Решение № 12264 от 23.06.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12264 гр. С, 23.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело № 20231110168285 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по предявени от Н. Р. Ш. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, ж.к. Н, бл. 257, ет. 13, ап. 74 срещу „ФБ“ ЕООД с ЕИК ****** искове: с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1, 2 и 3 и ал. 2, предл. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство № ****** поради изначална липса на основание; противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, наличие на неправноправни клаузи, и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 112,20 лева /увеличен съгласно молба с вх. № 56395/17.02.2025 г. пълен размер на иска от първоначално предявен частичен иск за сумата 5 лева/– платена по нищожен договор поръчителство № ****** сума, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 13.12.2023 г. до изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че на 17.01.2023 г. ищецът сключил с третото за настоящото производство лице „ИАМ“ АД Договор за паричен заем № ******, по силата на който дружеството кредитодател предоставило на ищеца като кредитополучател сумата от 350 лв, която последният се задължил да върне на равни седмични погасителни вноски, без посочен размер на месечния лихвен процент. Посочва, че в чл. 4 от договора било уговорено задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение в полза на кредитора, с оглед което ищецът сключил с ответника Договор за предоставяне на поръчителство № ******, по силата на който последният се задължил да обезпечи поетите от ищеца задължения пред кредитора срещу заплащане на сума в размер от 112,20 лв., платима разсрочено заедно с вноската по кредита. Сочи, че дължимите суми по договора за поръчителство се предавали на „ИАМ“ АД, което било упълномощено да получи същите за сметка на ответника. Твърди, че е погасил изцяло сумата по процесния договор. Счита, че процесният договор за поръчителство проявява характеристики на договор, сключен с потребител, както и че доколкото е акцесорен по своята същност спрямо главното правоотношение по Договор за паричен заем № ******, съществуването на обезпечителния договор се предпоставя от валидно сключен договор за заем. Твърди, че клаузата на чл. 4 от договора за кредит, с която е установено задължение за обезпечаване на отпуснатия паричен заем, представлявала абсолютна предпоставка за получаване на кредитно финансиране, а 1 изискванията за вида и особеностите на обезпечението, заложени в нея, били обективно неосъществими от кредитополучателя, с изключение на възможността да сключи договор за поръчителство с ответника. Посочва, че „ИАМ“ АД и ответникът са свързани лица. Сочи, че възнаграждението по договора за поръчителство не било включено от кредитора по договора за заем в размера на ГПР, с което се целяло заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Поддържа, че предвид предпоставките за възникване на задължението за заплащане на възнаграждение по договор за поръчителство, то представлявало сигурен разход за потребителя. Твърди, че договорът за поръчителство е сключен при липса на основание, доколкото по него не се предоставяла услуга на потребителя. Поддържа, че договорът е недействителен и доколкото е следвало да се сключи между поръчителя и кредитора, а не между поръчителя и длъжника. Сочи, че чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не пораждала права и задължения за страните по договора, доколкото същият бил нищожен и поради накърняване на добрите нрави, предвид обвързването на икономически по-слабата страна да заплати допълнително възнаграждение, дължимо от момента на възникване на главното правоотношение, без значение дали заемателят е изправна страна, или не. Допълва, че възнаграждението по договора за поръчителство било в размер на повече от половината от заетата сума по договора за заем, с което се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни. Оспорва сключеният от страните по делото договор да има характер на договор за потребителски кредит, предвид което поддържа, че по отношение на него не следва да намират приложение разпоредбите на ЗПК. Твърди, че процесният договор за поръчителство е действителен, като е сключен при спазване на всички нормативно закрепени изисквания за съдържание и форма, като в тази връзка твърди, че полученото от ответното дружество възнаграждение е такова на валидно правно основание. Оспорва сключеният с ищеца договор да е без основание, като в тази връзка излага аргумент, че ответното дружество предоставя гаранционни сделки по занятие – обезпечава изпълнението по договори за кредит, съответно получава възнаграждение за предоставената услуга. Оспорва твърдението, че договорът за поръчителство е следвало да се сключи между ответника и кредитора, а не между страните по делото. Оспорва като недоказано твърдението на ищцата, че договорът с ответника накърнява добрите нрави.

Счита, че не е налице нееквивалентност на престациите по договора, тъй като ищцата получавала сигурност, че при неизпълнение на задълженията си спрямо кредитора, последният ще ангажира отговорността на поръчителя, като за това било предвидено задължение на заемателя за заплащане на възнаграждение в неголям размер. Сочи, че заемодателят не е поставил изискване обезпечението да бъде предоставено единствено чрез сключване на договор за предоставяне на поръчителство. Моли за отхвърляне на исковете.

Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 12 от ГПК, намира за установено следното:

По делото не се спори и се установява от писмените доказателства, че страните са сключили Договор за предоставяне на поръчителство № ****** от 17.01.2023 г.

Процесния договор не се спори, че е сключен във връзка със сключен между ищеца и трето неучастващо в процеса лице „ИАМ“ АД с ЕИК ****** – договор за заем № ****** от 17.01.2023 г.г. по сила на който ищецът получил в заем сума в размер на 350 лева, която се задължил върне ведно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент - 40 %. С процесния договор за предоставяне на гаранция ищецът възлага, а ответникът се задължава да сключи договор за поръчителство с „ИАМ“ АД, по силата на който да отговаря солидарно с ищеца пред „ИАМ“ АД за изпълнението на всички задължения на 2

Потребителя, възникнали по договора за паричен заем. Съгласно чл. 3 за задължението по чл. 1 ищецът се задължава да заплати възнаграждение на ответника в размер на 112,20 лева.

Както договорът за заем, така и самата договорна връзка между ищеца и ответника, възникнала от договора за предоставяне на поръчителство, има потребителски характер и попада под обхвата на Закона за защита на потребителите.

Сключването на договора за предоставяне на поръчителство е предвидено като изискване за обезпечение на задълженията по договора за заем. Самият договор за предоставяне на гаранция не е договор за поръчителство, какъвто съгласно чл. 138 ЗЗД се сключва между кредитора и поръчителя. При съобразяване договорната свобода на страните в общия случай сключването на договор от вида и с предмета на процесния не е забранено от закона и не е в противоречие с него.

В случая обаче процесният договор е сключен във връзка с нарочно предвидено задължение в договора за заем, като възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, при тълкуване на разпоредбите в договора за заем, касаещи „обезпечението“ се явява разход по договора за кредит, който длъжникът понася, извън определените в самия договор за потребителски кредит разходи и лихви и по този начин реално води до оскъпяване на кредита извън посочения в договора ГПР. Действително възнаграждението е предвидено да се дължи не по договора за заем и не в полза на заемодателя, а по свързания с него договор за предоставяне на гаранция. Посоченото обаче съдът намира за целяно заобикаляне на закона, конкретно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй видно от договора за заем годишният процент на разходите по кредита е 40,0 % и добавянето на разходи в размер на уговореното с договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение би формирало краен размер на ГПР, по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С оглед механизма на действие на разпоредбите на договора за заем и този за предоставяне на поръчителство и предвид свързаността на заемодателя и поръчителя /видно от справката от партидата на същия в ТР едноличен собственик на капитала му е именно заемодателят/ съдът намира, че на практика възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство увеличава разходите по кредита над допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.

В конкретния случай уговорката за дължимост на възнаграждение е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала, когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.

Понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Предвидената в чл. 9 ЗЗД договорна свобода на страните се ограничава от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от "добрите нрави". В настоящият случай длъжникът е икономически по-слабият субект на правоотношението, за когото на практика липсва каквато и да било свобода да договаря условията, при които ответникът да предостави поръчителство. Поетият от поръчителя риск при предоставянето на поръчителство е покрит от предвидената законова защита на суброгационните му претенции към неизпълнилия длъжник, а посоченото възнаграждение е предвидено да се дължи на поръчителя във всички случаи, без значение дали длъжникът е изправна страна по договора за кредит, а също така и да се дължи за всеки месец за периода на действие на договора за кредит. Предвид посоченото съдът намира, че размерът на уговореното възнаграждение за предоставянето на поръчителство е абсолютно необоснован и несъответен на поетите от поръчителя задължения и рискове.

3

На следващо място съдът съобразява и уговорената в чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на поръчителство възможност длъжникът да заплаща възнаграждението, дължимо на поръчителя, на заемодателя, а при заплащане на суми, недостатъчни да погасят изискуеми задължения на потребителя по договора за заем, с приоритет се погасяват вземанията на поръчителя. По този начин на длъжника се налага заплащането на възнаграждението, за да се стигне до погасяване на заема, тъй като внасяне на сума, помалка от дължимата по двата договора, винаги ще води до наличие на неизпълнен остатък от главницата по заема. Поради това тези уговорки съдът преценява като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 и т. 20 ЗЗП. Същите са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Посочените уговорки на чл. 3 от договора за предоставяне на поръчителство от друга страна подкрепят и затвърждават убеждението на съда, че сумите, сочени като възнаграждение за поръчителя на практика са оскъпяване на кредита и съставляват невключени в договора за същия разходи.