Решение № 6978 от 17.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6978 гр. София, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Ив. Минчев

Членове:

Цветомир М. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100503298 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 1555 от 30.01.2025г. постановено по гр.д. № 17976/2024г. по описа на СРС, 65-ти състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че А. П. Ш. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл.

99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумата от 1969,05лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № EMLN-16153924, сключен на 21.06.2018г. между длъжника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“ клон България, вземането по който е прехвърлено на заявителя с Рамков договор за цесия от 15.02.2022г., Приложение 1 към него от 20.10.2022г., ведно със законната лихва от 26.10.2023г. до изплащане на вземането ,сумата от 237,35лв.,представляваща договорна лихва за периода от 20.06.2022год. до 20.07.2023год. и на сумата от 303,92 лв., представляваща лихва за забава за периода от 21.06.2022год. до 26.10.2023год., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 33288/06.11.2023год. по ч.гр.д. №59025/2023г. по описа на СРС, 65 състав. С решението са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу А. П. Ш. положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД,в частта за разликата от уважения размер от 1969,05лв. до пълния предявен размер от 2179,05лв.,представляваща главница по договор за за потребителски кредит № EMLN-16153924 , сключен на 21.06.2018г. между длъжника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“ клон България,ведно със законната лихва от 26.10.2023год. до изплащането й ; за разликата от уважения размер от 303,92лв. до пълния предявен размер от 315,92лв.,представляваща лихва за забава за периода от 21.06.2022год. до 26.10.2023год.

Със същото решение А. П. Ш. е осъден да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на основание чл. 780, ал.1 от ГПК сумата в размер на 417,56лв.,представляваща деловодни разноски в исковото производство и сумата в размер на 1

96,12 лв.,представляваща деловодни разноски в заповедното производство ,съобразно уважените искове.

Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени предявените искове, е подадена в срок въззивна жалба от ответника А. П. Ш., в която са развити съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Жалбоподателят поддържа, че цялата главница по договора за потребитеслски кредит от 6000 лева била погасена, тъй като бил усвоил сума в размер на 5790 лева и за периода от 21.06.2018г. до 11.08.2022г. бил извършил плащания в общ размер на 7939,60 лева. Сочи, че в договора не бил посочен годишен процент на разходите при съобразяване на всички участваши при формирането му елементи, поради което нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не била спазена и договорът бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Наред с това счита, че исковете били неоснователни поради допуснато разминаване в периодите н отчитане на забавите и последващите действия на всички участници. Жалбоподателят поддържа, че не бил уведомен за извършената цесия, като това се случило едва в хода на процеса, като действията на ищеца били подвеждащи и незаконосъобразни. Моли съда да отмени постановеното решение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в който са развити съображения за неоснователност на жалбата. Въззиваемата страна сочи, че договорът отговарял н изискванията на ЗПК, не били нарушени и добрите нрави по отношение на договорната лихва съобразно разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД и липсата на пределен размер на възнаградителната лихва. Последната била ограничена единствено от пределния размер на годишния процент на разходите. Уговорката относно възнаградителната лихва не подлежала на преценка за неравноправност, тъй като касаела основния предмет на договора. По отношение на ГПР счита, че в договора следвало да се съдържат взетите предвид допускания, а не конкретния начин на формиране. Уведомяването за цесията не било елемент от фактическия състав на сделката, освен това същото могло да бъде извършено и в хода на процеса. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част. Претендира юрисконсутлско възнаграждение.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Не са нарушени императивни материалноправни норми.

Относно неговата правилност във връзка с доводите в жалбата съдът намира следното:

По така предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно правоотношение по договор за потребителски кредит между страните с посоченото в исковата молба съдържание, усвояването на кредита от ответника, размера и изискуемостта на главницата, както и на възнаградителната лихва за процесния период, а също така и изпадането на ответника в забава и размера на дължимата мораторна лихва. В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си за недействителност на договора.

