Решение № 1736 от 20.04.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1736 гр. Пловдив, 20.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20225330117422 по описа за 2022 година

Съдът е сезиран с искова молба от Ц. П. Я., ЕГН **********, чрез адвокат С.

Н., против „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК ******, с който е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за паричен заем № ******г., сключен между страните, е недействителен поради противоречието му със закона – нарушаване на императивни правила, предвидени в специалния закон, а именно - чл. 11, ал.1, т.9 и т. 10 ЗПК, вр. с член 22 ЗПК.

При условията на алтернативност, ако съдът приеме, че целият договор за кредит не е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, се предявява установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, вр. чл. 11 и чл. 19, ал.4 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата за неустойка, обективирана в договора за паричен заем, сключен между страните, е нищожна като противоречаща на закона и на добрите нрави и като заобикаляща изискванията на член 19, ал. 4 от ЗПК.

В исковата молба се излагат съображения, че на 13.01.2020 г. страните са сключили договор за паричен заем, по силата на който на ищеца била предоставена сумата в размер на 613,55 евро /1203,44 лева/, която същият следвало да върне на 8 месечни вноски, при договорен лихвен процент в размер на 42,13 % и ГПР в размер на 39.72 %.

В договора било посочено, че общо дължимата сума по кредита възлиза на 1

1382,52 лева. Съгласно член 12 от договора заемателят в срок от три дни след сключване на договора трябва да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на ответника - заемодател за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. Третото лице следвало да сключи изричен договор за встъпване в дълг /договор за поръчителство/, с който да се задължи солидарно да отговаря, заедно със заемателя за връщането на всички дължими погасителни вноски. В член 12, ал. 4 от договора за заем било посочено, че неизпълнението на тези задължения от страна на ищеца щяло да причини на ответника - заемодател вреди, които неустойката определена от заемодателя в размер на 367,53 евро щяла да обезщети. Неустойката била платима разсрочено, ведно с погасителната вноска по договора. От правна страна се излагат съображения, че сключеният договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, предвид обстоятелството, че в същия липсвало описание кои точно разходи се включват в посочения ГПР, като по този начин потребителят бил в невъзможност да разбере по какъв начин е формирано оскъпяването по кредита. Освен това посоченият ГПР не включвал неустойката. Договорената лихва също била нищожна, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва, и така противоречала на добрите нрави. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „ Моят кредит“ ЕООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявените искове.

По отношение на съображенията, изложени в исковата молба, за недействителност на договора, се оспорват твърденията на ищеца, че изискванията за обезпечение е направено с цел заобикаляне на закона. Сочи се, че същите са направени с цел обезпечаване изпълнението на договора. Твърди се, че доколкото чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК било посочено, че в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, то няма как да е налице и соченото заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК. Оспорва се твърдението, че единствената цел на поставяне на изискването и уговорената неустойка било осигуряване на допълнителна печалба. Твърди се, че уговарянето на неустойката е проявление на принципа на свобода на договаряне, закрепен в чл. 9 от ЗЗД. Счита, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, т.9 и 10 от ЗПК.

Твърди, че договорът за заем съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти, а съгласно т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния 2 процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Предвид изложеното моли за отхвърляне на предявените искови претенции. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно член 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване се отделени следните обстоятелства: че между страните е сключен договор за паричен заем код 30624, сключен на 9.06.2020 год. между Ц. П. Я., ЕГН **********, като заемател и „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК ***** като заемодател, по силата на който на ищцата била предоставена сумата от 613,55 евро /1203,44 лева/, при лихвен процент в размер на 39,72 % и ГПР в размер на 42,13 % и че в договора за заем е било предвидено задължение за заемателя да осигури трето лице – поръчител, солидарен длъжник, което да поеме солидарно задължението по връщане на погасителните вноски, лихви, разходи и неустойки, като за неизпълнението на това задължение заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 367,53 евро.

В доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че процесният договор за заем, не отговаря на законовите изисквания на ЗПК, при което са налице пороци, водещи до неговата недействителност, като докаже всички елементи на фактическите състави на отделните основания за това.

