Решение № 546 от 30.12.2024, Районен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 546 гр. Кърджали, 30.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владислав Емирски при участието на секретаря Теди Чаръкчиева като разгледа докладваното от Владислав Емирски Гражданско дело № 20245140100931 по описа за 2024 година

Постъпила е искова молба от М. Ш. Е., ЕГН ***, с адрес гр. Кърджали, ***, чрез адв. Л. Б. – САК, със служебен адрес гр. София, *** срещу „К.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, ***, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. предл. l от ЗЗД вр. с чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 9 от ЗПК за прогласяване на нищожност на 8 договора за кредит, с правно основание чл.

26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, по отношение на уговорената в договорите договорна лихва, както и евентуален иск по чл. 26, ал. предл. 2 и 3 от ЗЗД вр. с чл. 143 и чл. 146 от ЗПК за нищожността на клаузата за заплащане на неустойка, в случай, че кредитополучателят не предостави обезпечение по кредита, предвидена в член 18 във вр. с чл. 6 от всеки от процесиите договори за кредит както следва:

1.Договор за потребителски кредит № 889245 от 02.07.2023 г.;

2. Договор за потребителски кредит № 928967 от 16.09.2023 г.;

3. Договор за потребителски кредит № 956976 от 02.11.2023 г.;

4. Договор за потребителски кредит № 990544 от 29.12.2023 г.;

5. Договор за потребителски кредит № 1014978 от 08.02.2024 г.;

6. Договор за потребителски кредит № 1037320 от 18.03.2024 г.;

7. Договор за потребителски кредит № 1056791 от 18.04.2024 г.;

8. Договор за потребителски кредит № 1075032 от 20.05.2024 г., както и шест броя осъдителни искове по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на недължимо платени суми по следните договори:

1. сумата от 773,69 лева по Договор за потребителски кредит № 889245 от 02.07.2023 г.;

1

2. сумата от 375,24 лева по Договор за потребителски кредит № 928967 от 16.09.2023 г.;

3. сумата от 405,15 лева по Договор за потребителски кредит № 956976 от 02.11.2023 г.;

4. сумата от 334,30 лева но Договор за потребителски кредит № 990544 от 29.12.2023 г.;

5. сумата от 359,47 лева по Договор за потребителски кредит № 1014978 от 08.02.2024 г.;

6. сумата от 241,10 лева по Договор за потребителски кредит № 1056791 от 18.04.2024. г. представляващи платени без правно основание, ведно със законната лихва претендираните суми от датата на подаване на исковата молба до окончателното им плащане.

Ищецът заявява, че посочените договори са нищожни на основание чл.

26, ал. предл. l от ЗЗД вр. с чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 9 от ЗПК, тъй като ГПР не отговаря на действителния такъв, който се прилага в отношенията между кредитодателя и кредитополучателя по всеки от договорите, защото не включва част от разходите за кредита, а именно неустойката, която е предвидено да заплати кредитополучателят, в случай, че не предостави обезпечение по кредита, която неустойка следва да се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Това се отнася за всеки от гореизброените договори за кредит. В случая неустойката представлява разход, свързан със съответния договор за потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР по кредита. Неустойката е била изначално известна на кредитора - същата е уговорена още към момента на сключване на всеки от договорите за кредит, включена е в погасителния план по него, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски.

Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо.

Ищецът твърди, че процесиите договори за кредит са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като уговорената в договорите договорна лихва противоречи на добрите нрави. Аргументите за това са трайната, установена и непротиворечива практика на ВКС предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва) за противоречаща на добрите нрави: Решение № 906 30.12.2004 г. по гр. д.

1106/2003 г. но ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о. В процесния случаи задълженията по договорите за кредит са необезпечени, но договорната лихва и по осемте договора надхвърля трикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което прави клаузата, уговаряща размера й нищожна според ищеца. Съгласно Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължени (обн., ДВ, бр. 106 от 23.

12. 2014 г.), за процесния период размерът на законната лихва е в размер на основния лихвен процент па Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. За периода от 02.07.2023 г. (датата на която е сключен първият от процесиите договори) до предявяването на исковата молба основният лихвен процент е 2 варирал от 3,12 до 3,80, а видно от представените договори за кредит, възнаграднтелната лихва по отделните договори е 44 %, 47 % или 50 %, поради което счита, че така договорената между страните възнаградителна лихва в размер над 3 пъти повече от законната лихва и по осемте договора противоречи на добрите нрави и е нищожна. Посочената клауза от процесиите договори нарушава принципа на справедливост и създава условия за неоснователно обогатяване на ответника. Ищецът твърди, че клауза за договаряне на лихвен процент по кредита е въведено, като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. В случая следва да бъде взета и предвид разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима в процесното отношение.

Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е недействителен, като измежду изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал.

