Решение № 1076 от 16.12.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1076 гр. Стара Загора, 16.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Илкова при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело №

20245530103737 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД, във връзка с чл.22 ЗПК за обявяване за недействителен на договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № *************.

Ищецът П. Т. твърди в исковата си молба, че между него, в качеството му на заемополучател, и “Профи Кредит България” ЕООД, в качеството на заемател, бил сключен Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № *************. По силата на този договор, последният следвало да предостави заемни средства, в размер на 200 лева, със срок от 7 погасителни вноски, и с обща стойност на всички плащания в размер на 223.55 лв.

Съгласно договора, годишен лихвен процент на заема бил от 40.70%, а годишният процент на разходите бил 47.01%.

Процесният договор за кредит бил потребителски по своя характер, поради което били приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Поради противоречие с императивните законови разпоредби, уговорката, която предвиждала потребителят да заплати възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги, с цел кредиторът да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона се явявала нищожна.

Счита, че договарянето на други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, представлява заобикаляне на закона. Така услугата по пакет от допълнителни услуги касаел управление на кредита по см. на чл. 10а, ал.2 от ЗПК, но не и допълнителна услуга. Още повече, че размерът на претендираната цена за предоставената услуга била несъизмеримо по - голям от лихвата за забава, която би се дължала при забава 1 на плащане на отделна погасителна вноска. Така кредиторът си осигурявал допълнително възнаграждение в размер на 100% от предоставената главница срещу минимални облекчения за кредитополучателя, което води до нищожност на клаузата, поради неравноправност.

Сочи, че при сключване на процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноски за допълнителни услуги, което било свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането им, била заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.

Искането на ищеца до съда е да постанови решение, с което да приеме за установено, че сключеният между П. Д. Т. и „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № ************* е нищожен като противоречащ на принципа на добрите нрави - чл. 26, ал. 1, пр.2 от ЗЗД, заобикалящ материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващ договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т.9 и 10 от ЗПК и чл.

10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал. 1 от ЗПК, относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В срока по чл.131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, гр.София, чрез юрк. И. Т. Н. доводи, че процесният договор е действителен, като сключен според повелителните норми на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК. В съответствие с чл. 11, ал. 1 , т. 7 от ЗПК в процесния договор била посочена общата дължима сума по кредита, сборувана от отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва. Отделно било посочено общото задължение по кредита и по закупени допълнителни услуги, в която сума била включена дължимата обща сума по кредита и стойността на закупените допълнителни услуги. На ищеца бил предоставен и погасителен план съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, като всички документи били подписани от ищеца.

Нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК разпореждала, че при посочване на годишния процент на разходите следвало да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, следвало да се тълкува в смисъл посочване на онези допускания, които биха довели до промяна в ГПР.

Безспорно, посоченият годишен лихвен процент бил фиксиран, като не била предвидена възможност за промяната му. Не било налице заявеното основание за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, а именно - противоречие с добрите нрави.

Следвало да се посочи, обаче, че рискът при небанковите финансови институции, каквато била ответното дружество, бил доста по-висок в сравнение с този при банковите институции. Небанковите финансови институции се регулирали от нормите на ЗКИ. Върху последните не се упражнявал постоянен надзор, а тяхната дейност била уредена с подзаконов нормативен акт - Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции.

2

Основната им характеристика, която предпоставяла и посочените различия с банките била, че те (финансовите институции) отпускали кредити със средства, които не били набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях били в пъти по-високи от тези предлагани от банките.

Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установявал забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на договора. В случая при сключването на процесния договор тези изисквания били спазени. Въз основа на горното се считали за неоснователни и твърденията на ищеца, че възнаграждението за предоставената допълнителна услуга представлявало печалба за кредитора, надбавка към главницата, поради което следвало да се включи в ГПР, като по този начин се достигало до резултата липсващ ГПР.

С оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приемело за вярно, че размерът на ГПР бил по-висок от законово допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това била недължимост на сумите, с които се надвишавал размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит.

