Решение № 205 от 09.05.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 205 гр. Велико Търново, 04.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Станислав Стефански

Радка Цариградска при участието на секретаря Валентина В. Чаушева като разгледа докладваното от Радка Цариградска Въззивно гражданско дело № 20234100500151 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1 и сл. от ГПК.

С Решение № 1233/16.11.2022 г., постановено по Гр.д. № 1037/2022 г. по описа на РС Велико Търново, е отхвърлен предявения от Т. К. П. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „***” №***, против „А.” ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. Б., обл. Р., ул. „***” №*** и „В. А.” ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. В. Т., ул. „***” №*** иск с правно основание чл. 26, ал. 1 предл.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за аренда на земеделски земи от 26.05.2021г., сключен между арендодателя „А.” ЕООД и арендатора „В. А.” ЕООД, в частта относно нива от 10 декара, втора категория, в местността „***”, представляваща имот №***по плана за земеразделяне на с. ***, общ. С. и поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с. ***, общ. С., поради противоречие със закона - нарушаване на изискванията на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ, като неоснователен. С решението, коригирано с решение за поправка на ОФГ от 17.11.2022г. ищецът е осъден да заплати разноски по 300 лв. на всеки от ответниците.

1

Против постановеното първоинстанционно съдебно решение е постъпила в рамките на срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от ищец Т. К. П., чрез пълномощника му адв. С. П. от ВТАК, с която обжалват същото изцяло.

Наведени са оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение поради несъобразяването изводите на съда с императивна правна норма – чл. 3, ал.3 от Закона за арендата в земеделието. Излага, че ищецът е собственик на 1/2 ид.ч. от посочения имот от 11.07.2018г. и едва на 21.04.2022г. узнал, че за целия имот е сключен договор за аренда с арендодател „А.“ ЕООД и арендатор „В. А.“ ЕООД, като първото дружество е притежавало само 1/2 ид.ч. от имота. Счита, че според цитираната разпоредба от ЗАЗ само собственик с над 50 % дял в съсобствеността може да сключи договор за аренда, поради което процесният договор е нищожен, а съдът не е изложил мотиви относно характера на цитираната разпоредба и влиянието й върху валидността на договора. Сочи се, че напълно неоснователно първоинстанционният съд е дал приоритет на една съдебна практика на ВКС, неотносима към казуса. Моли съда, да постанови съдебно решение, с което да отмени обжалваното първоинстанционно такова, вместо което постанови друго, с което уважи предявения иск. Претендира присъждане на разноски за две инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от един от ответниците - „В. А.“ ЕООД чрез процесуалния представител адв. Б. М., в който оспорва жалбата като неоснователна. Развити са подробни съображения валидността на договора и липсата на противоречие с императивна правна норма, както и за липсата на забрана съсобственик да сключва договор за аренда, като изтъква и наличен такъв договор за другата половина от имота, сключен от ищеца с арендатор през 2019г. 20-годишен период. Моли да бъде потвърден първоинстанционният съдебния акт. Претендира разноски.

Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е 2 процесуално допустима.

При извършената проверка по реда на чл. 269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо.

При проверка за неговата правилност по реда на чл. 269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани във въззивната жалба, въззивният съд счита, че подадената въззивна жалба, разгледана по същество, е неоснователна, а обжалваното съдебно решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено изцяло.

Предмет на разглеждане по делото пред Районен съд – Велико Търново е предявен от Т. К. П. против ответниците „А.” ЕООД и „В. А. ” ЕООД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 пр.1 ЗЗД за прогласяване нищожност на Договор за аренда на земеделски земи от 26.05.2021г., сключен между арендодателя „А.” ЕООД и арендатора „В. А.” ЕООД, в частта относно нива от 10 декара, втора категория, в м.„***”, представляваща имот №***по плана за земеразделяне на с. ***, общ. С. и ПИ с идентификатор *** по КККР на с. ***, общ. С., поради противоречие със закона - нарушаване на изискванията на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът по силата на с договори за дарение и за продажба от 11.07.2018г. е придобил1/2 идеална част от правото на собственост спрямо процесната нива, а останалата 1/2 идеална част имота е собственост на ответника „А.” ЕООД, който на 26.05.2021г. сключил с другия ответник договор за аренда на съсобствения имот. Ищецът твърди, че подписаният договор за аренда, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 пр.1 от ЗЗД, поради противоречие със закона - сключен при неспазване на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ от първия ответник - съсобственик, притежавал към момента на подписването му не повече от 50% ид. части от процесния имот /а именно 1/2 ид.част/.

Ответникът „А.” ЕООД е оспорил основателността на исковата претенция.

Признава съществуването на съсобственост при равни права с ищеца спрямо имота и сключването на процесния договор за аренда с ответника „В. А.” ЕООД. Изтъква, че предмет на сделката е ползването на земеделска площ от 5 декара, съответстваща на правата му в съсобствеността, т.е. отдал е под аренда само своята част, поради което договорът не противоречи на 3 разпоредбата на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ. Навежда доводи, че за същата площ от имота ищецът е сключил договор за аренда с трето за спора лице на 30.04.2019 г.

