Решение № 214 от 20.04.2026, Районен съд - Разлог

РЕШЕНИЕ

№ 214 гр. Разлог, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Ил. Динев разгледа докладваното от Крум Динев, Гр. дело № 20251240101613 по описа за 2025 година

Производството е образувано по ИМ на С.М.С., ЕГН*, адрес: *, с/у „А.Т.“ЕООД, ЕИК:*, *, представлявано от И.М.Ш., както и "К.“ЕООД, ЕИК*, с адрес *. В ИМ се твърди, че на 18.03.2024 г. ищецът е сключил с ответното дружество Договор за потреб. кредит №*, по силата на който е получил сумата от 5`850.00 лв.. Съгласно условията на договора, ищецът е следвало да сключи и договор за предоставяне на поръчителство с цел обезпечение на сключения договор за потреб. кредит. На 18.03.2024 г. ищецът е сключил с А.Т.ЕООД договор за предоставяне на поръчителство, съгласно който е следвало да заплати сумата от 4`886,33 лв. Сочи се, че е налице недействителност на облигационните връзки, поради нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК - относно размера на ГПР, тъй като уговореното възнаграждение към първия ответник представлявал разход по кредита, който е бил известен на кредитодателя и е следвало да бъде включен в ГПР. Навежда се, че със сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 от ЗПК. На последно място се твърди, че договора за поръчителство е уговорен във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност и справедливост и води до неравновесие в правата на страните. В срок са постъпили отговори от страна на двете ответни дружества, с които оспорват претенциите на ищеца, като представят правни съображения относно ГПР по договора за кредит и сключения договор за поръчителство.

Съдът след като съобрази представените писмени док-ства, намира следното от фактическа страна:

С доклада по делото съдът е приел за безспорно обстоятелството, че м/у ищеца и "К.“ЕООД е сключен договор за потреб. креди №* от 18.03.2024 г., а м/у ищеца и „А.Т.“ЕООД, договор за предоставяне на поръчителство вр. с договора за кредит. Ищецът получил главница от 5`850.00 лева, като последният твърди, че заплатил извънсъдебно сума от 5`500.74 лева. В настоящото производство отправя искания за провъзгласяване недействителността и на двата договора. В чл.4, ал.1 от договора за кредит страните предвидили хипотези на учредяване на обезпечения в полза на кредитора. В тази вр. бил и сключен посочения договор за поръчителство, по силата на който ищецът заплатил на поръчителя 4`620.75 лева, което възнаграждение е част от погасителния план, изготвен към договора за кредит. В последния е посочен ГПР от 48.16%. Ответникът "К.“ЕООД признава, че единственият 1 разход, включен в компонентите на ГПР, била уговорената възнаградителна лихва.

От правна страна съдът съобразява следното:

В чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1 от ЗПК, законодателят лимитивно е посочил изискванията, на които следва да отговаря договорът за потреб. кредит, сред които е и задължението същият да съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, с цел последният да бъде запознат още към датата на сключване на договора каква крайна сума следва да заплати след встъпването му в облигационно правоотношение с кредитора. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като този процент на разходи се изчислява по формула съгласно приложение №1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания (ал.2 на чл.19 ЗПК). Чл.22 от ЗПК, провъзгласява, че когато не са спазени определени изисквания, на които следва да отговаря писменият договор, (чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9), то той е недействителен, в който случай потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита (чл.23 ГПК). Именно кредитодателят следва да понесе последиците от липсата на определени договорни реквизити, в качеството му на икономически по-силната страна по сделката, която носи и тежестта да поднесе информацията на потребителя, свързана с основните параметри на договора, по такъв начин, че да не остава съмнение, че същият е бил наясно с тях преди да сключи самия договор. Тези положения, отнесени към конкретиката на казуса, водят до извода, че процесната сделка не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, в какъвто смисъл са и възраженията на ищцата. Съобразно §.1, т.1 от ДР на ЗПК, "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потреб. кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В конкретния случай от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи са включени в него и по какъв начин се формира той. Така в т.63-т.66 от Решение от 20.09.2018 г. по дело C-448/2017 г. СЕС отбелязва, че с оглед целта за защита на потребителите от несправедливи условия в договора за кредит и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, чл.4 от Директива 87/102 изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение в/у обхвата на задължението му, като непосочването на ГПР в договор за кредит може да представлява особено решаващ фактор в рамките на анализа на съответната национална юрисдикция за това дали клаузата от този договор относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на чл.4 от Директива 93/13. Съдът обобщава, че на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В дело C-42/15 на СЕС пък е прието, че когато в договор за кредит е посочен ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след отпускането на кредита, санкция, изразяваща се в загуба от кредитодателя на правото му на лихви и разноски, се счита за пропорционална по смисъла на чл.23 от Директива 2008/48. Освен това, върховната съд. инстанция вече е имала повод да посочи (макар и не в решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, а в определение от 01.04.2024 г. по т.д. №670/2023 г.), че отговор на въпроса 2 трябва ли договорът за потреб. кредит да съдържа посочване на начина, по който е формиран ГПР, за да отговаря същият на императивното изискване по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, се съдържа директно в Приложение №2 „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити“, Част III „Разходи по кредита“, поради което не е достатъчно ГПР да бъдат посочени като общ процент без яснота за отделните компоненти.

