Решение № 34 от 13.01.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 34 гр. Бургас, 13.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Даниела Д. Михова

Галя В. Белева при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Вяра Ив. Камбурова Въззивно гражданско дело № 20222100501645 по описа за 2022 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба вх.№30858/29.08.2022г., подадена от Н. Н. Т., ЕГН ********** и Т. Г. Т., ЕГН **********, чрез адв. Диан Дунев – БАК и адв. Николай Русинов - БАК, със съдебен адрес: гр.Бургас, ул.,,Гладстон“ №1, ет.3, ап. десен, срещу Решение №1741/04.08.2022г, постановено по гр.д.№361/2022г. по описа на Районен съд- Бургас.

С посоченото решение, Бургаският районен съд е приел за установено по отношение на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК 831094393, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Драган Цанков“ № 37, представлявано Никола Бакалов и Светозар Попов, че ответниците Т. Г. Т. и Н. Н. Т. дължат солидарно на „Първа инвестиционна банка“ АД, следните суми, дължими по Договор за банков кредит № 002LD-R-000406 от 01.11.2010 г., сключен между банката и кредитополучателя Т. Г. Т. и обезпечен с поръчителството на Н.

Н. Т., а именно: 6810.30 евро– главница, 998.80 евро – договорна лихва за периода от 13.11.2017 г. до 15.10.2020 г. и 1420.92 евро – наказателна лихва за периода от 13.11.2017 г. до 12.11.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 13.11.2020 г., за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК с № 260838/17.11.2020 г. по ч.гр.д.№ 7195/2020 г. по описа на БРС.

1

Със същото решение, съдът е осъдил ответниците на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплатят на „Първа инвестиционна банка“ АД, сумата от 661.05 лв. за направените по настоящото дело съдебни разноски, и сумата от 411.05 лв. за направените разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№ 7195/2020 г. по описа на БРС.

С жалбата се изразява недоволство от постановения съдебен акт в частта, с която районният съд е приел за установено по отношение на „Първа инвестиционна банка“ АД, че ответниците-физически лица дължат на „Първа инвестиционна банка“ АД, сумата от 998.80 евро – договорна лихва за периода от 13.11.2017 г. до 15.10.2020 г. и 1420.92 евро – наказателна лихва за периода от 13.11.2017 г. до 12.11.2020 г.

Жалбоподателят намира решението на първоинстанционния съд за неправилно и необосновано в обжалваната част, постановено при нарушение на материалния закон.

На първо място се излага становище във връзка с изводите на съда, че процесният договор за кредит не бил такъв за периодично задължение, а с него се уговаряло изпълнение на части (ТР№5/21.01.2022г. по тълк.дело №5 на ОСГТК на ВКС).

Твърди, че в конкретния случай се касаело за едно задължение, с краен срок за плащане изтичане срока на договора или обявяване предсрочна изискуемост. Навежда доводи относно задължението за лихви, което счита, че не може да бъде разсрочвано. Посочва, че единствено главницата можело да бъде разсрочена. Развива подробни съображения в тази насока.

Намира, че районният съд следвало да приеме възражението за погасяване на вноските за договорна лихва за три години назад, считано от датата на депозиране на исковата молба (преди 21.01.2019г.). Твърди, че лихвите за периода от 13.11.2017г.-20.01.2019г., в общ размер от 658.88 евро били погасени по давност, като не се оспорва дължимостта на сумата за разликата до 998.80 евро.

Досежно задължението за наказателни лихви, жалбоподателят счита, че сумите, изчислени преди 15.01.2019г., се явявали погасени по давност. Отбелязва, че началният момент, от който започнала да тече погасителната давност е 13.11.2017г., като същата изтекла на 13.11.2020г. Излага аргументи относно правните последици при спиране и прекъсване на давността. Позовава се на съдебна практика- ТР№4 от 18.06.2014г. по тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС; Решение №118/12.12.2019г.по т.д №2288/2018г. на ВКС, ІІ-ро т.о.

Иска се първоинстанционното решене да бъде отменено в обжалваната част.

В указания законов срок, не е депозиран отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна.

В с.з. страните, чрез процесуалните си представители поддържат въззивната жалба, респективно отговора. Претендират разноски.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Жалбата отговоря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК и е допустима, поради което следва да се разгледа по същество.

2

Производството е висящо пред въззивната инстанция само по отношение на присъдената договорна лихва. В останалата част е влязло в законна сила.

Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. След като прецени твърденията на страните, с оглед събраните по делото доказателства и разпоредби на закона, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявеният иск е с правно основание чл.422, ал.1 ГПК.

Ищцовото дружество твърди, че на 01.11.2010 г. между „ПИБ“ АД и Т. Г. Т. е сключен Договор за банков кредит № 002LD-R-000406, съгласно който на ответника е предоставен кредит в размер на 6900 евро, с годишна лихва 18 %, със срок за издължаване – 120 месеца и крайна падежна дата 15.10.2020 г., съобразно погасителен план. Вземанията по договора са обезпечени с поръчителството на Н. Н. Т.. Така отпуснатият кредит е изцяло усвоен, но кредитополучателят и солидарно отговорният поръчител са преустановили плащанията по договора и вземанията по него са станали изискуеми в пълен размер, поради настъпване на крайния падеж по договора - 15.10.2020 г.

