Решение № 138 от 12.06.2025, Районен съд - Свиленград

РЕШЕНИЕ

№ 138 гр. Свиленград, 12.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Йорданка Кр. Ненчева при участието на секретаря Цвета Ив. Данаилова като разгледа докладваното от Йорданка Кр. Ненчева Гражданско дело № 20245620101065 по описа за 2024 година

Предявени са установителен иск с правна квалификация чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал.

1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, при условията на евентуалност установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, предложение първо и второ във вр. с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, при условие на евентуалност установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, предложение първо и второ във вр. с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, всички искове- главен и евентуални - обективно кумулативно съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 775.65 лева, като платена без правно основание на ответника, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда – 13.12.2024 г., до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че на 23.09.2022 г. между ищцата и ответното дружество бил сключен Договор за паричен заем Кредирект № 739456. Съгласно чл. 3 от договора, условията по същия били следните: размер на отпуснатия заем: 1600 лева; Размер на погасителната вноска: 4 х 53.40 лв. и 14 х 144.92 лв.; Ден на плащане: понеделник; Вид вноска: месечна; Годишен процент на разходите на заема: 48.26 %; Брой вноски: 18;

Фиксиран годишен лихвен процент: 40.05 %; Дата на първо плащане: 24.10.2022 г.; Дата на последно плащане: 25.03.2024 г.; Обща сума за плащане: 2242.48 лева. Отделно, в чл. 6.6 от Договора била уговорена и неустойка за непредоставяне на обезпечение, която била в размер на 3247.52 лв. за целия срок на договора за кредит. При анализ на договора следвал извода, че ищцата следвало да върне сумата от 5483.70 лева, от които 1600.00 лева главница; 642.48 лева – лихва, 3247.52 неустойка за непредставяне на обезпечение, при краен срок на кредита 25.03.2024 г.

Ищцата посочва, че до момента заплатила общо сумата от 2375.65 лева. Тя поддържа, че така сключения договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Според нея, тя имала качеството "потребител", поради което приложим бил ЗПК. Счита, че процесният договор е 1 изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, поради неправилно посочване в него на ГПР. На първо място твърди, че заложеното в чл. 33 от ОУ на процесния договор изискване за осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция било очевидно нищожно и предвидената неустойка за неизпълнението му представлявала скрито възнаграждение за кредитодателя, което следвало да бъде включено в ГПР. Невключването на подобна клауза в ГПР било в разрез с изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, тъй като на практика не бил посочен верният ГПР в ДПК. Подобна неустойка можела да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да била посочена като такава, което означавало, че била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК, поради неправилно посочване на лихвените проценти. Сочи, че съдебната практика приемала, че когато договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР, това представлявало нарушение на изискването на закона за правилно и пълно посочване на ГПР. Доколкото никъде в процесния договор не било посочено кои разходи го формират, според ищцата било налице нарушение на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Под внимание следвало да се вземат и изключително високите изисквания към физическите лица, потенциални бъдещи поръчители, уредени в ОУ, както и набора от документи, които същите следвало да предоставят в срок до края на деня, следващ отпускането на кредита. Очевидна била невъзможността на ищцата да осигури подобни обезпечения в такъв кратък срок, както и невъзможността на самите поръчители да се снабдят с целия набор от изискуеми документи, което се доказвало и от обстоятелството, че кредитодателят не бил изчакал да включи подобна неустойка при изчисляването на месечните погасителни вноски, а видно от погасителния план, във всяка месечна вноска се включвала и сума, представляваща част от общия размер на описаната неустойка. Според ищцата, подобна уговорена неустойка в общ размер от 3247.52 лв. била нищожна поради противоречие с добрите нрави и също така представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като била необосновано висока. Константната и безпротиворечива съдебна практика възприемала именно тези изводи по отношение на подобно условие, в ч. именно по договори за потребителски кредити, сключвани от кредитодателя-ответник по настоящото дело. Освен това, непосочването на цитираната неустойка водело до недействителност на целия договор за потребителски кредит. Записването в договора на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП.

Според съдебната практика, когато договора за кредит не съдържал компонентите от които се състои ГПР, това поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици от поетото от него задължение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на разпоредбата на чл. 11, т. 10 ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяло потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР пък представлявало предоставяне на невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, 2 съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР в договора представлявало и предоставяне на невярна информация относно общите разходи по кредита и представлявало нелоялна и заблуждаваща търговска практика и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/EО, а това от своя страна означавало, че клаузата за неустойка била неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО.

Според ищцата и клаузата относно дължимостта на неустойката при непредоставяне на обезпечение била нищожна. Изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция съдържало множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които предвид броя им и изключително краткия срок, в който следвало да се предоставят, на практика правели задължението неизпълнимо. При това положение и имайки предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следвал извод, че тя водела единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизала изцяло извън присъщите й функции. Освен това, непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя.

Клаузата за дължимостта й в чл. 6.6 от Договора била нищожна, поради противоречие с добрите нрави, съобразно възприетото в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС становище, а именно - когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката можела да изпълнява и наказателна функция, но така, както била уговорена в случая, тя била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.

Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на предвидената неустойка представлявал 202.97 % от общо дължимата сума, като изначално било предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчители, потребителят ще дължи главницата, договорна лихва като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер - сума, почти равна на половината от главницата и всички възнаградителни лихви. Такава уговорка противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала извън обезпечителните и обезщетителните й функции. Действително, нямало пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая нямало адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото процесната клауза обезпечавала изпълнението на вторично задължение. Според ищцата основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен, почти двоен, размер, което противоречало на добрите нрави. Тя нарушавала принципа на справедливост и не държала сметка за реалните вреди от неизпълнението. Допълнителен аргумент за нищожността на тази клауза се извеждал и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не било спорно, че заемодателят е финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни.

Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и 3 неплатежоспособност и допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО, състояща се в осигуряване на всички потребители в Съюза на високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и улесняване изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, в който смисъл било и решение от 27.03.2014 г. по дело С- 565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване. Клаузата, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, била в пряко противоречие с целта Директивата и на практика прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест - опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала, а целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника - първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се отпусне кредит, която практика щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Оттук следвало, че чл. 6.6 от Договора бил недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 8, пap. 1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 ЗПК.