Ето защо този състав на съда приема, че в договора по ясен и последователен начин следва да бъдат описани всички компонентите на формиране на ГПР. Липсата на тази индивидуализация следва да се приравни на липса на посочване на самия ГПР, който от своя страна обаче представлява задължителен елемент от договора за потреб. кредит, като тази липса рефлектира в/у действителността на сделката.

На следващо място, с Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС се тълкува широко чл.3, б.ж) от Директива 2008/48 относно понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, като това означава всички разходи, които потребителят следва да заплати вр. с договора за кредит и които са известни на кредитора, като що се касае до т.нар. допълнителни услуги съдът е този, който следва да установи дали действително става въпрос за предоставяне в полза на потребителя на някакви услуги, уговорени към разглеждания в главното производство договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, като при тази проверка съдът не може да се основе единствено на обстоятелството, че разглежданите услуги са били поискани свободно от потребителя при сключването на този договор за кредит (т.42-43).

Именно подобна конструкция се откроява в процесния казус. Съгласно условията на договора потребителят се задължава да заплаща допълнителна цена, която е и неразделна част от погасителната вноска, лично на кредитодателя, не на гаранта, по банковата сметка на кредитора, като и самото дружество се одобрява от кредитора, като двете дружества действително са свързани такива - кредиторът е едноличен собственик на капитала на гаранта, като по този начин се възлагат единствено допълнителни разходи в тежест на потребителя, заобикаляйки императивните повели за размера на ГПР. От самия договор за потреб. кредит не става ясно дали допълнителното възнаграждение е включено в ГПР, а ако не е, същото, представляващ сигурен източник на разход, без с/у заплащането на което да стои представянето на някаква реална услуга от страна на кредитодателя, е следвало да бъде включено, в който случай размерът на ГПР ще надхвърли законоустановения праг, съгласно чл.19, ал.4 ЗПК. Едва в настоящото производство кредиторът посочва кои разходи е съобразил при изчисляване на ГПР. Ето защо съдът счита, че процесният договор е недействителен на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, а последиците от недействителността на договора за потреб. кредит рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията (така напр. Решение №264616 от 09.07.2021 г. по в.гр. д. №9991/2020 г. по описа на СГС, Решение №260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №2806/2021 г. и др.).

Възражението на „А.Т.“ЕООД за прекратяване на настоящото производство на основание чл.126, ал.1 ГПК, поради висящност на гражданско дело №1738 по описа за 2025 г. на Рг.РС, е неоснователно, тъй като съгласно цитираната разпоредба когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела м/у същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, а в случая гр. д.

№1738/2025 г. е образувано след настоящото производство.

При този изход на спора, разноски се следват в полза на ищеца, който е заплатил държ. такса от 271.56 €, както и адв. възнаграждение от 812.95 €. Отправеното възражение за прекомерност на претендирания от ищеца адв. хонорар от страна на ответниците е основателно, предвид липсата на особена сложност на делото, с оглед фактите и въздигнатия правен спор, липсата на осъществено процесуално представителство в проведеното ОСЗ, както и липсата на процесуални усложнения, които да са наложили допълнителна подготовка пред адвоката, поради което възнаграждението следва да бъде 3 намалено до 400.00 €.

Така мотивиран, Рг.РС на основание чл.235, ал.1 ГПК,

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С.М.С., ЕГН*, адрес: *, иск с правно основание по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, по отношение на "К.“ЕООД, ЕИК*, с адрес *, че сключеният м/у дружеството и ищеца договор за паричен заем №* от 18.03.2024 г. е нищожен поради противоречие със закона, липса на задължителен реквизит;

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С.М.С., ЕГН*, адрес: *, иск с правно основание по чл.26, ал.1 ЗЗД, по отношение на „А.Т.“ЕООД, ЕИК:*, *, че сключеният м/у дружеството и ищеца договор за предоставяне на гаранция от 18.03.2026 г. е недействителен.