило в счетоводството му отражение, като била дебитирана сметка 602 – Разходи за външни услуги, аналитична партида – Рента, основание – Б. Г., и била кредитирана разплащателната сметка на ответника в лева.

При тълкуване на волята на страните в писмения договор за аренда с нотариална заверка на подписите по правилата на чл. 20 ЗЗД настоящият съдебен състав намира, че уговореното с нормата на чл. 7 от договора арендно плащане за стопанската 2019/2020 година, в размер на сумата 4 715.13 лева, с падеж 31.12.2020г., е дължимо независимо от правото на ищеца по чл. 12 от договора. Това е така, тъй като страните не са предвидили отпадане на аредното плащане по чл. 7 от договора за аренда в хипотезата на чл. 12 от същия. Ето защо възражението на ответника за недължимост на арендното плащане на основание чл. 12 от договора е неоснователно.

От съвкупната преценка на представените по делото писмени доказателства – договор за аренда, анекс, предизвестие за прекратяване, извлечение от банкова сметка на ищеца и неоспореното заключение на изслушаната по делото ССчЕ се установява, че ответникът не изпълнил договорното си задължение в срок до 31.12.2020г. да заплати арендното плащане по чл. 7 от договора в размер на сумата 4 715.13 лева. На 01.04.2021г. ищецът отправил до ответника предизвестие за прекратяване на договора на основание чл. 21, ал. 2 от договора, с изтичането на 7-дневен срок от получаването на предизвестието, поради неплащането на арендната вноска от страна на арендатора за стопанската 2019/2020г. в горния размер. По делото не се установява прекратяването да настъпило на основание чл. 21, ал. 2 от договора, доколкото не се установява датата на получаването на изявлението на ищеца от страна на ответника и момента на изтичането на посочения 7-дневен срок. Несъмнено се установява обаче, че на 09.04.2021г. ответникът извършил частичното плащане на търсената арендна вноска за стопанската 2019/2020г., като в основанието за плащане ответникът извършил признание, че плащането е именно частично. С отговора на исковата молба ответникът признава още, че предоставил на ищеца пълномощно да прекрати договора, което и последният сторил с анекса от 12.04.2020г. Напълно неоснователни са доводите на ответника, че с анекса от 12.04.2021г. страните „преуредили“ отношенията си по начин, че той не дължи арендното плащане за стопанската 2019/2020 година. Такава изявена воля, противно на доводите на ответника, не следва от съдържанието на никое от представените по делото доказателства, вкл. и от това на анекса от 12.04.2021г.