Решение № 362 от 18.10.2024, Апелативен съд - Пловдив
- Съд
- Апелативен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно търговско дело 377/2024
- Вид
- Решение № 362
- Подписан
- 18.10.2024
- В сила
- 19.05.2025
- Състав
- Нестор Спасов Спасов, Антония Кирова Роглева, Радка Димова Чолакова
Цитирани разпоредби
- чл. 78, ал.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 107 · Закон за енергетиката
- чл. 183 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 20 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 37 · Закон за правната помощ
- чл. 25 · Наредба за заплащането на правната помощ
- чл. 327 · Търговски закон
- чл. 718 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 362 гр. Пловдив, 18.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Нестор Сп. Спасов
Членове:
Радка Д. Чолакова
Антония К. Роглева при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело № 20245001000377 по описа за 2024 година
С решение № 31/25.04.24 г., постановено по т.д. № 66/23 г. на ОС Хасково, „С. А.“ ЕООД ЕИК ********* е осъдено да заплати на „Е. П.“ ЕАД ЕИК ********* сумите:
31 531,13лв. - главница, представляваща незаплатена ел. енергия и мрежови услуги за период от ********г. до ******** г., начислени по клиентски № ************ и клиентски № ************, ведно със законната лихва върху тази сумата, считано от датата на подаване на исковата молба 13.06.2023 г. до окончателното й изплащане;
1 327,69 лв. – обезщетение за забава на месечните плащания, начислена за периода от ******** г.- датата, следваща падежа на най-старата неплатена фактура, до ******** г.
2 315 лв. – разноски в първоинстанционното производство / платена държавна такса, възнаграждения за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение/.
Въззивна жалба против горното решение е подадена от „С. А.“ 1
ЕООД. Жалбоподателят поддържа съображения за незаконосъобразност и неправилност на решението, като се иска същото да бъде отменено и вместо него се постанови друго, с което предявените искове против дружеството бъдат изцяло отхвърлени.
Въззиваемата страна „Е. П.“ ЕАД оспорва жалбата като неоснователна. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Между страните е сключен комбиниран договор за покупкопродажба на електрическа енергия № ******** - **** от ******** г. и Споразумение от същата дата, неразделна част от договора, по силата на които ищцовото дружество - лицензиран търговец, снабдител и доставчик на ел.енергия /лицензия за търговия с електрическа енергия № *-***-** от ******** г., издадена от ДКЕВР/се задължава да продава на ответното дружество активна електрическа енергия, а купувачът се задължава да купува количество ел.енергия, измерена в точките на доставка на обектите, описани в споразумението – неразделна част от договора, а именно: два обекта, представляващи бетонови възли, находящи се на адреси гр. С., бул. „К.
О.“ №** и гр. С., бул. "О. п." № **.
Съгласно чл. 4, т.1 и 3 от договора същият определя правата и задълженията на страните по отношение на покупко-продажбата на ел. енергия по свободно договорени цени по реда и условията на Правилата за търговия с електрическа енергия, заплащане на дължимите суми в уговорените срокове, като конкретната цена за доставка на ел.енергия за двата обекта е уговорена в споразумението към договора.
Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора ответното дружество като купувач е поело задължение да заплаща договорената цена за електрическа енергия до точките на доставка, включително дължимите суми за мрежови услуги, такси и добавки, акциз и ДДС, както и каквито и да било други свои задължения, съгласно действащото законодателство и /или решение на съответния компетентен орган, независимо дали тази енергия е изразходвана от купувача или от трети лица, които са свързани към вътрешната мрежа на купувача след точките на доставка.
Според чл. 11, ал.8 от договора заплащането на измерената ел.
2 енергия и дължимите мрежови услуги, такси и добавки се извършва в срок от 10 календарни дни от издаване на фактурата от продавача.