Между страните не е налице спор и от приетия в първоинстанционното производство Договор за потребителски паричен кредит, отпискане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № EMLN-16153924 от 21.06.2018г. се установява, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ и въззивника А. П. Ш. е сключен договор за потребителски кредит за главница в размер на 6000 лева, при фиксиран годишен лихвен процент в размер от 23,08% годишно. Погасяването на кредита се извършва 2 на 60 равни месечни погасителни вноски от по 172,60 лева с падеж до 20-то число на всеки месец, с първа вноска, дължима на 20.08.2018г. и краен срок на плащане 20.07.2023г.

Уговорено е удържане от главницата на такса ангажимент в размер на 210 лева при усвояване на кредита. Посоченият в договора годишен процент на разходите е в размер на 27,81%.

От приетия рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.02.2022г. се установява, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ като продавач се е договорил с „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД като купувач, прехвърляне на всички вземания на продавачи по договори за потребителски кредит, индивидуализирани в приложение № 1. От приетото приложение № 1 към рамковия договор е видно, че неговото действия обхваща и вземанията по процесния договор за потребителски кредит.

Поддържаното от жалбоподателя с въззивната жалба възражение, че не е надлежно уведомен за прехвърлянето на вземането, е неоснователно. Съгласно последователната съдебна практика /Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК;

Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК/, приложеното към исковата молба и връчено заедно с нея уведомление за цесия съставлява надлежно връчване по смисъла на чл. 99, ал. 4 ГПК и съдът е длъжен да зачете неговото действие съгласно чл.

235, ал. 3 ГПК. Както е изяснено с Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, тази постановка е валидна както в исковото производство по осъдителен иск, така и в това по специалния установителен иск по реда на чл. 422 ГПК. Според даденото с него разяснение, не е възможно уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от цедента да бъде заместено от съобщението за издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй като заповедта за изпълнение и съобщението са издадени от съда, а не от цедента, нито от негов пълномощник. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, обаче, не може да бъде игнорирано. Следователно с връчване на уведомлението в хода на исковото производство цесията има действие спрямо длъжника. В тази насока са и указанията дадени с т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съобразно които съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като съдът е длъжен да приложи нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК по отношение на всички новонастъпили факти с изключение на принудителното изпълнение.

В настоящата хипотеза към исковата молба е приложено пълномощно от цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“, с което упълномощава цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да уведомява длъжниците за извършеното прехвърляне на вземания, както и уведомление за цесия от пълномощника до жалбоподателя, ведно с потвърждение на цесията, изходящо от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“. Тези книжа са връчени на жалбоподателя в хода на процеса, поради което и при приложение на чл. 235, ал. 3 ГПК, същият е надлежно уведомен за прехвърлянето на процесните вземания. Следователно въззиваемият-ищец е надлежно материалноправно легитимиран да претендира вземанията.

Основателно е, обаче, поддържаното с въззивната жалба възражение за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че уредената в договора такса за ангажимент представлява част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде включена при формиране на годишния процент на разходите. Също така от приетото в първоинстанционното производство експертно заключение по съдебно-счетоводна експертиза, което въззивният съд кредитира по реда на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено, се установява, че таксата ангажимент в случая е включена в общия разход по кредита и е отразена приформиране на ГПР. Както е изяснил СРС, при това положение посоченият в договора за кредит ГПР от 27,81% се явява точен, тъй като обхваща всички разходи по кредита и не надхвърля пределния размер, уреден в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, обаче, предвижда две кумулативни изисквания към годишния процент на разходите – той да е посочен точно в числово изражение ведно с 3 общата стойност на плащанията /описана в договора/, както и да са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съдържанието на общите и допълнителните допускания е установено с т. 2 и т. 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК и видно от съдържанието на процесния договор за кредит, в него липсва посочване на приложимите допускания, при които е определен годишният процент на разходите от 27,81%. Както е изяснено с тълкуването, дадено по т. 2 от Решение от 23.01.2025г. по дело С-677/2023г. на СЕС, постановено по преюдициално запитване, съгласно което член 10, параграф 2, буква ж) от Директива 2008/48, изменена с Директива 2011/90, трябва да се тълкува в смисъл, че допусканията, използвани за изчисляването на годишния процент на разходите (ГПР), трябва да бъдат изрично посочени в договора за кредит и в това отношение не е достатъчно потребителят сам да може да ги определи чрез анализ на клаузите от договора.