Определение № 4825 от 12.10.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4825 гр. София, 12.10.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20258002102321 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 17 596/12.02.2025 година, подадена от З. П. Х., против решение № 6646/04.12.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 11 240/2023 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 10 992/26.06.2023 година на Софийския районен съд, 159ти състав, постановено по гр. д. № 48 638/2022 година, с което З. П. Х. е осъдена, на основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, да заплати на И. П. И. сумата от 8996.80 лева, представляваща незаплатена наемна цена за периода от 01.05.2022 година до 31.08.2022 година, по договор за наем на недвижим имот от 08.09.2020 година, сключен между страните, за отдаване под наем на имот, представляващ офис № .., намиращ се в [населено място], [улица], ет. ..

В касационната жалба на З. П. Х. е посочено, че въззивното решение на Софийски градски съд, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново такова, с предявеният против нея от И. П. И. иск с правно основание чл.

232, ал. 2 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК З. П. Х. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.

1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационна жалба И. П. И. е подал отговор на същата с вх. № 48 205/17.04.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 6646/04.12.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 11 240/2023 година и такова не 1 трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска оставянето й без уважение и потвърждаване на оспорваното с нея решение.

З. П. Х. е била уведомена за обжалваното решение на 15.05.2024 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 17 596/12.02.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадени от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийски градски съд е посочил, че като въззивна инстанция споделял мотивите на първоинстанционния съд поради което по аргумент от чл.272 от ГПК същите следвало да се считат и за мотиви на въззивното решение. Мотивите, към които се извършва препращането сочат, че съдът е приел, че на 08.09.2020 година страните по делото били сключили договор за наем, по силата на който И. П. И. бил предоставил на З. П. Х. за временно и възмездно ползване следния недвижим имот: офис № .., с площ от ... м2., находящ се в [населено място], [улица], ет. .. С приемо-предавателен протокол фактическата власт върху имота е предадена на наемателя на същата дата. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора З. П. Х. се била задължила да заплаща на И. П. И. в срок до 25-то число на съответния предходен месец, наемна цена в размер на левовата равностойност на 1150.00 евро (2249.20 лева). В чл. 15, ал. 1, страните били договорили срокът на договора да е до 31.10.2022 година. Съгласно чл. 27 от договора цялата кореспонденция между страните се извършвала на посочените от тях електронни пощи и съобщенията се считали за редовно връчени, ако били изпратени на тези пощи и не бяло налице уведомяване за промяна в тях.

На 22.06.2021 година З. П. Х. била изпратила на имейл адреса на И. П. И. уведомително писмо, с което го приканвала в 7-дневен срок да постигнат съгласие за прекратяване на договора, считано от 30.09.2021 година, поради проблеми с финансовото състояние и невъзможност да заплаща наемната цена. С имейл от 25.06.2021 година И. информирал Х., че не бил съгласен договорът да бъде прекратен. С прикачена покана към имейл от 27.09.2021 година З. П. Х. била уведомила И., че на 29.09.2021 година, в 17.00 часа, ще напусне процесния имот, като го канела да присъства, за да му предадяла фактическата власт и го предупреждавала, че в противен случай щяла да остави ключовете на портиера на сградата. С имейл от 28.09.2021 година И. П. И. заявил на З. П. Х., че договорът бил със срок до 31.10.2022 година, докогато тя следвало да погасява задълженията си, като я предупреждавал да не предава ключовете на трети лица. От констативен протокол на нотариус И. И.-Ж. се установявала, че на 29.09.2021 година, в 17.00 часа, нотариусът бил присъствал в процесния имот по молба на З. П. Х., като последната била заявила, че била отправила предизвестие за прекратяване на наемния договор и била поканила И. П. И. да присъства за подписването на приемо-предавателен протокол и предаване на ключовете.

Удостоверено било, че до 17.20 часа, И. не се бил явил, след което Х. била предала ключовете на портиера на сградата. Представено било удостоверение от 30.07.2020 година 2 на Софийски градски съд, от което се установявало, че Сдружение с нестопанска цел „Интер клуб България“, било със седалище и адрес на управление, съвпадащи с адреса на процесния имот. Представени били и разпечатки от интернет сайтове, видно от които процесният имот бил обявен за отдаване под наем, включително и в течение на наемния договор. По делото били представени нотариални актове, от които се установявало, че по време на процесния договор за наем, ищецът бил придобил няколко недвижими имоти. По делото били събрани гласни доказателства, чрез разпита на свидетеля А.Й.С.. Същият посочвал, че е член на Сдружение с нестопанска цел „Интер клуб България“, като адресът на същото бил в [населено място], [улица], ет. ... Посочвал, че на този адрес никога не са били провеждани срещи на клуба, тъй като там имало адвокатска кантора. Пояснявал, че сдружението нямало официален офис, а горепосоченият адрес бил регистриран, за да се спазят нормативните изисквания. При така установена фактическа обстановка съдът правел правните си изводи, че бил предявен иск с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, евентуално съединен с иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 82 ЗЗД. По иска по чл. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, ищецът трябвало да докаже съществуването на облигационно правоотношение с ответника по договор за наем, че му бил предоставил за ползване процесния имот през исковия период, както и размера на претенцията си. При доказване на тези факти, ответната страна следвало да докаже, че е изпълнила изцяло задълженията си за плащане. Съдът приемал, че между страните е било налице наемно правоотношение през исковия период, по силата на което И.