Предявените пред съда искове са за заплащане на цена на продадена ел.енергия за периода октомври – декември 2022 г. за двата обекта, предмет на горния договор, за които в счетоводството на „Е. П.“ ЕАД има открити две партиди за снабдяване на ел.енергия на „С. А. „ЕООД със съответни клиентски номера, по всеки от който са издадени по три броя фактури за процесния период, като общият размер на задължението по издадените фактури е 31 531.13лв. Претендира се и мораторна лихва в общ размер от 1327.69 лв. за периода от ******** г.- датата, следваща падежа на найстарата неплатена фактура, до ******** г., както и законната лихва върху главницата до изплащане на вземането.
Първоинстанционният съд е приел, че исковете са основателни и доказани по размер, тъй като между страните е възникнала валидна облигационна връзка по процесния договор за покупко-продажба на активна електрическа енергия, доказано е изпълнението на задълженията от страна на продавача да предостави потреблението на такава енергия на ответника, отчитането на потребената енергия и съставянето на счетоводните документи за отчитане и заплащане на цената на тази енергия, за което са налице категорични данни – заключения на СТЕ и ССчЕ, които потвърждават обстоятелствата, че в процесните обекти са били монтирани средства за търговско измерване, отговарящи на изискванията на Закона за измерване, в срок на метрологичната си годност през процесния период, като и двете СТИ, отчитащи консумираната енергия, попадат в периода, за който ДАМТН гарантира за тяхната точност. Прието е за доказано, че количеството на доставената електрическа енергия е надлежно измерено и цената му кореспондира с нормативно определената от КЕВР, като е налице съответствие между отчетените показания и измерванията и фактурираните количества ел.енергия в процесните фактури, издадени в рамките на редовно водено счетовоство. При липсата на доказателства за плащане на цената на консумираната ел.енергия, е мотивиран извод, че исковите претенции за главница и обезщетение за забава са основателни и доказани в пълния им 3 претендиран размер, включително на база приетото заключение на ССчЕ.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал чл. 6, ал.2 от процесния договор, във връзка с който е приел, че цената за ползваната ел.енергия се дължи от дружеството-ответник, което е поело задължение да заплаща договорената цена за електрическа енергия до точките на доставка, независимо дали тази енергия е изразходвана от купувача или от трети лица, които са свързани към вътрешната мрежа на купувача след точките на доставка; респ. че вътрешните отношения между „С. А.“ ЕООД и дружеството-ползвател на имотите „И.“ ЕООД не са релевантни за спора, който съдът е сезиран да разреши. Развиват се доводи, че подобно тълкуване противоречи на установена съдебна практика на ВКС и на критериите по чл.
20 от ЗЗД, във връзка с които желае да се приеме, че действителният смисъл на уговорката е купувачът да заплащана ел.енергия, ползвана от трето лице само ако същото е овластено от него да ползва съответния имот. Счита, че ако условно се приеме, че смисълът на чл. 6, ал.2 от договора е този, възприет от първоинстанционния съд, то тази уговорка е нищожна поради липса на основание и поради противоречие със закона – чл. 183 от ЗЗД. Излагат се доводи, че обектите, за които е доставяна ел.енергия, са били владяни от трето лице „И.“ ЕООД повече от 4 години преди същите да бъдат закупени от „С.
А.“ ЕООД, като това владение не е било прекъсвано, „И.“ ЕООД имало сключени договори с ищеца за периода от 2015 до 2023 г. – преди и след процесния период. Излага оплаквания, че тези обстоятелства не са били обсъдени от първоинстанционния съд, при което същият бил направил необоснован извод за ползване на доставената ел.енергия за процесния период от „С. А.“ ЕООД, респ. за възникване на задължение за плащане именно от това дружество.
Така изложените оплаквания са неоснователни.
В случая са предявени осъдителни искове с правно основание чл.
327 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 107 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД. Главницата се претендира на договорно основание, при което правилно първоинстанционният съд е посочил, че за основателността на иска е нужно 4 да се докаже съществуването на валидно облигационно отношение по процесния договор за продажба на ел.енергия и изпълнение на задължението на ищеца да достави определено количество електрическа енергия, чиято цена възлиза на процесната сума. Тези обстоятелства са безспорно доказани по делото.
