Решение № 2842 от 21.06.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2842 гр. Пловдив, 21.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330103413 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.

Ищецът С. С. Т., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявил против „Креди Йес” ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, ул. „Лозарска” № 12, представлявано от ********** В.М.И., иск за прогласяване като нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК, клаузата за неустойка по чл. 8 от сключения между страните договор за паричен заем № ********** от 01.08.2022 г.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ********** от 01.08.2022 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 2 500 лева, за срок от 17 месеца, при месечен лихвен процент- 3, 330 % и ГПР- 48, 048 %. Според чл. 6 от договора като обезпечение се предвиждало обезпечение с едно от следните- ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 8 в размер на 2 635, 61 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. Заемът бил усвоен, но неустойката не се дължала. За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или 1 банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й дори надвишавал този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка по договора. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. На ищеца била предоставена необходимата преддоговорна информация, като същият подал молба за заем, бил запознат с условията на кредита и ги приел, а след одобрение му била отпусната и заемната сума. Лицето обаче платило само първите три вноски по заема, след което преустановило изпълнението. Твърди се, че освен че бил предварително запознат с условията на кредита, които приел, те били и индивидуално договорени в частта му относно неустойката. Тя била дължима под отлагателно условие- само при непредоставяне на поръчителство в тридневен срок.

Неустойката била израз на свободата на договаряне между страните, като тя отговаряла на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, без да противоречи на закона и на добрите нрави. Този разход бил дължим само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Потребителят имал възможност и да се откаже от договора или предсрочно да го прекрати, като тогава неустойката нямало да породи действие, но той не го бил направил. Неустойката не представлявала нито разход по управление на кредита, нито пък допълнителна печалба. Ответникът бил небанкова финансова институция, която отпускала краткосрочни потребителски кредити, които обаче били по- рискови и това налаго обезпечаването им. Размерът на неустойката не следвало да се включва в ГПР, защото тя не била такса или лихва по кредита, а разход, дължим само при неизпълнение. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № ********** от 01.08.2022 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 2 500 лева, при следните условия: срок- 17 месеца, при фиксиран месечен лихвен процент- 3, 330 % и годишен процент на разходите48, 048 %, при общ размер на всички плащания- 3 314, 39 лева. Предвидена е още и 2 неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 2 635, 61 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмено доказателство е представено копие от договора за паричен заем и погасителен план.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 048 %, а възнаградителната лихва (фиксиран месечен лихвен процент)- 3, 330 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

3

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 2 635, 61 лева (при отпусната заемна сума от 2 500 лева тя дори надвишава стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (гаранция, ипотека, залог, ценна книга) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева, която сума следва да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението.

Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адв.

С. Н., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на 4 адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева. Тези суми следва да се присъдят директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановяват на нея.

Поради изложеното, съдът