П. И. бил предал за ползване на З. П. Х. процесния имот. Възраженията на Х., че договорът за наем бил прекратен, били неоснователни. Същата не била разполагал с произтичащо от закона или изрична уговорка между страните право да прекрати едностранно наемното правоотношение, а взаимно съгласие между страните в тази насока не било постигано.

Разпоредбата на чл. 238 от ЗЗД уреждала възможността за прекратяване на безсрочно наемно правоотношение. Срочният договор за наем обаче можел да бъде прекратен с предизвестие, преди изтичане на уговорения срок, само ако тази възможност е изрично уговорена между страните по него В конкретният случай наемният договор е бил със срок до 31.10.2022 година, като не било имало уговорка, позволяваща на наемателя едностранно да прекрати правоотношението. При такава воля на страните, наемателят могъл единствено да развали облигационната връзка при условията на чл. 87 от ЗЗД и то при наличие на предпоставките за това. Такива твърдения в срока по чл. 131 от ГПК обаче не били направени. Съгласно чл.

20а, ал. 2 от ЗЗД договорите можели да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. В случая, при липсата на предвидена в закона възможност за прекратяване на срочния наемен договор и на подобна уговорка между страните, не можело да се приеме, че З. П. Х. е могла едностранно да се откаже от тази облигационна връзка, заявявайки прекратяването, на което И. П. И. категорично се бил противопоставил. Без значение бил фактът, че Х. била предала ключовете от имота и че не го била ползвала, тъй като между страните е съществувало наемно правоотношение и вещта е била предадена, като от нейната воля е зависело дали да я ползва. Ирелевантни били и обстоятелствата, че кантората била обявена за наемане, включително и по време на наемния договор между страните, както и че на нейния адрес е 3 бил регистриран адресът на управление на Сдружение с нестопанска цел „Интер клуб България“, тъй като по делото се установило, че З. П. Х. не е била възпрепятствана да ползва имота. Неоснователни били доводите на З. П. Х., че договорът между страните бил успешно прекратен, поради наличие на стопанска непоносимост. На това основание договорът можел да бъде прекратен единствено по исков ред за в бъдеще. Конститутивният характер на последиците на предявената стопанска непоносимост, бил предпоставен от необходимостта да се формира сила на пресъдено нещо, което в случая можело да се осъществи единствено по исков път, тъй като възраженията в процеса, по които се създавала сила на присъдено нещо, били изрично предвидени в процесуалния закон и не включвали такова с предмет „стопанска непоносимост“. Не можело да се приеме и че З. П. Х. не дължи изпълнение поради непреодолима сила, тъй като за периода, за който И. претендирал наемна цена, а и преди него било ноторно известно, че не е било обявено извънредно положение и ограничения във връзка с разпространението на „Ковид – 19“. Позоваванията на З. П. Х. на Директива 93/13ЕИО и на неравноправни клаузи в договора били неотносими в случая, тъй като не се касаело за потребителски договор. Съгласно чл. 1, § 1 от Директивата същата имала за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител. Според чл. 2, б. „б“ „потребител“ означавало всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участвало поради интереси, които били извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, а според б. „в“ на същия член „продавач или доставчик“ означавало всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участвало поради интереси, които били свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст. В случая И. П. И. не бил търговец и не е сключил процесния договор в рамките на упражнявано от него занятие, а бил отдал под наем собствен имот. Процесният наемен договор не бил типизиран и не е изготвен от икономически по-силен субект, а страните били имали възможност свободно да определят неговото съдържание, включително начините на прекратяване, като не са били длъжни да го сключат. Предвид това, съдът приемал, че не се касае за потребителски договор и същият не е нищожен, поради което З. П.

Х. дължала изпълнение. По делото се установило, че наемната цена за периода от 01.05.2022 година до 31.08.2022 година била в общ размер от 8996.80 лева., като З. П. Х. не доказала да била заплатила същата на уговорените падежи–25-то число на съответния предходен месец.