Решение № 871 от 03.06.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 871 гр. Русе, 03.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Д. Бъчварова при участието на секретаря М.В.Б. като разгледа докладваното от Стела Д. Бъчварова Гражданско дело № 20254520100148 по описа за 2025 година за да се произнесе, взема предвид:

Производството е с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр.1-во от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 55, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът Е. П. А. твърди, че на 29.11.2022 г. в гр.Русе е сключил договор за потребителски кредит № ************* с ответното дружество „Креди Йес“ ООД, по силата на който ответника му е предоставил в заем сумата от 500 лева при следните условия: ГЛП от 39,96 % и ГПР от 48,534 %. Съгласно погасителния план ищецът следвало да върне заетата сума за главница, договорна лихва и неустойка за непредставяне на обезпечение на 9 месечни вноски, всяка в размер на 117,00 лв., в общ размер на 1 053,00 лв.

Заявява, че сключения между него и ответното дружество договор за кредит е нищожен по следните съображения:

На първо място сочи, че уговореният ГЛП надвишава трикратния размер на законната лихва, която към датата на сключване на договора – 29.11.2022 г. е била 10,59 %, съответно трикратният размер бил – 31,77%. Счита, че в случая възнаградителната лихва от 39,96 %, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е прекомерна и само на това основание процесния договор можело да се обяви за нищожен, тъй като по този начин се накърнявали 1 добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от 33Д.

На следващо място, ГПР бил уговорен в размер от 48,534 % , но в случая по скрит начин бил увеличен, тъй като в него не била включена дължимата неустойка, което било още едно основание за обявяване нищожността на сключения договор за потребителски кредит между страните. Заявява, че чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вменявал задължение договорът за потребителски кредит да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Твърди, че случая действително бил посочен ГПР от 48,534 %, но липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия. По този начин потребителят, в случая ищецът, бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

На следващо място, в чл. 6 от договора било посочено, че кредитополучателят се задължавал да обезпечи кредита с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия, както и с още едно от изброените в договора обезпечения, а в чл. 8, страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на заемателя ще бъде начислена неустойка в размер на 466,13 лв., платима на равни части към погасителните вноски. В случая уговорката за дължимостта й противоречала на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми. Клаузата за неустойка освен това имала за цел да заобиколи изискванията на закона, който в чл. 71 от ЗЗД регламентирал, че ако длъжникът не е дал обещаните обезпечения, кредиторът може да иска изпълнение на срочното задължение и преди срока, с оглед на което била нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Клаузата за неустойка била уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, поради което била нищожна поради противоречие с добрите нрави.

На следващо място, счита, че прибавянето на неустойката към погасителните вноски, водело до нарастване на ГПР и следователно неоснователно обогатяване на кредитора. Заобикаляло се ограничението на 2 чл.19, ал.4 от ЗПК.

Освен това твърди, че калкулирането на неустойката към погасителните вноски водело скрито оскъпяване на кредита, т.к. тя не била включена в ГПР.

Посочването привидно на годишния процент разходите привидно изпълнявал изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, т. е. макар формално същият да бил уговорен в допустим размер, то при неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение, неустойката се явявала нищожна като противоречаща на добрите нрави и клаузата, установяваща я следвало да се прогласи за нищожна.

Сочи, че процесния договор за потребителски кредит № ************* бил рефинансиран с последващ - № ********* от 28.04.2023 г., като задължението било погасено изцяло. Следователно надвнесените суми по нищожния договор следвало да бъдат върнати обратно на ищеца, тъй като били дадени по нищожен договор. Разпределена по пера общата сума на договора била следната - 500 лв. главница, 86,87 лв. лихва по договора и 466,13 лв. неустойка за непредоставяне на обезпечение.

Моли съда да постанови решение, с което да обяви за нищожен договор за потребителски кредит № *************, сключен на 29.11.2022 г. между Е.

А. и ,,Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, тъй като същият съдържал нищожни неравноправни клаузи.

В условията на евентуалност, моли съда да признае за установено по отношение на „Креди Йес“ ООД, че клаузата от Договор за потребителски кредит № *************, сключен на 29.11.2022 г., която предвижда заплащане на неустойка в размер на 466,13 лв. е нищожна.

Моли да осъди ответника „Креди Йес“ ООД да заплати на ищеца Е. А. сумата от 553,00 лв., която е изплатена от него на ответника по нищожен договор и представлявала неоснователно обогатяване, а именно сумата надвнесена над главницата. Претендира разноски, включително адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.

