Решение № 140 от 16.07.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 140 гр. Пловдив, 16.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Тодор Илк. Хаджиев Въззивно гражданско дело № 20255000500282 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Х. А. Н. и А. Х. Н. против Решение № 219/ 27.02.2025 г. по гр. д. № 394/ 2024 г. на ОС – Пловдив, с което са отхвърлени предявените против „Застрахователна компания Уника“ АД искове за признаване на установено, че не дължат сумите по изпълнителен лист, издаден на 27.01.2015 г. по гр. д. № 2603/ 2013 г. на ОС – Пловдив, а именно 50 000 лв., ведно със законна лихва от 16.08.2013 г. до окончателното изплащане, както и 4 104. 17 лв. – разноски.

Жалбоподателите оспорват становището на окръжния съд, че главницата не е погасена по давност, като излагат съображения, че изпълнителното действие от 05.03.2020 г., изразяващо се в налагане на запор върху движими вещи, не е прекъснало давността поради неизвършването му. Поддържат, че дори и давността да е прекъсната по отношение на главницата, вземането за лихви е погасено по давност с изтичането на кратката 3 – годишна давност до предявяване на иска. Предвид изложеното искат да се отмени изцяло 1 обжалваното решение, вместо което се постанови ново, с което да се уважат предявените искове.

Въззиваемият „Застрахователна компания пълномощника си оспорва въззивната жалба.

Уника“

АД чрез

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност във връзка с доводите на страните, констатира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и против акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което е допустима.

Първоинстанционното производство по делото е образувано по предявени от Х. А. Н. и А. Х. Н. против „Застрахователна компания Уника“ АД искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че не дължат при условията на солидарност следните суми по изп. лист от 27.01.2015 г. по гр. д. № 2603/ 2013 г. на ОС – Пловдив, а именно 50 000 лв. - главница, законна лихва от 16.08.2013 г. до окончателното изплащане, както и 4 104. 17 лв. – разноски.

Не е спорно по делото, че с влязло в сила решение по гр. д. № 2603/ 2013 г. на ОС – Пловдив ищците Х. А. Н. и А. Х. Н. заедно със С. Н. Н.а са осъдени да заплатят солидарно на „Застрахователна компания Уника“ АД сумата от 50 000 лв., законна лихва върху нея, считано от 16.08.2013 г. и разноски в размер на 4104. 17 лв.

Въз основа на издадения за присъдените суми изпълнителен лист на 05.03.2015 г. по молба на кредитора „Застрахователна компания Уника“ АД е образувано изп. д. № 20158380402269 на ЧСИ М.Б., което по молба на взискателя от 17.02.2020 г. впоследствие е прехвърлено на ЧСИ № 819 – Л.М. и е продължило под № 20208190400200.

С Молба от 05.03.2015 г. взискателят е поискал да бъде наложен запор върху движимите вещи на длъжниците по изпълнителното дело, находящи се в жилищна сграда в гр. К., ул. „Б.“ №* в стопанската постройка в имота, който обаче не е реализиран поради невъзможност за извършване на опис предвид отсъствието на длъжниците от страната.

За да отхвърли предявения иск, окръжният съд е приел, че с молбата от 05.03.2020 г. за налагане на запор върху движими вещи взискателят е 2 прекъснал давността независимо от липсата на реална реализация, дължаща се на обективни причини – отсъствието на длъжниците от страната.

При тези данни по делото настоящата инстанция намира извода на окръжния съд за неоснователност на исковата претенция за правилен. Спорът между страните е концентриран относно правното значение на направеното с молбата от 05.03.202020 г. искане за налагане на запор върху движими вещи на длъжниците.

Искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е средство за защита на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение поради погасяване на изпълняемото право въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, респективно след влизането му в сила, когато такова не се провежда. В случая ищецът оспорва процесните вземания като погасени по давност, считано от 26.06.2014 г., когато решението по гр. д. № 2603/ 2013 г. на ОС – Пловдив в осъдителната част е влязло в сила.

Изп. д. № 20158380402269 на ЧСИ М.Б. е образувано на 05.03.2015 г. при действието на ППВС № 3/1980 г., според което образуването на изпълнително производство прекъсва погасителната давност, а по време на неговата висящност давност не тече. Посоченото разбиране е изоставено с ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС (т. 10), в което е прието, че погасителната давност се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо дали е поискано от взискателя или е предприето от съдебния изпълнител въз основа на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Според тълкувателното решение образуването на изпълнителното дело не представлява действие по изпълнението и не прекъсва на давността. Съгласно ТР № 3 от 28.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 3/ 2020 г. на ОСГТК погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Следователно с образуването на изп. д. № 20158380402269 на 05.03.2015 г. давността за процесните вземания е била прекъсната и не е текла до приемане на тълкувателното решение по т. д. № 2/2013 г. на 26.06.2015 г., от която дата е започнала да тече нова давност.

