Решение № 3136 от 10.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3136 гр. София, 09.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иванка И.

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20211100508850 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20024188/26.01.2021 г., постановено по гр. д. № 65214/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 26 състав, са отхвърлени предявените от „И.И.“ ООД срещу Р. С. Г. обективно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че Р. С. Г. дължи на „И.И.“ ООД следните суми: 1./ 363,64 лева – главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ № 81335/31.10.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.03.2019 г., до окончателното изплащане, 2./ 115,44 лева – възнаградителна лихва по договора за периода 31.10.2018 г. – 11.03.2019 г., 3./ 270,00 лева – договорна такса „Гарант“, 4./ 2,34 лева – законна лихва за забава за периода 01.01.2019 г. – 11.03.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 14335/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 26 състав.

Срещу посоченото решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ищеца „И.И.“ АД /правоприемник на „И.И.“ ООД/, чрез пълномощника адвокат Р. Д.. Излагат се оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение, поради постановяване на същото в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Сочат се за неправилни изводите на СРС, че не се установява между страните да е сключен договор за потребителски кредит от разстояние поради липса на доказателства по делото за постигнато между тях съгласие за сключването на договора, както и липса на доказателства, че ответницата е автор на подадената заявка по смисъла на чл. 4 ЗЕДЕУУ. Поддържа се, че за да достигне до тези правни изводи, районният съд погрешно е тълкувал чл. 18, ал. 1 и ал. 2 ЗПФУР, вр. чл. 2, ал.

1 и ал. 2 ЗЕДЕУУ, отнасящи се до валидността на електронното изявление на ответника за сключване на договора. Позовава се на практика на ВКС, обективирана в Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. по описа на ВКС, IV ГО, в която е прието, че всяко електронно изявление, записано на оптичен, магнитен или друг носител, с възможност да бъде възпроизведено, е електронен документ по см. на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация съгласно чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ. То се счита за подписано при 1 условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, вр. чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 г. – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство. В конкретния случай, в приетата заявка се съдържала информация, която е логически свързана единствено с ответницата по делото, като се твърди за ищеца да не е съществувала друга възможност да получи тази информация, освен ако не му е била предоставена именно от ответницата. С оглед изложеното се прави извод, че с попълване на личните си данни в заявката, ответницата е подписала последната. Сочи се, че законът придава значението на подписан документ не само на електронния документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис, но изрично допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. За обикновен електронен подпис следвало да се счита всяко въвеждане на лична информация, която логически се свързва с издателя , какъвто бил и разглежданият случай. При наличието на сочените предпоставки бил създаден подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила била такава, каквато законът признавал на подписания писмен документ, респ. ако се касае за частен документ – ползва се с такава сила за авторството на изявлението /чл. 180 ГПК/.

Възпроизвеждането му на хартиен носител не променяло посочения извод, защото съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК електронният документ се представя на хартиен носител като препис и ако насрещната страна не поиска неговото представяне в електронен вид, то преписът е достатъчен. В случая е налице изпълнение на сочените предпоставки, респ. налице е и сключване на договора за кредит, чрез въвеждане на личните данни от страна на ответницата в системата на ищцовото дружество, съгласяването с условията на същото, потвърждаването на издадения договор чрез предоставен електронен адрес и телефонен номер, което съответно следвало да се счита за равнозначно на подписване на това цифрово създадено словесно изявление с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ.

Поддържа се, че чрез представена пред СРС разписка за извършено плащане с основание на превода процесния договор № 81335/31.10.2018 г., неоспорена от ответната страна, по делото е установено изпълнение на задължението на ищеца – кредитодател за предаване на процесната сума. Релевират се оплаквания за допуснато от съда съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на изготвен доклад с разпределение на доказателствената тежест между страните по делото. Сочи се, че при посоченото допуснато процесуално нарушение съдът бил приел в мотивите на решението, че ищецът не е представил допълнителни доказателства, установяващи усвояване на процесната сума от страна на кредитополучателя – факт, за който нито му е била разпределена доказателствена тежест, нито е бил оспорен от ответната страна по делото. При изложените съображения моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендират се разноски съгласно представен списък на разноските по чл. 80 ГПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответницата Р. С. Г..

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.

