Решение № 7499 от 09.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7499 гр. София, 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20241100500809 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 25.10.2023 г., постановено по гр.д.№ 58516/ 2022 г. на Софийски районен съд, ГО, 153 състав, по предявени от „А1 България” ЕАД- гр. София /ЕИК 131468980/ установителни искове по чл.422 ГПК е признато за установено, че „Роял Бийч“ ЕООД- гр. София /ЕИК 102857562/ дължи на „А1 България” ЕАД /ЕИК 131468980/ на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.229 ЗЕС сумата 171.16 лв., представляваща цена за предоставени теле-комуникационни услуги за периода 7.09.2021 г.- 6.03.2022 г. по приложение 1 от 21.05.2021 г. към Договор М3141175, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 7.36 лв.- мораторна лихва върху главницата за периода 01.11.2021 г.- 09.06.2022 г., на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата 140 леванеустойка за предоставено, но невърнато оборудване Data Box, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 1.56 лева- мораторна лихва върху неустойката за периода 01.05.2022 г.- 09.06.2022 г., ведно със законната лихва за периода от 10.06.2022 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 31 445/ 2022 г. по описа на СРС, 153 състав. С решението са отхвърлени предявените от „А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД- гр. София срещу „РОЯЛ БИЙЧ“ ЕООД- гр. София установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата 334.60 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора, на сумата 2 лева- обезщетение за обработка на просрочени задължения, и на сумата 8.02 лв. /горница над признатата от СРС сума от 1.56 лева до пълния предявен размер от 9.58 лева/- мораторна лихва върху вземането за неустойки, претендирана за периода 4.11.2021 г.- 30.04.2022 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „Роял Бийч“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца „А1 България” ЕАД сумата 180.58 лв.разноски за исковото производство, и сумата 156.50 лв.- разноски за заповедното производство.

1

Постъпила е въззивна жалба от „А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД- гр. София /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са отхвърлени исковете, и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на горепосочените суми- договорни неустойки и лихви за забава, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна „Роял Бийч“ ЕООД- гр. София /ответник по делото/ не изразява становище по повод подадената от ищеца въззивна жалба.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД /установителните искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД не са предмет на въззивното производство/.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявените от „А1 България” ЕАД срещу „Роял Бийч“ ЕООД установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на горепосочените суми- договорни неустойки и лихви за забава, като неоснователни и недоказани- чл.272 ГПК.

Установява се въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че ищецът „А1 България” ЕАД и ответникът „Роял Бийч“ ЕООД са били обвързани от валидно договорно правоотношение с предмет: доставка на пакет от услуги /с месечна абонаментна такса от 23.90 лв. без ДДС/, включващи фиксиран интернет през мобилна мрежа „А1 Net Box“- за номер ********, и мобилна услуга „А1 Бизнес безкрай 30“- за номер **********, произтичащо от сключен на 21.05.2021 г. договор за предоставяне на електронни мобилни услуги и приложение № 1 към него, при общи условия, по който ищецът има качеството оператор, предоставящ горепосочените услуги, а ответникът- качеството потребител. Предоставянето на посочените услуги е уговорено за срок от 2 години /24 месеца/, считано от 21.05.2021 г., като не е спорно между страните, че договорът е прекратен едностранно от оператора- ищец по делото, преди изтичане на срока му, при условията на чл.54, т.12 ОУ /при забава на плащането на дължимите суми от абоната/потребителя, продължила повече от 124 дни/, считано от 16.03.2022 г. /според фактическите твърдения в исковата молба, неоспорени от ответника по делото/.

Според включената в Приложение № 1 към процесния договор клауза- т.8.3.1: "в случай, че абонатът наруши задълженията си, произтичащи от приложението, договора или общите условия, в това число ако по негово искане или вина достъпът до мрежата бъде спрян или договорът по отношение на услугите в приложението бъде прекратен в рамките на определения срок на ползване, операторът има право да получи неустойка в размер на: а) всички стандартни месечни абонаментни такси на пакета /без отстъпка/, дължими до изтичане на определения срок на ползване; и б) стойността на отстъпките 2 от цената на крайните устройства, закупени от абоната съгласно т.5.5“.

В случая претендираната от ищеца неустойка е за предсрочно прекратяване на договора поради забава при плащането на дължими суми от абоната, продължила повече от 124 дни.

Правилен е приетият в обжалваното решение извод за неоснователност на предявената от ищеца претенция /претенции/ за признаване дължимостта на договорна неустойка /неустойки/ по чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД, тъй като се основава на нищожна договорна клауза, вследствие на което и сумата 334.60 лв. общо /210 лв.+ 124.60 лв./- договорна неустойка, се явява недължима от ответника на ищеца.

С оглед критериите по чл.92 ЗЗД и даденото в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ВКС- ОСТК тълкувателно разрешение визираната от ищеца неустоечна клауза, на която се основава вземането /вземанията/ му за сумата 334.60 лв.- неустойка за предсрочно прекратяване на договора, се явява нищожна, тъй като от съдържанието й следва, че е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което и дължимостта на процесното неустоечно вземане правилно не е призната с обжалваното решение.

Целта на неустойката е да санкционира поведението на неизправния длъжник, поради което и страните могат и според обичайната практика да уговарят заплащането на мораторни и/или компенсаторни неустойки при наличието на такава неизправност.

