Решение № 6295 от 18.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6295 гр. София, 15.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело № 20231100508906 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 9358/02.06.2023 г., постановено по гр.д. № 30888/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 79 състав, е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 по реда на чл.

422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 153 ЗЕ, срещу К. А. С., ЕГН ********** и Н. Д. С., ЕГН **********, че всеки от тях дължи на дружеството, следните суми: сумата от 1 725,21 лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.11.2018 г. до 30.04.2021 г. по отношение на топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.

София, ж. к. ****, с аб. № 27999; сумата от 37,21 лв., представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.02.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 04.03.2022 г. до окончателното им заплащане, както и сумата от 221,04 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2019 г. до 21.02.2022 г., за които суми по ч. гр. дело № 11610/2022 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение чл. 410 ГПК от 17.03.2022 г. С постановеното решение искът за цена на топлинна енергия е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1 725,21 лв. до пълния предявен размер от 1 781,94 лв., или за размера от 56,73 лв., и за периода от 01.05.2018 г. до 30.10.2018 г.; искът за лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия е отхвърлен за разликата над уважения размер от 221,04 лв. до пълния предявен размер от 265,26 лв., или за размера от 44,22 лв., както и изцяло е отхвърлен искът за лихва за забава върху задължението за цена на услуга 1 дялово разпределение в размер на 6,56 лв. за периода от 31.03.2019 г. до 21.02.2022 г. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК е разпределена и отговорността за разноските в заповедното и исковото производство.

Производството по делото е образувано по подадена въззивна жалба с вх. № 175537/20.06.2023г. от К. А. С. и Н. Д. С., чрез адв. Т. П., с която се обжалва решението на първоинстанционния съд в частта му, с която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове. В жалбата се излага становище за неправилност и необоснованост на съдебния акт, както и за постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон.

Оспорва се изводът на първоинстанционния съд, че ответниците са ползватели на процесния имот в исковия период, респективно, че същите са пасивно легитимирани да отговарят по предявените искове, във връзка с което са изложени подробни аргументи във въззивната жалба. Считат за неправилни и изложените от съда съображения досежно въведеното от ответниците възражение за нищожност на клаузата за запазване правото на ползване на дарителя, обективирана в Нотариален акт № 209, том I, нот. дело № 177/2016 г., действието на вписването на вещни права в Имотния регистър, както и наличието или липсата на наследствено правоприемство в процесния случай.

Молят решението да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове – отхвърлени. Претендират разноски.

В срока по ал. 263, ал.1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД, чрез юрк. И. е подала писмен отговор вх.№ 210732/25.07.2023 г., с който счита подадената въззивна жалба за неоснователна. Моли същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено в обжалваната му част като правилно и законосъобразно.

Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, като по направените във въззивната жалба оплаквания относно неговата правилност, намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр.

1 ЗЗД във вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

2

Основателността на предявените искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 153 ЗЕ за заплащане стойността на потребена топлинна енергия е обусловена от наличието на следните предпоставки: съществуване на облигационно (продажбено) отношение между ищеца и сочените за потребители лица, по силата на което топлофикационното дружество се е задължило да доставя до процесното жилище топлинна енергия, а в тежест на купувачите на енергията е възникнало корелативното задължение за заплащане на цената й; доставка на топлинна енергия до процесния имот през процесния период; неизпълнение на насрещното задължение на ответниците за заплащане на дължимата за потреблението цена в претендираните размери.

Във връзка с установяването на първата предпоставка следва да се има предвид, че понятието "клиент на топлинна енергия" е легално определено в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), според която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 от ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) "битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Така очертаният кръг от лица се допълва с разясненията, дадени с ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС, според което клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Сключването на договора с третото лице следва да бъде доказано, като допустими са всички доказателствени средства, предвидени в ГПК.

Оплакванията, направени с въззивната жалба, за порочност на първоинстанционния съдебен акт, се отнасят именно до установяване наличието на горепосочената първа предпоставка за основателност на исковите претенции. Въззивният съд намира изложените от въззивниците оплаквания в тази връзка за основателни поради следните съображения:

Пред първоинстанционния съд са ангажирани от ищцовото дружество писмени доказателства относно правото на ползване върху процесния имот.