240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В исковата молба се излагат твърдения, че ответницата Р. С. Г. е кандидатствала за получаване на потребителски кредит чрез сайта на ищцовото дружество на електронния адрес www.creditins.bg, като е предоставила личните си данни чрез попълване на регистрационна форма за кандидатстване, одобрена от управителя на дружеството – кредитодател и при спазване на всички изисквания за предоставяне на финансова услуга от разстояние. В резултат на подадената заявка служител на дружеството се е свързал с нея на посочения в регистрационната форма телефонен номер, при което ответницата потвърдила самоличността си, истинността на предоставената информация и желанието си да получи кредит в размер на 400 лева. След обработване на данните и одобрение на кандидата за финансова услуга, на посочена от ответницата електронна поща бил изпратен електронен формат на договора за кредит от разстояние. С избиране на изпратения линк ответницата била потвърдила сключването на договор за потребителски кредит „Екстра“ № 81335/31.10.2018 г. и желанието си сумата да бъде преведена чрез системата e-pay и

2 получена на каса на "Изипей" АД – срещу лична карта. Ответницата била избрала опция да бъде осигурен гарант за ползване на кредита от страна на кредитодателя, с което на основание чл. 4 от договора се задължила към ежемесечната вноска да бъде начислена такса „Гарант“ за предоставената услуга. Дружеството – кредитодател имал сключен договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014 г. с "Б.К." ООД, по силата на който последният, в качеството на дружество – гарант се задължил да гарантира вземанията на кредитодателя по отпуснати потребителски кредити, ако тази опция бъде избрана от кредитополучателите при подаването на заявката за отпускане на кредит и е била одобрена. Преддоговорната информация по ЗПК и ОУ била предоставена на ответницата – кредитополучател по електронната поща. Последната се е запознала и приела Общите условия на предлагания кредит с потвърждаването на получения на посочения от нея e-mail адрес „Европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити“. Съгласно условията на договора кредитодателят бил поел задължение да предостави на кредитополучателя заем под формата на потребителски кредит, а кредитополучателят – задължение да върне предоставения кредит с договорна лихва и такса „Гарант“. Общият размер на задължението възлизал на сумата от 829,00 лева, платима на 11 равни месечни вноски, като първата била с падеж 30.11.2018 г., а последната – 30.09.2019 г.

Ответницата погасила изцяло първата вноска по кредита. Частично била погасена и втората вноска с падеж 31.12.2018 г. – до размера на сумата от 4,56 лева. Към 11.03.2019 г. кредитополучателят не бил направил никакво последващо плащане по вноските по кредита с падеж на 31.12.2018 г., 31.01.2019 г., 28.02.2019 г. Съгласно т. 6 от процесния договор кредитодателят имал право да направи кредита предсрочно изискуем в случай, че кредитополучателят не му заплати две поредни погасителни вноски съгласно погасителния план. На 03.03.2019 г. дружеството – кредитодател е упражнил посоченото право, като е изпратил по електронната поща изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

Съгласно т. 12.1. от Общите условия всички уведомления и изявления на страните следва да бъдат направени в писмена форма и се считат получени, ако по факс, имейл, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна разписка, достигнат до адреса на кредитополучателя, посочен при сключване на договора. На 12.03.2019 г. ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и по образуваното ч. гр. д.

№ 14335/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 26 състав, е издадена заповед за изпълнение за претендираните суми, както следва: 1./ 363,64 лева – главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ № 81335/31.10.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.03.2019 г., до окончателното изплащане, 2./ 115,44 лева – възнаградителна лихва по договора за периода 31.10.2018 г. – 11.03.2019 г., 3./ 270 лева – договорна такса „Гарант“, 4./ 2,34 лева – законна лихва за забава за периода 01.01.2019 г. – 11.03.2019 г. Заповедта е връчена на длъжника чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Ищецът претендира установяване на вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане, както и разноски по делото.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника. В проведеното първо открито съдебно заседание по делото последният, редовно призован, не се явява и не изпраща представител.

По делото е приложено заповедно дело № 14335/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 26 състав, от което се установява, че на 12.03.2019 г.

„И.И.“ ООД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК срещу Р. С. Г., за следните суми: 1./ 363, 64 лева – главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ № 81335/31.10.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.03.2019 г., до окончателното изплащане, 2./ 115, 44 лева – възнаградителна лихва по договора за периода 31.10.2018 г. – 11.03.2019 г., 3./ 270, 00 лева – договорна такса „Гарант“, 4./ 2, 34 лева – законна лихва за забава за периода 01.01.2019 г. – 11.03.2019 г.