1, т.9 от ЗПК - за определяне на възнаградителна лихва, което означава, че ако се установи, че клаузата, която урежда възнаграднтелната лихва е нищожна, то нищожен ще е и целият договор, защото посочване на възнаграднтелната лихва е един от задължителните елементи от договора за кредит.

Ищецът твърди, че посоченият лихвен процент във всеки от договорите не отговаря на действшелно приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ по своята същност представлява добавък към договорната лихва, а на практика не е включена в него. “Неизпълнението“ на задължението на ищеца да предостави обезпечение увеличава лихвения процент по всеки от кредитите няколкократно, тъй като тази неустойка представлява прикрита възнаградителна лихва. Според ищеца, посочената в договорите възнаградителна лихва не е действително приложимата в отношенията между страните, а е много по-ниска. Това се потвърждава и от факта, че тази неустойка е уговорена в погасителния план по договора и доколкото в процесиите договори не е отразен действителният годишен лихвен процент, е налице нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, на собствено основание водещо до недействителност на сключения договор на основание чл. 22 от ЗПК.

Предявеният при условие на евентуалност иск е аргументиран с това, че клаузата за неустойка по чл. 18 от договорите е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като нарушава принципа за справедливост и излиза извън обезпечителната и обезщетителната функция, които законодателят определя за неустойката. Освен това, с подобна уговорка се постига и заобикаляне па закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди.

С оглед на изложената подробна аргументация относно недействителността на договорите за кредит, респ. нищожността на клаузата за неустойка, както и предвид това, че съгласно чл. 23 от ЗПК при нищожност на договора за кредит, респ. на клаузата за неустойка, се дължи само чистата стойност на кредита, ищецът счита, че е заплатил, въпреки липсата на основание, описаните суми, поради което да моли за осъждане на ответника да възстанови процесиите суми на основание чл. 55 от ЗЗД, представляващи недължимо платени парични средства. Прилага писмени доказателства и прави доказателствени искания.

3

С молба вх. № 8319 от 08.08.2024 г. процесуалният представител на ищеца уточнява, че вземанията по всеки един от предявените искове по чл. 55 ЗЗД, които ищецът претендира за връщане, като недължимо платени парични средства на ответника представляват недължимо платени договорни лихви и неустойки.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил изцяло изковете по основание и размер. На първо място сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея, като настоящият случай е именно такъв. Твърди, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, като е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.

Заявява, че всички условия, включително за плащане на неустойка, и параметри по договора са индивидуално договорени с потребителя, като на последния е дадена пълна, точна и максимално ясна информация за задълженията и условията по кредита още преди сключването на договора.

Ответникът заявява, че процесните договори за кредит съдържат всички реквизити по ЗПК и ЗПФУР, а клаузите им са съставени на ясен и разбираем език, като формулировката и тълкуването им създават яснота и информираност у потребителя какъв ще бъде крайният размер на задължението му към кредитодателя общо и по пера, както и че кредитополучателят сам е избрал параметрите и условията по договора.

Твърди, че ищецът е разполагал е с цели 14 дни, за да упражни правото си на отказ от договора съгласно чл. 28, ал. 5 от Общите условия и чл. 29 ЗПК, посочено изрично и в СЕФ, в случай че прецени, че е встъпил в кредитно правоотношение при неизгодни за него условия. Клаузата, с която е определена и приложимата лихва по кредита е индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език, ясно е изразен размерът на лихвения разход върху предоставената сума не изисква преценка за неравноправен характер на договорната клауза, тъй като е част от основния предмет на договора. В процесните договори лихвата е уговорена като фиксирана за целия срок и е посочена, както в проценти, така и с цифрова стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна вноска е изрично описана в Погасителния план. По отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР.

Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума, за да бъде включена в ГПР. Оспорва твърденията, че неустойката представлява „добавка към възнаградителната лихва“. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, не води до превръщането й в лихва.

Оспорва твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава три пъти размера на законната лихва са неправилни и необосновани, тъй като това не намери 4 основание нито в закона, нито в правната доктрина. Твърди, че при така формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това е постигнато с индивидуално уговорени параметри по договора, за които потребителят е бил наясно предварително, от които е имал възможността да се откаже без каквито и да било последици за него, както още при сключване на договора, така и след това. Оспорва твърдението за противоречие на договорната неустойка с добрите нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП. Заявява, че на самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че между страните са налице общо 8 договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, а отделно от това ищецът е сключил още три договора със С.К. ООД, които също съдържат неустойка като процесната. Всички сключени в периода 2023 г. – 2024 г. Твърди, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на кредитодателя, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност и връщане на платените суми над главницата, като това е в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Ако целта не била такава, то потребителят е следвало да се откаже още от първия договор или просто не би сключил 11 при същите условия, в който случай би следвало да върне само чистата стойност на кредита на кредитора си.