Съгласно чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК изпълнителното производство се 3 прекратява с изтичането на две години от последното поискано изпълнително действие с изключение на делата за издръжка. Касае се за изпълнителни действия, които са породили присъщите им правни последици. Изпълнителни действия, които не са в състояние да породят правно действие, не прекъсват двегодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. По настоящето дело се установи, че със Запорно съобщение изх. № 23990/ 07.04.2015 г. по изп. д. № 20158380402269 съдебният изпълнител е наложил запор върху притежавани от длъжника А. Х. Н. моторни превозви средства, което, обаче, не е породило действие, тъй като към този момент те не са били негова собственост, видно от представените с исковата молба договори от 17.11.2006 г. и 22.08.2008 г. за отчуждаването им. Следващото предприето по това изпълнително дело действие е вписване на възбрана върху притежавани от длъжника А. Х. Н. недвижими имоти въз основа на Искане за вписване на възбрана изх. № 88339/ 23.08.2019 г., но то също не е породило присъщото му действие да насочи изпълнението върху посочените имоти, тъй като към този момент не са били негова собственост с оглед заявеният и вписан отказ от наследството на Х. Д.

Н. (л. 30). Следователно с изтичането на две години от образуване на изпълнителното делото е настъпила т. нар. перемпция – прекратяване на принудителното изпълнение по силата на закона на 05.03.2017 г.

Установи се също така, че след прехвърляне на изпълнителното дело на ЧСИ № 819 – Л.М. същото е продължило под № 20208190400200, по което с молба от 05.03.2020 г. взискателят „Застрахователна компания Уника“ АД е поискал налагане на запор върху притежавани от длъжниците движими вещи, находящи се в жилищна сграда и стопанска постройка в гр. К., ул. „Б.“ №*, което не е извършено поради невъзможност да се връчи на длъжниците съобщението за насрочения опис. Съобразно разясненията по т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК за висящи изпълнителни дела след 26.06.2015 г. давността се прекъсва от всяко изпълнително действие, извършено по изпълнителното дело след посочената дата, като в тази връзка следва да се отбележи, че водещо значение има искането на кредитора – взискател, което дори и да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, води до прекъсване на давността, ако непредприемането му се дължи на причини, независещи от кредитора, включително бездействие на съдебния изпълнителя. В случая причина да не се осъществи посоченото изпълнително действие е както невъзможността да 4 се извърши опис на движимите вещи поради трайното отсъствие на длъжниците от страната (л. 117 и л. 122), така и бездействието на съдебния изпълнител да предприеме съответните действия за осъществяването му - да им назначи особен представител по реда на чл. 430 ГПК и да извърши описа.

Следва също така да се отбележи, че перемирането на изпълнителното производство не обуславя процесуалната нередовност на искането за предприемане на определено изпълнително действие, годно да прекъсне давността, тъй като съгласно т. 3 от ТР от 04.07.2024 г. по т. д. № 2/ 2023 г. на ОСГТК на ВКС погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Без значение за процесуалната редовност на искането за налагане на запор е и обстоятелството, че на длъжниците не е връчена покана за доброволно изпълнение. Поканата за доброволно изпълнение има за цел да уведоми длъжника за предприетото спрямо него принудително изпълнение, който в предвидения в закона двуседмичен срок може да изпълни доброволно изпълняемото право с произтичащите от това благоприятни последици, но тя няма отношение към процесуалната редовност на предприетите изпълнителни действия. Молбата на взискателя от 05.03.2020 г., с която е поискано съдебният изпълнител да извърши запор на движими вещи, е искане за извършване на изпълнително действие, което е прекъснало започналата да тече на 26.06.2015 г. 5 - годишна погасителната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл не следва да се сподели становището на ищците, че спрямо вземането за законна лихва е приложима кратката 3 – годишна давност по чл.

111, б. „в“ ЗЗД, доколкото процесните вземания са установени със съдебно решение и по силата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се погасяват с изтичането на 5 – годишна давност. От изложеното следва, че към датата на подаване на исковата молба (13.02.2024 г.) вземанията, предмет на принудително изпълнение, не са погасени по давност, с оглед на което предявените искове правилно са приети за неоснователни. По изложените съображения настоящата инстанция намира обжалваното решение за правилно, поради което следва да се потвърди.

Предвид неоснователността на въззивната жалба жалбоподателите Х. А.

Н. и А. Х. Н. следва да заплатят на въззиваемия „Застрахователна компания Уника“ АД разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на общо в размер на 200 лв. или по 100 лв. всеки.

5

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 219/ 27.02.2025 г. по гр. д. № 394/ 2024 г. на ОС – Пловдив.

ОСЪЖДА Х. А. Н. и А. Х. Н. всеки от тях да заплати на „Застрахователна компания Уника“ АД сумата от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6