Определение № 291 от 03.06.2023, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 291 гр. Сливен, 02.06.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

С. Т. Михайлова Маринова като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно частно гражданско дело № 20232200500194 по описа за 2023 година Поизводството е образувано по частна жалба против разпореждане, с което е отхвърлено частично заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Жалбоподателят атакува разпореждането в частта, с която заявлението му е отхвърлено по отношение на вземането за договорно възнаграждение и мораторна лихва за забава, като заявява, че в нея то е неправилно и незаконосъобразно, понеже съдът необосновано е приел, че договорът за потребителски кредит е недействителен. Заявява, че дали ГПР, посочен в договора отговаря на действителния размер и какво включва, е неотносимо към нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не влече недействителност на целия договор. Развива подробни съображения относно това, че в договора ясно и недвусмислено е посочено с фиксирани, неподлежащи на промяна суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, размер па гаранционното възнаграждение и при какви обстоятелства се дължи. Други вземания по този договор няма.

Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително е размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. Поради това счита, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК.

По-нататък частният жалбоподател заявява, че към момента на сключване на договора за кредит в действащото законодателство е нямало ограничение на максималния размер на цената на услугата - предоставяне за ползване на паричен заем. От друга страна, законната лихва за забава, по никакъв начин не ограничава правото на страните да уговорят цена на 1 услуга (ползване на паричен заем) в различен размер. Задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не е наречено от законодателя с термина „лихва", а е определено като обезщетение за вреди от неточното /забавено/ изпълнение или от пълното неизпълнение на главното задължение. За разлика от лихвата, това вземане няма възнаградителен характер и не се дължи на договорно, а на законно основание. Поради това следва да се приеме, че няма пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на законната такава - свободата на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.

10, ал. 2 от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определя по взаимно съгласие на страните като част от договорната свобода, с която същите разполагат, като страните свободно са уговорили съдържанието на договора за кредит, включително и размера на лихвите. В случая договорната лихва се явява не само печалба на кредитора заради предоставения кредит, а и покриване на риска от неплащане на кредита и в случай на неплатежоспособност на длъжника и липса на секвестируемо имущество по чл. 133 ЗЗД за удовлетворение на кредитора.

Също така частият жалбоподател твърди, че е прието в практиката, колкото по-рисков е кредитът, толкова по-висок да е размерът на договорната лихва. В случая кредитът не е обезпечен с реално или лично обезпечение, кредиторът не е проучил финансовото състояние на кредитоиолучателя преди сключване на договора за кредит, поради което той носи ио-голям риск в сравнение с кредиторите по обезпечени кредити.

Поради това и лихвата не се явява в противоречие с добрите нрави и сама по себе си не води до неоснователно и прекомерно обогатяване на кредитодателя.

В ЗПК няма предвидени разпоредби, уреждащи максималния размер на възнаградителната лихва, понеже същата представлява очаквана печалба на кредитора и съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК съставлява част от общите разходи по кредита, които се включват в П1Р. За да бъде избегната злоупотреба и несъразмерно възлагане на тежести за икономически послабата страна, в чл.19, ал.4 от ЗПК е предвиден фиксиран максимален размер на ГПР - забрана той да бъде по-висок от пет пъти размера па законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление па МС на РБ - не по-висок от 50%. В настоящия случай възнаградителната лихва е уговорена при фиксиран лихвен процент в размер, а уговореният ГПР не надвишава допустимия максимален размер по чл.19, ал.4 от ЗПК, поради което доводите за наличие на нищожност на договорената възнаградителна лихва поради противоречие с морал и добрите нрави се явяват неоснователни. Безспорно, елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва да е дори пет пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесиия договор, единственият разход, който формира ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други в самия договор, които следва да бъдат включени в П IP.

2

По отношение на претендираното обезщетение за забава, следва да се има предвид, че то се дължи на основание чл. 86 ЗЗД, изчислено е върху непогасената част от главницата и е в размер, по-точно основния лихвен процент па БНБ за текущата година плюс 10 процентни пункта. Главния дълг по договора за заем е получената и усвоена от заемателя сума. В конкретния случай претендираната главница, като обезщетението за забава е изчислено върху нея.

В подкрепа на изложението си частният жалбоподател се позовава на съдебна практика. В обобщение моли да се отмени разпореждането в отхвърлителната му част касателно договорната и мораторната лихви и да се издаде заповед и за нея.

В тази хипотеза препис от частната жалба не се изпраща на насрещната страна.

Настоящият състав намира частната жалба за допустима, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с право на жалба, чрез постановилия атакувания акт съд.

Разгледана по същество, тя е неоснователна, поради което следва да бъде оставена без уважение, а обжалваната част от разпореждането – потвърдена.

Оплакванията на частния жалбоподател касаят вземането за договорната лихва и обезщетението за забава в размер на законовата лихва за минал период, искането за които е отхвърлено.

Заповедният съд е извършил проверка на заявлението по реда на чл. 411 от ГПК и е констатирал наличие на неравноправни клаузи, поради което е го е отхвърлил за тези вземания.

При проверка по т. 3 на чл. 411ал. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:

Като начало следва да се посочи, че тук важи изцяло нормата на чл.

146 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП, вр. чл. 143 ал. 1 и ал. 2 т. 20 от ЗЗП.

Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, съгласно чл.

143 ал. 1 от ЗЗП, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Съгласно чл. 146 ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от 3 посочената разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени каузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия.

Освен това, съгласно чл. 22 от ЗПК, „когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.“ Приведени към настоящия случай, горните разпоредби намират своето пълно проявление - както в посока нарушение на изискването за задължително съдържание на договора за потребителски кредит, така и чрез наличието на неравноправни /и като таква - нищожни/, клаузи, които именно, са довели до несъответствие с изискуемото съдържание на ДПК, превръщайки го в недействителен.

Най-напред, както се посочи, се наблюдава проявление на хипотезите на чл. 146 вр. чл. 143 от ЗЗП, тъй като договорът за потребителски кредит и договорът за предоставяне на поръчителство, представени от заявителя съдържат уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и на потребителя, а на второ място - те очевидно имат общ, типов характер и не са индивидуално съставени – с оглед личността на клиента или с оглед някакви индивидуални особености. Договорите са били изцяло изготвени предварително и потребителят не е разполагал с възможност да влияе на съдържанието им.

От своя страна самото съдържание на тези съглашения противоречи на изискването за добросъвестност и по силата на основната хипотеза на чл.

143 от ЗЗП придобива характер на неравноправност.

Със сключен на 02.03.2020г. рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания между „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, гр. София като цесионер и „Файненшъл България“ ЕООД, гр. София, като цедент, на първото са прехвърлени вземания на второто, сред които /съгл. приложение №1 от 04.10.2022г./ и това спрямо длъжницата.

На 25.05.2021г. е сключен договор за паричен заем № 4153344 между ответницата по заявлението като заемател и „Изи асет мениджмънт“ АД, гр. София като заемодател за сумата 1 600 лв., относно уговорените 4 лихви, разходи, неустойки, срок и начин на връщане. На същата дата – 25.05.2021 г. е сключен и договор за предоставяне на поръчителство със същия № 4153344 между нея и „Файненшъл България“ ЕООД, гр. София. Тъй като поръчителят бил платил задължението в пълен размер на 1216, 61 лв. на 04.10.22г., той встъпил в правата на удовлетворения кредитор „Изи асет мениджмънт“ АД, гр. София за вземането, а въз основа на допълнителното приложение към договора за цесия от 02.03.2020г. от 04.10.2022г., това вземане било цедирано на заявителя „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, гр. София.

Двата процесни договора, които в цялост съставляват източника на облигационното задължение на длъжника, са сключени на една и съща дата, имат един и същ номер, като от съдържанието им е видно, че кредитополучателят не е имал реална възможност за избор на „поръчител“ по смисъла на чл. 4 от договора за паричен заем /предвидена е възможност за избор до два дни от сключване на договора, а всъщност договора за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД, гр. София е сключен на същата дата като договора за заем, т.е. едновременно с него/, т.е. сключването на „договора за предоставяне на поръчителство“ от кредитополучателя е било ултимативно условие за предоставянето на кредита.

Вноските по договора за предоставяне на поръчителство са били включени в месечните вноски по договора за кредит, те се плащат наред с вноската по кредита, на дата на падежа на съответното плащане по кредита, което води до оскъпяване на кредита, без това да е изрично отбелязано в СЕФ за предоставяне на информация за потребителския кредит. Така кредитополучателят дължи възнаграждение за поръчител, което общо възлиза на 1 219, 26 лв. при заета сума от 1 600 лв., за която се дължи и възнаградителна лихва от 40, 00%, като тази вноска не е включена в годишния процент на разходите /посочен като 48, 90%/, както повеляват разпоредбите на ЗПК. След като разходът за допълнително ежемесечно възнаграждение за поръчител е пряко и неотменно свързан с договора за кредит, в който обаче той не е включен в ГПР, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорна информация.

5

От данните в ТР се установява, че поръчителят по договора за предоставяне на поръчителство - „Файненшъл България“ ЕООД, гр. София , сключен с кредитополучателя е сто процента собственост на кредитора „Изи асет мениджмънт“ АД, гр. София. Двете дружества се намират в такава икономическа свързаност, която сочи на недобросъвестност с оглед обективираните права и задължения по договора за предоставяне на поръчителство, които представляват на практика разделяне на приходите от кредита между две свързани, формално отделно обособени юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се консумира недопустима печалба. Така създадените допълнителни възнаграждения за поръчителя, които не са и надлежно описани в ДПК, макар да са включени в месечните вноски, води до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущръб на потребителя, който е поставен в неравноправно и неизгодна позиция. Също необяснимо с правната логика и принципите на добросъвестност е и обстоятелството, че макар предметът на договора за предоставяне на поръчителство да предполага изпълнение от страна на поръчителя само при възникване на определено обстоятелство – неплащане на задълженията от страна на кредитополучателя, то уговореното възнаграждението се дължи от него още от самото му сключване, /преди и независимо дали е настъпило условието/, разделено е на ежемесечни вноски, включени във вноските по договора за кредит – тоест възнаграждението се събира за неизпълнен още договор. Това правно положение е недопустимо по смисъла на ЗПК, тъй като по този начин и кредитодателят и поръчителят се домогват да заобиколят изискванията на този закон, което е забранено с чл. 21 от ЗПК.