Определение № 830 от 26.09.2024, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 830 гр. Враца, 25.09.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно частно гражданско дело № 20241400500590 по описа за 2024 година Съдебното производство е по реда на чл.248, ал.3 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Образувано е по частна жалба вх. № 6678/04.09.2024 г., подадена от адв.

Х. П. Й. от САК, преупълномощена от Еднолично адвокатско дружество „Д.

М.", вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, фирмено дело № 24/2021г. по описа на СГС, против Определение № 463/14.05.2024 г. по гр.д. № 7/2023 г. по описа на Районен съд - Козлодуй, с което е отхвърлено като неоснователно искането й за изменение на Решение № 21 от 29.01.2024г., постановено по гр.д. № 7/2023г. по описа на РС - Козлодуй в частта за разноските.

В жалбата се поддържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се съображения, че съдът е бил сезиран с два кумулативно съединени иска - установителен и осъдителен, за всеки от които се дължи отделно възнаграждение съгласно чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/. Посочва се, че според чл.7, ал.2, т.1 НМРАВ минималният дължим размер на адвокатското възнаграждение за всеки от исковете е 400,00 лв., поради което ответникът дължи разноски в общ размер от 800,00 лв., върху който следва да бъде начислен и ДДС. Навеждат се доводи, че компенсацията на съдебните разноски за ищеца се извършва съразмерно с уважената част от исковите претенции, а в случая са уважени и двата иска. Изразява се несъгласие с мотивите на районния съд, че адвокатският хонорар следва да бъде определен общо, а не с оглед броя на исковете, както и че не следва да се 1 прилага механизма за преразпределянето му, приложим при заплащането на държавната такса, която се дължи за всеки иск поотделно. Излагат се аргументи, че законът предвижда компенсиране на заплатените от ищеца такси и разноски в една обща разпоредба, а адвокатското възнаграждение е част от съдебните разноски и също подлежи на преразпределяне съразмерно с уважената част от исковете, поради което следва да бъде съобразен броя на предявените уважени искове. В тази насока се извършва позоваване на практика на Върховния касационен съд /ВКС/. На следващо място в жалбата се посочва, че адвокатските услуги не са освободени от заплащане на ДДС, поради което и съобразно § 2а НМРАВ на процесуалния представител на ищеца следва да бъде начислен дължимия данък върху възнаграждението с оглед представените доказателства за регистрация по ДДС. Жалбоподателят навежда и доводи, че осъдителният иск за връщане на платеното по договора е обусловен от иска за обявяване на нищожността му. Счита, че право на ищеца е да прецени в какъв обем е търсената защита, която в случая е съобразена със съдебната практика, според която за да бъде уважен иска по чл.55 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ следва договорът да е бил прогласен за недействителен. В жалбата се твърди, че извършеното от съда тълкуване на практиката на СЕС е превратно и не е съобразено Решение от 27.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, като отново се посочва, че в случая са предявени два иска, поради което е приложима разпоредбата на чл.2, ал.4 и ал.5 НМРАВ и се дължи възнаграждение върху всеки от исковете поотделно.

В тази насока се извършва позоваване и на практика на ВКС, вкл. и постановена такава след решението на СЕС. Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и осъждане на ответника да заплати на жалбоподателя сумата от още 480,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение по втория уважен иск.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна "Вивус.БГ" ЕООД, подаден чрез пълномощника му юрисконсулт Д. Д., в който се оспорва основателността на частната жалба. Ответникът по жалбата счита, че в случая дължимото адвокатско възнаграждение правилно е определено от съда в размер 480,00 лв. с ДДС съобразно чл.7, ал.2, т.1 НМРАВ, както и че разпоредбата на чл.2, ал.5 от същата Наредба не намира приложение, тъй като предявените искове се основават на един и същи правопораждащ факт, който предполага еднакъв интерес и защита на права и след като и двата иска касаят едно и също правоотношение, материалният интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове. Счита също, че поведението на адвоката на ищеца може да се квалифицира като злоупотреба с права съгласно чл.3 ГПК, с която се нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните принципи на гражданския процес. Моли съда да остави без уважение частната жалба, като неоснователна и да потвърди обжалваното определение.

Жалбата е процесуално допустима като подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и против подлежащ на 2 обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящия съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Козлодуй е сезиран с искова молба на А. С. А., подадена чрез адв. Х. П. Й., преупълномощена от Еднолично адвокатско дружество "Д.