Счита за неправилни доводите на ищецът, че с уговарянето на допълнителната услуга се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК тъй като възнаграждението по същия представлявало скрит разход за кредитора. Необходимо било да се извърши преценка доколко услугите следвало да бъдат включени в ГПР и дали различния размер на ГПР, в случай на утвърдителен отговор по първата преценка, водел до недействителност на договора съгласно буквата на закона. Правилото на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК въвеждало легална дефиниция на понятието за „общ разход по кредита за потребителя“, като предвиждал, че: „Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“. Предвид посочената легална дефиниция, общият разход по кредита за потребителя се явявал разход, който: i) бил пряко свързан с договора за потребителски кредит; ii) трябвало да бъде заплатен от потребителя, т.е. този разход бил задължителен; iii) Включвали се и разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато iv) сключването на договора за допълнителна услуга бил задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато v) предоставянето на кредита било в резултат от прилагането на търговски клаузи и условия. Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в процесния случай, не била задължителен разход, а 3 се заплащала само ако потребителят е поискал да има възможността да се ползва от нея. В допълнение следвало да се посочи също, че предоставените услуги били услуги, които кредиторът по настоящия кредит бил предоставил на ищецът по негово искане. В своята практика СЕС извеждал разбирането, че информацията преди сключването на договор за договорните условия и последиците от това сключване била от съществено значение за потребителя. Взимайки предвид правилата на Директива 2008/48/ЕО и националното законодателство, както и предвид практиката на съда се считало, че клаузи от договора за кредит, отнасящи се за допълнителни услуги, чието закупуване не било условие за предоставяне на кредита, не следвало да могат да засягат действителността на клаузите на основния договор за кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК се предвиждал максимален праг на размера на ГПР - пет пъти законната лихва и тази разпоредба следвало да се тълкува заедно с разпоредбата на чл. 22 и на чл. 10, ал.1, т.10 от ЗПК. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установявал забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентирал задължителните изисквания, на които следвало да отговаря формата и съдържанието на договора. В случая при сключването на процесния договор тези изисквания били спазени. Не можело да се приеме наличието за липса на годишен процент на разходите, при който съдът да можел да приложи последиците за непосочване на същия, а именно пълна недействителност на целия договор за кредита.

Допълнително, в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя, които следвало да бъдат отчетени при формирането на ГПР, попадали разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато сключването на споразумение за такива допълнителни услуги било задължително условие за получаване на кредита по аргумент от § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, който транспонирал в националния закон чл. 3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО. Допълнителните услуги по кредита били заявени като възможност, на базата на която кредитополучателят да се ползвал с преференции, но не били задължително условие за отпускане на потребителския кредит. Тъй като ГПР по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК се формирали от общите разходи по кредита за потребителя, а в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя не се включвали такива за допълнителни услуги, ако сключване на споразумение за ползването им не било условие за получаване на кредита, то дължимото по процесните допълнителни услуги възнаграждение не следвало да се включва при изчисляването на ГПР. По тази причина нарушение, изразяващо се в неточно посочване на годишния процент на разходите, нямало. Но дори да се приемело, че има нарушение - неточно посочване на ГПР, то не било толкова съществено, че да доведяло до недействителност на целия договор. Съобразно чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО държавитечленки установявали система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива и вземали всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следвало да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това било потвърдено в решение от 9.11.2016 г., т. 62 по дело С 42/15, цитирано и от националния съд. Изискването на чл. 23 от Директива 2008/48 приетите от държавите членки санкции да бъдели пропорционални за съответното нарушение следвало да се тълкувало във връзка с чл. 5, пар. 4 от Договора за Европейския 4 съюз, съобразно който принципът на пропорционалността изисквал приетите мерки да не надхвърляли необходимото за постигане на целите. Те следвало да бъдат наложителни, с оглед предпазване на обществения интерес и да нямало друга, по-лека мярка, която би могла да постигне сочените цели. В практиката си СЕС имал възможност да се произнесе във връзка с възможността за ангажиране на отговорността на Общността за вреди, че законодателни ограничения на правото на собственост и на свободно упражняване на икономическа дейност били непропорционални, когато нанасяли нетърпима вреда на самото съдържание на посочените права. Счита, че същият критерий следвало да се приложи и към преценката на приетите от държавите-членки законодателни актове. Наред с това, употребата на термина „система от санкции“ според него задължавала всеки национален законодател да въведял не една унифицирана санкция, а прилагане на различни видове степенувани санкции в зависимост от тежестта на нарушението, при което очевидно непропорционално би било предвиждането на най-тежката санкция пълна недействителност на договора за кредит, при която потребителят връщал само главницата по договора, дори за по-леки нарушения. В българската нормативна уредба била предвидена възможност в случаите, в които една клауза в договора била нищожна, независимо от естеството й, да можело да бъде обявена само тя за недействителна, като се запазвала останалата част от договора, който да бъдел действителен сам по себе си без тази клауза - чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Това напълно кореспондирало с практиката на Съда - напр. дело В - 126/17, решение С-126/17, пар. 37. Взимайки предвид посочените по-горе правила на Директива 2008/48/ЕО и националното законодателство, както и предвид цитираната практика на Съда счита, че клаузи от договора за кредит, отнасящи се за допълнителна услуга, чието закупуване не било условие за предоставяне на кредита, не следвало да могат да засягат действителността на клаузите на основния договор за кредит.