Решение № 1438 от 05.10.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1438 гр. Плевен, 05.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милена Св. Томова като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20264430101689 по описа за 2026 година за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от Н. Г. Х., ЕГН ********** против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***.

Ищецът твърди следните релевантни факти, на които основава претендираните за реализиране права:

Твърди се, че на 22.05.2023 г. между "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК ***, в качеството на Заемодател, от една страна и Н. Г. Х., ЕГН **********, в качеството на Заемател, от друга, бил подписан Договор за паричен заем № ***, по който страните постигнали споразумение Заемодателят да предостави паричен заем в размер на 1 200 лв.

Сочи се, че при сключването на договора било предвидено условието за обезпечаване на договора за паричен заем с предоставяне на поръчителство на две физически лица или представяне на банкова гаранция. При непредоставяне на предвидените гаранции в срок било предвидено начисляването на неустойка.

Твърди се, че в изпълнение на задълженията, поети със сключения договор за паричен заем, ищеца заплатил всички суми, дължими, ведно с 1 възнаградителната лихва и начислената неустойка за непредоставено обезпечение.

Навеждат се доводи, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен.

Сочи се, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за заем следвало да се съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесния договор бил посочен годишен процент на разходите, но не било ясно нито какво включвал, нито как бил формиран. В ГПР се включвали освен дължимата възнаградителна лихва, така и всички допълнителни разходи, а в случая тези суми не били включени. В случай, че се включели в ГПР, то той би надхвърлил многократно предвидения размер, съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, който не следвало да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на Министерски съвет на РБ.

Излага се, че получаването на кредита при предлаганите условия предполагало предоставянето на обезпечение. Дължимото в тази връзка обезщетение било разход по кредита, който следвало да бъде включен в ГПР.

Липсата на изрично отбелязване в договора за кредит, че този разход се включвал в ГПР, както и изобщо кои разходи били взети предвид при определянето му, било в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.

22 от ЗПК. Също така, ГПР имал единствено цифрово изражение, което било незаконосъобразно, без да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към закона начин. Несъобразяването на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК представлявало самостоятелно основание по чл. 22 от ЗПК за неговата недействителност.

Сочи се, че по своето същество неустойката представлявала скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията по договора на практика били неосъществими за кредитополучателя, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер. Неустойката не зависела от вредите от посоченото неизпълнение, а целяла да се кумулира със задължението, което противоречало на принципа на добросъвестността.

2

Сочи се още, че начислената неустойка била типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, целяща единствено постигане на неоснователно обогатяване. Обстоятелството, че същата била включена наред с основното задължение по погасителния план също водело до извод, че не целяла обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаляла закона, с оглед чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. пар. 1 ДР ЗПК.

Излага се също, че предвидената неустойка задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, което съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП водело до извод за неравноправност на клаузата.

Отделно от горното, на самостоятелно основание, ищеца счита сключения Договор за потребителски кредит за недействителен като противоречащ на изискването на чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото не съдържал информация относно начина на формиране на ГПР, а същият бил посочен единствено като процент. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не давала възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Излага се, че противоречието на процесния договор на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК давало основание за признаване на целия договор за недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал чистата стойност на кредита, без да дължал лихва или други разходи по кредита. Ето защо, в случая заемателят дължал връщане по договора само на получената сума в размер на 1 200.00 лева за главница.

Всичко над тази сума било платено при изначална липса на основание с оглед недействителността на договора, поради което подлежало на връщане.

Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, с което да се признае за недействителен сключения между страните Договор за потребителски кредит с ид. № *** от 22.05.2023 г., както и да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 25.00 евро, като недължимо платена по Договор за потребителски кредит с ид. № *** от 22.05.2023 г., за периода от 22.05.2023 г. до 22.05.2024 г., ведно със законната лихва върху 3 сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който ангажира становище за неоснователност на исковете.

Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

От представените от ответника Договор за потребителски кредит №*** от 22.05.2023г. с Приложение №1 и №5 към него и погасителен план, както и Стандартен Европейски формуляр и приложими Общи условия се установява, че на 22.05.2023г. между страните е бил сключен договор, по силата на който ответника е предоставил на ищеца в заем сума в размер на 1200лв., който е следвало да се върне на 12 погасителни вноски за период от 22.06.2023г. до 22.06.2024г. Видно е, че годишната лихва за ползване на кредита е посочена на 26,57%, а годишният процент на разходите в размер на 49.00 %.

Видно е от представените от ответника Общи условия, че в чл.9.4 е посочено задължение за кредитополучателя да снабди кредитодателя с всички обезпечения, за които кредитополучателя се е съгласил и са уговорени в договора, анексите или приложенията.

От приложения препис на Стандартен Европейски формуляр (СЕФ), който е бил предоставен на кредитополучателя, е видно, че същия е бил уведомен, че до края на следващия ден след предоставяне на сумата е задължен да предостави обезпечение - поръчителство на две физически лица, отговарящи на редица условия или банкова гаранция.

Видно е, че в Раздел III, чл.4.3 от СЕФ е посочено, че при непредоставяне на съответното обезпечение, кредитополучателя дължи неустойка в размер на 0.2960% от сумата на усвоения кредит за всеки ден без осигурено обезпечение, посочена по размер в Приложение №1 и Погасителния план към договора. От представения препис на Приложение №5 е видно, че в тежест на кредитополучателя е било предвидено задължението за предоставяне на соченото по-горе обезпечение от банкова гаранция в размер на 1479,60лв. или поръчителство на две физически лица, всеки получаващ нетен осигурителен доход от 1500лв., не по-малко от 5 4 години трудов стаж, които не са кредитополучатели или поръчители по други договори за кредит. В чл.4 от същото Приложение е предвидено заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение.

От представените преписи на Приложение №1 и Погасителен план към сключения между страните Договор за кредит от 22.05.2024г. е видно, че кредитодателя е начислил неустойка за непредставено обезпечение в размер на 1296,48лв., платима разсрочено към всяка погасителна вноска.

Предвидено е било заплащане ежемесечно и на такса от 8,33лв. или общо 99,96лв. за целия срок на договора.

Ответникът е признал, че по процесния Договор за кредит е получил плащане в размер на 686,59 евро на 23.05.2023г.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски кредит, поради неспазване изискването на чл.11, т.10 от ЗПК.

Установи се от обсъдените доказателства, че в процесния Договор формално се съдържа размер на ГПР от 49,00 %, но съдът намира за основателно възражението на ищеца, че не отразява действителният такъв, т.к. е безспорно, че не включва предвидената в Приложение №5 и включена в погасителния план неустойка от 1296,48лв.

Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, съдът намира, че предвидената неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от ДиректИ. 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).

За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 84).

Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като 5 неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с договора и известен на кредитора още при сключването му.

На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите, регламентиращи неустойката е условие за сключване на Договора и предоставяне на заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.

В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, съдът счита, че първото от тях - предоставянето на банкова гаранция в размер на 1479,60лв. е очевидно неизпълнимо за кредитополучател, молещ за заем в размер на 1200лв. В случай, че би могъл да осигури такава банкова гаранция, той не би се обърнал за услуга към небанкова институция. На следващо място, предвидените изисквания, на които следва да отговарят поръчителите са реално неизпълними – поставено е изискване за осигуряване на поръчители, които получават месечен доход, надхвърлящ размера на искания кредит и в същото време отговарящи на редица други условия.

С оглед горното, съдът намира, че поставеното в Договора изискване за обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника и това е било ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още при подписване на съглашението им.

Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от плащанията на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка месечна вноска.