По делото е представен Нотариален акт за дарение на недвижим имот от 27.09.1990 г. на Д.Т. – Нотариус при РС-София, от който се установява, че преди процесния период ответникът К. А. С. е придобил по дарение правото на собственост върху процесния имот, описан в акта като апартамент на първия етаж във вход А, дясно, находящ се в жилищен комплекс „Ленин“ в 3 град София, блок 27, с площ от 92 кв.м., заедно с избено помещение с площ от 8 кв.м. и таванско помещение с площ от 8 кв.м., ведно с припадащите се 5,16 % идеални части от общите части на сградата. От съдържанието на документа се установява също, че дарителите – А.С. С. и В.Й. С. си запазват пожизнено право на ползване върху гореописания недвижим имот. Съгласно приложеното към исковата молба уверение изх.№ АГ-9200-16/19.03.2011 г., издадено от Столична община, Район „Средец“, Техническа служба е видно, че с Протокол № 5/22.01.1992 г., решение № 1 на СОС, ж.к. „Ленин“ е преименуван на ж.к. „Яворов“.

От представения по делото Нотариален акт за дарение на недвижими имоти от 23.08.2016 г., том I, дело № 177/2016 г. на З.Т. – Нотариус с район на действие Софийски районен съд, се установява, че К. А. С. е дарил на сина си К.К. С. чрез неговата майка и законен представител Н. Д. С. подробно описаните в документа недвижими имоти, сред които и процесния апартамент, посочен в пункт 1, буква Б. В същият раздел е отразено запазеното право на ползване на А.С. С. върху имота съгласно нотариалния акт от 1990 г., а в пункт 2 е посочено, че К. А. С. запазва за себе си и за съпругата си Н. Д. С. пожизнено и безвъзмездно, заедно и поотделно право на ползване върху описаните в акта недвижими имоти, включително процесния.

Правото на ползване е изрично уредено от законодателя ограничено вещно право, което намира своята регламентация в чл.56-62 от Закона за собствеността. Правото на ползване като ограничено вещно право се учредява по силата на правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона съгласно чл. 55 ЗС и се прекратява отново на посочените в закона основания - със смъртта на ползвателя (или прекратяването на ЮЛ), с погиването на вещта, а също ако не се упражнява в продължение на 5 години или с отказ от правото на ползване.

От гореизложеното се установява, че А.С. С. и В.Й. С. са станали носители на ограниченото вещно право на ползване върху чужд имот по силата на Нотариален акт за дарение на недвижим имот от 27.09.1990 г.

Страните в производството не спорят, че правото на ползване на В.Й. С. се е погасило с настъпването на смъртта й като сочат, че тя е настъпила преди процесния период и преди оформянето на нотариалния акт за дарение на недвижими имоти от 2016 г. Пред първоинстанционния съд е представено препис-извлечение от акт за смърт, от което е видно, че А.С. С. е починал на 17.12.2021 г., когато и съобразно чл.59, ал.1 ЗС се е прекратило учреденото в негова полза право на ползване върху процесния имот. По делото не се твърди, а и не са ангажирани доказателства за възникнали други основания за прекратяване на правото на ползване, учредено в полза на А.С. С. и В.Й. С., извън настъпилата им смърт. По делото не се и установява отстъпеното в полза на тези лица вещно право на ползване да е било ограничено за определени части от имота.

Следователно към 23.08.2016 г., когато е сключен договорът за дарение на недвижими имоти под формата на Нотариален акт том I, дело № 177/2016 г. между ответника К. А. С. и сина му К.К. С., е действало учреденото в полза на А.С. А. право на ползване, което е продължило да съществува до момента на смъртта му – 17.12.2021 г., включително и през процесния период. Както бе посочено, учреденото в полза на това лице вещно право на ползване не е било ограничено в предметно отношение, а е било върху целия имот.