Решение № 5328 от 03.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5328 гр. Пловдив, 03.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20255330105295 по описа за 2025 година

Предмет на делото са главен положителен установителен иск с правно основание чл.

22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 20 във връзка с чл. 11, ал. 2 във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит, а в условията на евентуалност – положителни установителни евентуални искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД във връзка с чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във връзка с чл. 143, т. 3, 5 и 19 от ЗЗП за прогласяване нищожността на договорната клауза за такса за разглеждане.

Производството е образувано по искова молба, подадена от З. Г. Г., ЕГН:********** с настоящ адрес: ****************, против „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Перу“ № 28, бл. АТЦ „Силвър Център“, ет. 2, офис 73Г, с която се иска прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № ********* от 19.01.2024 г., а в условията на евентуалност – ако не бъде уважен главният иск, се предявяват исковете за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 5, ал. 2 от договора, предвиждащи заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за паричен заем и на неустойката.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили договор за паричен заем. Сочи се, че договорът и двете клаузи са недействителни. Отправено е искане за присъждане на разноските по делото и за адвокатски хонорар при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск както по основание, така и по размер. Твърди, че договорът е действителен. Сочи, че съгласно чл. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Излага се, че стойността на таксата за експресно разглеждане на документи представлява допълнителна доброволна услуга, поради което не следва да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора.

Съдът след като се запозна със събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и на основание чл. 12 вр. с чл. 235 ГПК намира за установено от фактическа и 1 правна страна следното.

Между страните е сключен договор за паричен заем № ********* от 19.01.2024. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е предвидено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация относно лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. В съображение 32 от Директивата е посочено, че с цел осигуряване на пълна прозрачност, на потребителя следва да се предостави информация относно лихвения процент както на преддоговорния етап, така и когато се сключва договорът за кредит. По време на договорното правоотношение потребителят следва допълнително да бъде информиран за изменения в променливия лихвен процент и за причинените от тях изменения в плащанията.

В чл. 10, б. „е“ от посочената Директива е установено, че в договора следва да се съдържа информация относно лихвения процент, условията за прилагането на лихвения процент и показателя или базовия лихвен процент, приложим за първоначалния лихвен процент, ако има такъв, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и ако при различни обстоятелства се прилагат различните лихвени проценти, горепосочената информация за всички приложими лихвени проценти. Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.

В случая съдът намира, че е допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК относно минималното необходимо съдържание. Това е така, тъй като в договора за кредит е посочен размерът на установената възнаградителна лихва в процентно съотношение от 40, 32 %, без да е установен действителният размер на задължението с посочване на неговата левова равностойност. Клаузите на договора са неясни по отношение на конкретните задължения на заемополучателя и общия размер на сумата, която следва да бъде погасена, тъй като не е налице яснота относно общия размер на всички задължения по договора за кредит, като се вземат предвид всички допускания във връзка с възможността за начисляване на допълнителни задължения за неустойка и такса за експресно разглеждане, като не става ясно как е формирана общата дължима сума, посочена в договора. От клаузите на договора не може да се установи как е формирано общото задължение по кредита и дали в него е включена само възнаградителна лихва или и установената такса за експресно разглеждане на заявката по кредита по чл.1, ал.3 от договора. В този смисъл е практиката на Окръжен съд – Пловдив, постановена с Решение № 260641 от 13.05.2021 г. по в. гр. д. № 1037/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив и Определение № 680 от 16.03.2022 г. по в. ч. гр. д.

№ 592/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив. Съдът намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е установена в Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на договори за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически по-силната страна в правоотношението.

Следователно и при нарушение на разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, следва да намери приложение 2 установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на задължението по кредита и начина на неговото формиране. В процесния казус такава неяснота е налице по отношение на приложимия лихвен процент, поради което е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Следователно и по така изложените съображения съдът намира, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК поради което и предявения иск следва да се уважи.

С оглед изхода на спора по делото в тежест на ответника се присъждат разноските за държавна такса в размер на сумата от 139,77 лева тъй като ищецът е освободен от внасянето й.

В производството по делото ищецът е представляван, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), от адв. Д. П. от АК – Хасково, видно от представения договор за правна защита и съдействие. Процесуалният представител на ответника своевременно е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. От така приетото в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 следва, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът не е обвързан от размерите, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа респ. от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата, което препраща към Наредбата, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по това дело (аргумент и от чл.