Уговарянето на компенсаторна неустойка, предвиждаща, че при прекратяване на договора от страна на доставчика на мобилни услуги, поради неплащане на месечни абонаментни такси от абоната /потребителя на мобилни услуги/, последният дължи на първия неустойка в размер на същите месечни абонаментни такси, ведно с увеличение, равно на стойността на отстъпките, независимо, че е в рамките на договорната автономия по чл.9 ЗЗД, не може да бъде упражнено в разрез с принципа за еквивалентност на обезщетението за вреди, въпреки санкционния характер на неустойката, който в конкретния случай надвишава границата на възпиращата функция на санкцията и поради това накърнява добрите нрави- съгласно чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД /в този смисъл Решение № 219/ 09.05.2016 г. по т.д.№ 203/ 2015 г. на ВКС, І ТО;

Решение № 193/ 09.05.2016 г. по т.д.№ 2659/ 2014 г. на ВКС, І ТО; Решение № 110/ 21.07.2016 г. по т.д.№ 1226/ 2015 г. на ВКС, І ТО; Решение № 283/ 27.12.2018 г. по т.д.

№ 2951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО и др., постановени по относими към настоящия случай казуси/.

Предвид горното, при съобразяване на релевантните за спора факти и обстоятелства въззивният съд намира, че процесната договорна клауза, предвиждаща заплащането на неустойка „в размер на всички стандартни месечни абонаментни такси на пакета /без отстъпка/, дължими до изтичане на определения срок на ползване, и стойността на отстъпките от цената на крайните устройства, закупени от абоната“, в случай на неспазване срока на договора, в т.ч. при прекратяването му по вина на потребителя преди изтичане на срока му, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на доставчика на мобилни услуги и потребителя и то във вреда на последния, което определя същата като нищожна. Предвид нищожността й, неустоечно вземане /вземания/ въз основа на нея в полза на ищеца не е възникнало, поради което и искът за признаване дължимостта на сумата 334.60 лв.- компенсаторна неустойка /неустойки/, не може да бъде уважен.

Претендираната от ищеца неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и би довела до неоснователно обогатяване на оператора за сметка на абоната, тъй като при условията на вече прекратен договор помежду им операторът би получил имуществена облага, надхвърляща сумата, която 3 би получил при редовно изпълнение на договора за целия му срок /в първия случайстандартните месечни абонаментни такси с договорените отстъпки, а във втория случай- стандартните месечни абонаментни такси без договорените отстъпки/, без да е налице никаква насрещна престация от негова страна. Без значение за преценката за нищожност на спорната договорна клауза е обстоятелството, че абонатът /потребителят/ е търговско дружество, а не физическо лице. Същевременно при приет извод за нищожност на неустоечната клауза основание за извършването на преценка за прекомерност на уговорената между търговци неустойка- арг. чл.309 ТЗ, липсва.

Предвид горното, тъй като съдържащата се в т.8.3.1 от Приложение № 1 към процесния договор от 21.05.2021 г. неустоечна клауза противоречи на основния принцип за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски взаимоотношения и накърнява добрите нрави- по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, се явява нищожна и въз основа на нея валидно задължение за плащане на процесната сума от 334.60 лв. не е възникнало.

Неотносимо към предмета на разглеждания от въззивния съд спор е посоченото в жалбата на ищеца Решение от 22.11.2018 г. по дело С-295/ 2017 г. на СЕС, което не разглежда въпроси относно действителността на неустойка, а се отнася до облагане на обезщетения/неустойки с ДДС и тълкуване на чл.2, пар.1, б."В" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, което касае случаи, при които неустойката е действителна и е породила съответни правни последици. Директива 2018/1972 г. на ЕП и Съвета от 11.12.2018 г. е също неотносима, тъй като спорът по делото не касае срока за максимална обвързаност при договор на мобилен оператор и неговото нарушаване, а касае последиците от неизпълнението на такъв договор и допустимия размер на неустойката между търговци.

Несъстоятелен е и доводът на въззивника за приложимост на сключена на 21.04.2016 г. по гр.д.№ 12268/ 2014 г. на СГС, I- 18 състав, между КЗП и мобилния оператор съдебна спогодба, тъй като такъв документ по настоящото дело не е представен, а не представлява и служебно известен на съда факт, поради което и релевантността му към предмета на разглеждания от въззивния съд спор и доказателственото му значение в случая не могат да бъдат преценени.

Правилен е изводът на първоинстанционния съд за недължимост и на сумата 2 лв.- обезщетение за обработка на просрочени задължения, също представляващо неустойка. Според клаузата на чл.27.1 от ОУ, при забава на плащанията потребителят дължи законната лихва за забава, разходи за събиране на задълженията и разходи по администриране на просрочени плащания. Последните включват дейности по събиране и уведомяване, разходи за поддръжка и амортизация на система за таксуване, мрежови разходи, за персонал. Според посоченото в исковата молба сумата 2 лв.- обезщетение за обработка на просрочени задължения, е начислена от ищеца на 3.11.2021 г., за което е издадена „сметка“ от същата дата /л.16 от делото на СРС/. В приложения по делото „Ценоразпис на А1 за клиенти по договор“ /л.41- 45 от делото на СРС/ е посочено, че същият е в сила от 1.02.2022 г., поради което и не може да се приеме в случая, че претендираното по делото обезщетение- с характер на неустойка е било приложимо в отношенията между страните към 3.11.2021 г., като само на това формално основание посочената сума от 2 лв. се явява недължима от ответника по делото.