Определение № 3203 от 19.11.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3203 гр. Пловдив, 19.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

М. Анг. Ненова като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно частно гражданско дело № 20245300502953 по описа за 2024 година Производство по реда на чл.413, ал.2 от ГПК.

Производството е образувано въз основа на частна жалба на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, против Разпореждане № 26951/24.09.2024г., по ч.гр.д.№ 15327/2024, ПРС, с което съдът е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Прави се оплакване, че съдът неправилно е приел наличието на неравноправни клаузи в договора. По отношене на ГПР поддържа, че в закона е разписана формулата за определяне на разходите по кредита и не е налице необходимост от преповтарявнето й в договора, както и други по-конкретни указания в тази насока. По отношение на неустойката за неизпълнение поддържа, че същата има обезщетителна и санкционна функции, уговорена е предварително . Същата касае допълнително задължение за предоставяне на обезпечение и с оглед неизпълнението, същата е и начислена. Развива и доводи , че невключването на сумата за неустойка в ГПР не води до недействителност на договора за кредит, а следва да се приложи само санкцията на чл.19, ал.5 от ЗПК – да се приеме недействителност само на конкретната договорна клауза.

Счита за неправилен и извода на съда, че не следва да се присъжда и чистата стойност на кредита, доколкото заявителят е лице , различно от първоначалния кредитор. Поддържа, че дружеството заявител е цесионер, поради което има право да получи вземането, дължимо на първоначалния кредитор – цедент Моли за отмяна на обжалваното разпореждане и за издаване на заповед за изпълнение.

Съдът, като разгледа постъпилата частна жалба, намира, че същата е подадена в срок, от лице, имащо право на жалба, допустима е, а по същество е неоснователна.

Пред районният съд е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК от жалбоподателя против длъжника М. Д. В., 1 за когото се твърди да е заемател. В заявлението се твърди, че заявителят е цесионер по договор за заем между длъжника В.а и „Изи Асет Мениджмънт“ АД № 4351244/22.12.2021г.

Приложено е и копие от договора за потребителски кредит , сключен между цедента „Изи Асет Мениджмънт“ АД и кредитополчателя Д.. От същия се установява, че кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от 800лв., при лихвен процент от 35%, предоставяне в тридневен срок на поръчителство от две физически лица с осигурителен доход над 1000лв., изискване да не са поръчители по други кредити, да не са кредитополучатели или банкова гаранция за срок – 30 дни след падежа на последната вноска или да представи договор с дружество-гарант, одобрено от заемодателя. Приложен е и договор за предоставяне на гаранция от 22.12.2021г. с „Файнешъл България“ ЕООД, в който кредитополучателят се е задължил да заплати на гаранта възнаграждение от 321,97лв., което се заплаща разсрочено чрез заемателя. В договора за кредит е посочено, че ГПР е 39,91“ и на връщане подлежи общо сумата от 866,03лв.

Първоинстанционният съд е отхвърлил заявлението като е приел, че „Изи асет мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файнешъл България“ ЕООД.

Приел е, че кредитополучателят е бил въведен в заблуждение относно разходите по кредита, т.к. му е вменено в задължение да сключи договор за поръчителство, с което да заплати едно скрито възнаграждение за кредитора. Това възнаграждение представлява 1/3 от стойността на кредита. Съпоставил е стойностите на обявения ГПР, като е приел голяма вероятност това скрито възнаграждение да не е включено в тези разходи. Това , от своя страна съставлява нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което води до недействителност на договора за кредит. Приел е и , че не може да приложи нормата на чл.23 от ЗПК, доколкото това е вземане на първоначалния кредитор, което не е било предмет на извършената цесия.

В заповедното производство съдът е ограничен в проверката, която следва да извърши и преценката на фактите по делото. Съгласно изискванията на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК ако искането за издаване на заповед за изпълнение се основава на потребителски договор, то задължително се прави и преценка за неравноправни клаузи в същия. Всички останали въпроси и доказването на вече посочените се извършва едва при развитие на исково производство по реда на чл.422 от ГПК.

В случая съдът намира, че договорът за паричен заем е недействителен поради наличие на неравноправни клаузи, нарушаващи правата на потребителя. Действително посоченият ГПР е под законоустановения максимум, но съществува обоснована вероятност същия да е заблуждаващ и да не отчита реалните разходи по кредита. В договора за кредит е предвидено задължително предоставяне на обезпечение, като посочените видове обезпечения в т.1 и т.2 на чл.4 от договора са практически неизпълними за заемателя.

Същият е принуден в един изключително кратък срок да предостави гаранция чрез поръчителство от лица, по отношение на които са поставени едни твърде високи изисквания за доходи и кредитен рейтинг. Същото се отнася и за изискването за предоставяне на банкова гаранция. Не може да се очаква от лице, търсещо заем в нисък размер, да разполага с възможности за осигуряване на банкови гаранции. Така е оставена третата възможност – 2 предоставяне на обезпечение от дружество гарант, което е одобрено от заемателя. Сключен е договор с такова дружество гарант, което е свързано със заемодателя. По този начин кредотополучателят е задължен да заплати възнаграждение уж на гаранта, но практически на самия заемател, който по скрит начин си увеличава възнаграждението. Очевидно е че това възнаграждение не е включено в ГПР посочен в договора за заем. Така съществува вероятност тази клауза да цели заобикаляне на императивна норма на ЗПК относно допустимия максимум на ГПР, поради което и на осн. чл.31 от ЗПК е нищожна.

Нищожността на тази клауза се приравнява на липса на посочване на реален ГПР, което пък е нарушение на чл.10, ал.1 , т.10 от Закона. Така , на осн. чл.22 от ЗПК договорът за заем се явява недействителен.

Съгл. чл.23 от ЗПК в случаите на недействителен договор за потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без лихви и разноски. Тази уредба е основана на забраната за неоснователно обогатяване, като законодателят приема, че независимо от недействителността на договора, заемателят дължи връщане на полученото без основание. В случая, обаче, заявителят не е заемодателя предоставил паричен заем, а цесионер на вземане по недействителния договор. Същият не е легитимиран за получи сумата, дължима по реда на чл.23, т.к. това вземане не е предмет на цесията. Ето защо подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение следва да бъде отхвърлено.

До същите фактически и правни изводи е достигнал и заповедния съд, поради което обжалваното разпореждане, с което е отказано издаване на заповед за изпълнение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

По изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 26951/24.09.2024г., по ч.гр.д.№ 15327/2024, ПРС.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3