Фактическата обстановка по делото не е спорна между страните и е правилно изяснена от първоинстанционният съд, като същият е съобразил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях. По тези причини настоящата инстанция възприема изцяло така изяснената фактическа обстановка по делото, препраща своята към нея, поради което и не намира за нужно да я възпроизвежда повторно. Следва единствено да се акцентира върху обстоятелството, че предмет на договора за аренда са само 5 дка от общата площ от 10 дка на процесния имот, вписан под т. 31 в Договора за аренда.

Отдадената част е видна от табличното описание на арендуваните имоти и от цената по договора, формирана върху площта по колона шест от същата таблица /в която са посочени само собствените на арендодателя идеални части/.

Предмет на делото е предявен главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 пр.1 от ЗЗД, който са процесуално допустим.

Допустимостта на исковете, предмет на делото, е обусловена от факта, че ищецът, като съсобственик на процесния имот, счита, че е обвързан от оспорения договор за аренда, поради което и у него е налице правен интерес от предявяване на настоящия иск.

Разгледан по същество предявеният иск е неоснователен.

Правните изводи на първоинстанционният съд, формирани въз основа на установената от този съд и възприета изцяло от въззивният съд фактическа обстановка, са правилни. Въззивната инстанция възприема изцяло мотивите на първоинстанционният съд за неоснователност на предявения иск по чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, които мотиви са изчерпателни и са изцяло в съответствие със закона и към които въззивният съд препраща на основание чл. 272 ГПК.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба въззивният съд излага следното:

На основание чл. 26, ал. 1 пр.1 от ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона. Договорът е нищожен, поради противоречие на 4 закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр.1 от ЗЗД, когато противоречи на императивна правна норма, съдържаща забрана или въвеждаща определени изисквания за действителност на сделката, която не е спазена.

Процесният Договор за аренда от 26.01.2021 г. е сключен при действието на нормата на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ в редакцията й от ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 07.02.2017 г., приложима спрямо същия, според която договор за аренда може да се сключи със съсобственик на земеделска земя, чиято собственост е повече от 50 на сто идеални части от съсобствен имот или със съсобственик, упълномощен от съсобственици, притежаващи общо с него повече от 50 на сто идеални части от съсобствения имот. В тези случаи отношенията между съсобствениците се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС. Договорът е сключен от съсобственик на земеделска земя – арендодателят „А.“ЕООД, който към притежава точно, но не повече от половината от арендувания имот и не се твърди и доказва сключилият го съсобственик да е упълномощен от другия съсобственик. Доколкото обаче предмет на аренда е само половината от имота, което съответства на притежаваните от арендодателя права, то договорът е сключен при спазване разпоредбата на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ. Дори да бе отдаден целия имот, това не влече нищожност на договора, доколкото нормативното изискване въвежда материалноправни предпоставки за сключване на договор за аренда, без да определя последицата от нарушаването й, и както в нея, така и в друга разпоредба на закона не е предвидено, че нарушаването на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ влече след себе си последици, противни на закона, които да водят до нищожност на сделката.

Противно на оплакванията във въззивната жалба, правилно и в съответствие с установената трайна практика на ВКС, относима към настоящия казус, първоинстанционният съд е приел, че процесният договор за аренда, доколкото е сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50% от общия земеделски имот, е непротивопоставим на останалите съсобственици.

Фактът, че договорът е вписан в Служба по вписванията не променя извода за неговата непротивопоставимост спрямо ищеца по делото и същият е властен да взема решение за предоставяне облигационното право на ползване върху своята част от имота на друго лице, което вече е сторил.

В обобщение, обжалваното първоинстанционно съдебно решение и крайните изводи на съда кореспондират изцяло със събраните по делото доказателства 5 и действащата нормативна уредба, поради което решението не страда от пороците, посочени във въззивната жалба. Предвид съвпадение във фактическите и правни изводи на въззивната и първата инстанция въззивната жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна, а обжалваното съдебно решение потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно.

Изходът на спора и нормата на чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК обоснова основателност на претенцията на въззиваемата страна „В. А.“ ООД за присъждане на направените съдебни разноски за въззивното производство, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК /за заплатено адв. възнаграждение/ в доказан размер от 400лв., които следва да бъдат възложени в тежест на въззивника.

Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 пр.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1233/16.11.2022 г., постановено по Гр.д. № 1037/2022 г. по описа на РС Велико Търново, коригирано с Решение за поправка на ОФГ №1236/17.11.2022г.

ОСЪЖДА Т. К. П. с ЕГН: ********** от гр. С., ул. „***” №***, ДА ЗАПЛАТИ на „В. А.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. В. Т., ул. „***” №***, сумата от 400 лв. /четиристотин лева/, представляваща направени съдебни разноски във въззивното производство.

На основание чл. 280, ал. 3 т. 1 от ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6