М., с която против "Вивус БГ" ЕООД са предявени следните искове:

1/ Иск за прогласяване нищожността на клаузата от сключен между страните договор за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане;

2/ Иск за осъждане на ответника на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата 50,00 лв. /частичен иск от общо 250,00 лв./, чиито размер е изменен в хода на процеса на 351, 07 лв., представляваща недължимо платена сума по договора за кредит, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане.

Образувано е гр.д. № 7/2023 г. по описа на РС-Козлодуй и с постановено по същото дело Решение № 21/29.01.2024 г. предявените искове са уважени изцяло като е прието за установено на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, че предвидените в сключения между А. С. А. и "Вивус.БГ" ЕООД Договор за кредит № ***/21.06.2019 г. клаузи за "такса експресно разглеждане", са нищожни като противоречащи на закона и на добрите нрави, и на основание чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД е осъден ответника "Вивус.БГ" ЕООД да заплати на ищеца А. С. А. сума в общ размер на 351,07 лв., представляваща платена без основание сума за "такса експресно разглеждане" по посочения договор за кредит и анексите към него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Със същия съдебен акт "Вивус.БГ" ЕООД е осъдено да заплати на А. С. А. разноски в размер на 250,00 лв., както и да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М." адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 вр. с ал.1, т.2 ЗА в размер 480,00 лв. с включено ДДС.

По делото е депозирана молба от адв. Х. Й., преупълномощена от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.", с която е поискано решението да бъде изменено по реда на чл.248 ГПК в частта за разноските, като в полза на адвокатското дружество бъде присъдено адвокатско възнаграждение за двата уважени иска от 960,00 лв. с ДДС или по 480, 00 лева за всеки от двата иска.

С обжалваното Определение № 463/14.05.2024 г. РС-Козлодуй е отхвърлил като неоснователно искането на адв. Х. Й. за изменение на Решение № 21 от 29.01.2024г., постановено по гр.д. № 7/2023г. по описа на РС - Козлодуй в частта за разноските.

При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Основният правен спор между страните се свежда до това дали на пълномощника на ищеца, осъществил безплатна правна помощ в условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, следва да бъде присъдено отделно адвокатско 3 възнаграждение за всеки от предявените обективно съединени искове.

Приложима към разрешаването на този спор е разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минимални адвокатски възнаграждения, според която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.

Настоящият съдебен състав намира, че посочената разпоредба не следва да бъде прилагана безрезервно, а с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост.

Основание за този извод на първо място дава фактът, че с нормата на чл.36, ал.2, изр.второ ЗА законовата делегация е ограничена само до приемането на наредба от Висшия адвокатски съвет за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по договора, сключен между адвоката и неговия доверител - виж ТРОСГТК № 6/2012 г. С въвеждането на други правила за процедиране се надхвърлят рамките на така определената законова делегация, поради което съдът не може да е обвързан от предвидените ограничения в този подзаконов нормативен акт.

Освен това правилата на НМРАВ засягат не само потребителя на адвокатски услуги, но и насрещната страна в съдебното производството, тъй като, ако същата загуби делото, в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. Тези правила обвързват и съда, макар да са приети от частен стопански субект - Висшия адвокатски съвет, чийто членове са участници в съдебното производство, без да е предвидена възможност за отклонение от същите, т.е. на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Тези съображения обуславят извод, че приетите правила ограничават правото на справедлив съдебен процес, което включва разглеждане на делото от справедлив независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, което право е гарантирано в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и съответстващия чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

На следващо място изводът се подкрепя и от относима към казуса практика на СЕС.

В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат - под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката - да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в 4 рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

Посочено е също, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането на такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.

Макар и това решение да е относимо към минималния размер на предвидените възнаграждения в НМРАВ, настоящият съдебен състав намира, че извършеното в същото тълкуване може да бъде приложено и спрямо останалите ограничения, въведени със същия подзаконов нормативен акт. В случая липсва яснота относно легитимните цели, които оправдават наложените с нормата на чл.2, ал.5 НМРАВ задължения за съда при определяне и присъждане на дължимите адвокатски възнаграждения. Дори и да се приеме, че основната легитимна цел на Наредбата е гарантирането на ефективна правна защита, остава необяснимо защо съдът е лишен от възможността да присъди спрямо загубилата страна разноски за адвокатско възнаграждение, които да са пропорционални спрямо постигнатия по конкретното дело ефект на реализиране на тази цел.

С Решение от 28.07.2016 г. по дело C -57/2015 на СЕС е прието, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.