Безспорно е, че обектите, предмет на споразумението към договора, са собственост на „С. А.“ ЕООД, като са придобити с Нотариален акт от ******** г. за покупко-продажба на недвижими имоти № **, том *, рег. № *****, дело **** от ****г. по описа на И. Н. - нотариус, вписан под рег. № *** в НК, с район на действие СРС. Същите са закупени от „Т. с.“ ЕООД /в нес./, представлявано от синдик, след проведена продан по чл. 718 от ТЗ.
В отговора на исковата молба на „С. А.“ ЕООД са наведени твърдения, че към момента на закупуване имотите са били владени от „И.“ ЕООД, като владението не е било предадано на дружеството-купувач нито след продажбата им с цитирания нотариален акт, нито впоследствие; владелецът „И.“ ЕООД се позовал на качеството си на наемател по сключени договори за наем; в тази връзка било преценено, че „С. А.“ ЕООД има поголеми шансове да установи владение върху закупените имоти /два бетонови възела/, ако същото е титуляр на партидите за снабдяване с ток чрез опцията да спре електрозанхранването на двата обекта – именно това била идеята за подписване на процесния договор. Желаният практически резултат обаче не бил постигнат, а „И.“ ЕООД продължило да владее въпросните бетонови възли.
Обстоятелството, че третото лице „И.“ ЕООД е ползвало обектите, за които е доставяна ел.енергия през процесния период, е преценено от първоинстанционния съд като ирелевантно по делото с оглед поетите задължения от „С. А.“ ЕООД със сключването на процесния договор, в частност с изричната уговорка по чл. 6, ал.2 от ЗЗД за заплащане на цената независимо от обстоятелството дали тази ел.енергия е ползвана от купувача или от трети лица.
Не се споделят оплакванията за нищожност на клаузата на чл. 6, ал.2 от ЗЗД както поради липса на основание /чл. 26, ал.2 от ЗЗД/, така и поради 5 противоречие със закона /чл. 183 от ЗЗД/. Сключеният договор не е лишен от основание, нито пък законът забранява поемането на задължение за заплащане на ел.енергия /или на друга услуга или доставка/, която се ползва от друго лице.
Не се споделят и оплакванията за неправилно тълкуване действителната воля на страните при съобразяване на критериите по чл. 20 от ЗЗД, според който при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните; отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В тази връзка съдът взема предвид и твърденията на самия ответник, поддържани при цялото развитие на производството. От същите е видно, че към момента на сключване на процесния договор същият е бил наясно с обстоятелството, че обектите се ползват от трето лице, въпреки това е желае да стане титуляр на партидите, открити при доставчика и е поел задължението по чл. 6, ал.2 от договора за заплащане на цената на доставената за същите тези обекти ел.енергия с изричната уговорка, че поема това задължение независимо от това кой ползва ел.енергията. При това положение няма основание да се приеме тълкуване на тази клауза, различна от приетата от първоинстанционния съд, по отношение вложената действителна воля на страните, която е да се доставя ел.енергия до процесните обекти, съответно същата да бъде заплащана от купувача по договора, независимо дали същата се ползва от самия купувач или от трето лице.
Посочената в жалбата съдебна практика на ВКС - решение № 117 от 22.08.2013 г. по гр.д. № 215/2012 г., ІV гр.о. и решение № 505/3.1.13 г. по гр.д. № 1476/2011 г. – действително касае приложението на разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД, но разглежданите казуси по тези решения са съвършено различни. Първото касае искове за предоставяне за одобрение на проекти и чертежи, изпълнение на строителство и т.н., второто – за заплащане на обезщетения при прекратяване на трудов договор, като касационно основание е допуснато във връзка с въпроса за съотношението между свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД и императивните норми на трудовото законодателство. Не се констатира противоречие с цитираната съдебна практика във връзка с приложението на нормата на чл. 20 от ЗЗД във връзка с 6 обстоятелствата, от които се извежда действителната воля на страните при сключване на договор.