А по предявения при условията на евентуалност иск, ищецът следва да установи, че клаузата, регламентираща заплащане на неустойка в размер на 367,53 евро не отговаря на изискванията на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП, поради което се явява нищожна. Моли съда да уважи исковете и да му присъди разноски.

Безспорно между страните е, че "Моят кредит" ЕООД е финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като такава предоставя по занятие заеми, което се установява и от вписания в Търговския регистър предмет на дейност на дружеството.

По отношение на сключения договор за заем е приложим ЗПК, същият представлява потребителски кредит по смисъла на член 9 от ЗПК. Спорно по делото е дали договорът за заем е валидно сключен респ. дали клаузата за неустойка е валидна и действителна. Съгласно член 22 от ЗПК за да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на член 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.

По довода за недействителност на договора поради нарушаване на разпоредбата на член 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.

Видно от договора за заем, в чл. 3, ал. 7 е посочен лихвеният процент по кредита, който е 39,72%. Освен това от договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно 94,86 евро /разликата 3 между предоставения кредит в размер на 613,55 евро и общо дължима сума по договора 708,41 евро/, който размер е фиксиран за целия период на договора.

Доколкото лихвата е фиксирана за целия период на договора и същата не се променя, не зависи от някакви фактори, предвидени в договора, не е необходимо да се посочват условията по прилагането й, доколкото такива условия няма, не са предвидени в договора – лихвата е с фиксиран размер за целия срок на договора.

По доводите за недействителност на договора за заем, поради нарушение на разпоредбата на член 1, ал.1, т. 10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да е посочен ГПР и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Видно от чл. 3, ал. 8 от процесния договор в него е посочен годишния процент на разходите в размер на 42,13 % и условията по прилагането му, а в ал. 6 и общият размер на всички плащания по договора в размер на 708,41 евро – включващ главница и възнаградителна лихва, като видно от договора се приема, че именно възнаградителната лихва формира ГПР. В чл.

12, ал. 4 от договора е посочен размера на дължимата неустойка при неизпълнение на договорно задължение. Дали така посоченият ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК има отношение към разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече обаче след себе си недействителност на целия договор.

Освен това съдът счита, че въпросът дали предвидената в договора неустойка следва да се включи при изчисляването на ГПР има отношение за действителността на самата клауза, а не за действителността на целия договор за кредит, съгласно изричната разпоредба на член 19, ал. 5 ЗПК, която гласи, че клаузи в договор, надвишаващи определените в член 19, ал. 4 ЗПК се считат за нищожни. В същия смисъл е и разпоредбата на член 146, ал. 5 от ЗЗП, който гласи, че наличието на неравноправни клаузи в договор сключен с потребител, не води до нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Неравноправността като понятие на потребителското право и негово специално основание за нищожност е приравнена на основанието противоречие със закона. Че именно такава е волята на законотвореца се извежда и от разпоредбата на член 19, ал. 6 от ЗПК, според която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита. Освен това задължението за неустойка не е разход по кредита, който следва да се включи в ГПР, съгласно член 19, ал. 1, вр. с пар. 1 от ДР на ЗПК, защото се касае за обезщетение за неизпълнение на договорно задължение за непредоставяне на обезпечение. В договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия, поради което не са посочени взети предвид допускания 4 при изчисление на ГПР, доколкото такива няма. Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 42.13 %, ако в него е включена само възнаградителната лихва, това по никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него.

В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Следователно за потребителя не съществува неяснота каква сума ще следва да връща. А както се каза по-горе дали посоченият размер на ГПР е правилно посочен не води до недействителност на целия договор. В Закона за потребителския кредит основанията за недействителност на договора за потребителски кредит са изчерпателно посочени, като същите не могат да бъдат превратно тълкувани.

Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР.

С оглед изложените съображения съдът намира, че не е налице посоченото от страна на ответника основание за недействителност на договора за заем, ето защо предявеният главен иск ще се отхвърли като неоснователен.

С оглед изхода на съдбата по главния иск подлежи на разглеждане предявения от ищеца евентуален иск за нищожност на клаузата за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение поради противоречието й с добрите нрави и като неравноправна, сключена във вреда на потребителя.