Иска от съда да приеме за установено между страните, че ответниците дължат солидарно на ищеца „ПИБ“ АД следните суми, дължими по Договор за банков кредит № 002LD-R-000406 от 01.11.2010 г., сключен между банката и кредитополучателя Т. Г. Т. и обезпечен с поръчителството на Н. Н. Т., а именно: 6810.30 евро – главница, 998.80 евро – договорна лихва за периода от 13.11.2017 г. до 15.10.2020 г. и 1420.92 евро – наказателна лихва за периода от 13.11.2017 г. до 12.11.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението – 13.11.2020 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 7195/2020 г. по описа на БРС.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците Т. Г.

Т. и Н. Н. Т., с който предявеният иск се оспорва като частично неоснователен. Не се оспорва наличието на сключен между страните договор за банков кредит и предоставената по него сума, но се счита, че част от претендираните суми не се дължат. В тази връзка е направено възражение за погасяване на вземанията по давност, като се счита, че давностният срок следва да се изчислява не от подаване на заявлението, а от подаването на исковата молба.

В подкрепа на твърденията си ищцовата страна представя писмени доказателства, допуснато е извършването на съдебно-икономическа експертиза.

Видно от приложеното по делото ч.гр.д.№ 7195/2020 г. по описа на БРС се установява, че в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК с № 260838/17.11.2020 г. по ч.гр.д.№ 7195/2020 г. за солидарно заплащане от ответниците на сумите, които се претендират с исковата молба. Против издадената заповед за изпълнение са депозирани писмени възражения в срок и в едномесечния срок по чл.415, ал.1, т.1 ГПК заявителят е предявил настоящия установителен иск.

3

По делото е безспорно, че между ответника Т. Г. Т. и ищеца „ПИБ“ АД е сключен Договор за банков кредит № 002LD-R-000406, за сумата от 6900 евро, с годишна лихва 18 %, ГПР 20.65 %, със срок за издължаване – 120 месечни погасителни вноски с падеж на 15-то число на месеца, съобразно погасителен план и крайна падежна дата – 15.10.2020 г., като вземанията по договора са обезпечени с поръчителството на ответницата Н. Н. Т. с Договор за поръчителство от 01.11.2010 г. Не е спорно, че кредитът изцяло е усвоен от кредитополучателят, че ответниците не са изпълнили задължението си за плащане на погасителните вноски, както и че крайният срок за погасяване на кредита е изтекъл – 15.10.2020г.

По делото е прието и заключението на вещото лице по назначената по делото съдебноикономическа експертиза, от което се установява, че непогасената главница по договора за кредит е в размер на 6810.30 евро, цялата непогасена договорна лихва е в общ размер от 7970.68 евро за периода от 15.12.2010г. до 15.10.2020 г., а наказателната лихва е общо 6950.08 евро за периода от 15.12.2010 г. до 11.11.2020 г. Посочено е още, че размерът на дълга, включващ непогасена главница и части от лихвите (договорни, наказателни и законни) възлиза общо в размер на 9230,02 евро, от които 6810,30 евро главница, 998.80 евро договорна лихва за претендирания с исковата молба период 13.11.2017 г. – 15.10.2020 г., а наказателната лихва е в размер на 1420.92 евро за исковия период. В съдебното заседание вещото лице е уточнило, че размерът на лихвите е изчислен съобразно уговорките в договора.

Пред въззивната инстанция спорът се свежда до въпроса за погасяване на част от вземанията за лихви по давност и от кой момент тече давностния срок. Въззивникът счита, че сумата над размера от 339,92 евро до претендирания такъв от 998,80 евро договорна лихва, както и сумата над размера от 544,05 евро до претендирания такъв от 1420,92 евро наказателна лихва, са недължими като погасено по давност.

Въззивната инстанция не споделя изложените в тази връзка доводи във въззивната жалба.

Настоящият състав напълно споделя изводите на районния съд в тази насока. Съгласно чл.111, б.“в“ ЗЗД, вземането за лихви се погасява с кратка тригодишна давност, която е приложима и по отношение на договорната лихва, независимо от включването й като част от анюитетна вноска. Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Предявените искови претенции са по реда на чл.422 ГПК, и според ал.1 иск за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.415, ал.4 ГПК.

Цитираното във въззивната жалба решение № 118/12.12.2019г. по т.д.№ 2288/2018г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, дава отговор на правния въпрос дали при спазен едномесечен срок по чл.415, ал.4 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, последното има обратно действие и дали се прекъсва давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение? Отговорът на така поставения въпрос, е че при спазен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, прекъсването на 4 давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора. В мотивите на решението, ВКС изрично е посочил, че ако заявлението по чл.417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г., което не може да има за последица прекъсването на давността.

Последиците на закона по отношение на давността и съответно нейното прекъсване се поставят в зависимост от действията на кредитора, и по-точно дали той бездейства или е предприел всички необходими действия за да реализиране на своето вземане.