В рамките на предоставения му срок по чл. 131 от ГПК, ответникът е депозирал отговор на исковата молба. Не оспорва фактическите твърдения относно сключения договор №*************/29.11.2022 г., както и посочените от ищеца договорки за размер на заема, ГПЛ и ГПР, срок за връщане и останалите съществени елемент на договора за кредит между 3 страните. Сочи, че заемната сума в размер от 500 лева е предадена на ищеца, с РКО. По договора от страна ищеца били извършени плащания на пет пъти, като първото плащане било извършено на 26.01.2023 г., а последното на 28.04.2023 г., в размер на 117,00 лева за три от плащанията, съответно за останалите две – 234,00 лева и 375,00 лева, т.е общо сумата от 960,33 лева.

Счита, че претенциите на ищеца са напълно неоснователни и следва да бъдат изцяло отхвърлени по следните съображения:

Относно твърдението, че сключеният договори за паричен заем противоречи на изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, счита същото за неоснователно. Процесният договор бил написан на български език, по ясен, разбираем и недвусмислен начин, изцяло спазвайки законовите разпоредби.

Договорът бил изготвен в писмена форма и разпечатан на хартиен носител с еднакъв по вид и размер шрифт 12, в два еднообразни екземпляра - по един за всяка страна. След подписването му екземпляр от договорната документация, в това число договор за заем, ОУ към него, погасителен план, СЕФ били предоставени на заемателя.

Неоснователни били твърденията на ищеца, че процесният договор противоречал на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Неоснователно било и твърдението, че не е посочен начинът на изчисляване на ГПР и липсвала яснота по какъв начин е формиран същия. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисление на ГПР не следвало да бъде включен размерът на неустойката, която по своята същност съставлявала разход, който потребителят следвало да заплати поради неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора за заем, посочено в чл.6 от същия. В разпоредбата на чл.3.3 от процесния договор за заем било посочено по ясен и разбираем начин как е изчислен ГПР по кредита, както и какви суми и величини са включени при изчислението му. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисление на ГПР не следвало да бъде включен размерът на неустойката по чл.8 от договора за заем, тъй като по своята същност тя съставлява разход, който потребителят следвало да заплати поради неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора за заем, посочено в чл.6. Заявява, че неустойката по чл.8 от договора за заем нямала характера на лихва, такса или друг разход по кредита и тя се начислявала само ако потребителя не изпълни изискването за обезпечаване на кредита.

4

На следващо място, неоснователно било и твърдението, че процесният договор не съдържал информация за лихвения процент по заема, както и за условията за прилагането му. Лихвеният процент бил посочен както в СЕФ, изчислен на годишна база, така и в чл.3, т.7 от договора за заем, изчислен на месечна база. В разпоредбата на чл.9 от ОУ било посочено, че лихвеният процент не подлежи на промяна за целия срок на договора за заем.

Счита за неоснователни твърденията на ищеца за нищожност на клаузата на чл.8 от договора за заем, поради следните съображения: Изискването за предоставяне на обезпечение при сключване на договор за заем с ответното дружество било посочено като условие още в общите условия на дружеството, поставени на видно място във всеки един от офисите на дружеството, както и на интернет страницата му. Процесната неустойка била изчислена на база зададените от ищеца параметри на заема - главница, срок на договора, вид на месечните вноски и вид на кредитния продукт, за който е поискал предварителна информация. Ищецът е знаел за условията на дружеството за обезпечаване на заема, разяснени му били от консултанта в офиса на дружеството и с последиците от непредоставяне на исканите обезпечения, т.е. сключил е процесния договор за заем след възможност да направи преценка. В сключения договор за заем били посочени конкретно сумите за главница, лихва, ГПР и неустойка. В разпоредбата на чл.10 от ОУ също били посочени условията за обезпечаване на договорите за заем, които ответното дружество сключва с потребителите.

Заявява, че клаузата по чл.8 от договор за паричен заем № ************* била индивидуално уговорена със заемателя и не била дължима от заемателя в момента на сключване на договора. Тази клауза била уговорена под отлагателно условие - в случай, ще потребителят не предостави поръчители в 3 дневен срок след сключване на договора за заем. По този начин ищецът чрез собственото си поведение е можел да влияе на действието на тази разпоредба и след сключване на договора за заем. Счита, че уговорената по този начин неустойка отговаряла на присъщата й съгласно чл.92, ал.1 от ЗЗД обезпечителна функция.

Още при подписване на договора страните били определили ясно кое е задължението, каква е дължимата лихва, какво би могло да бъде неизпълнението, а размерът на неустойката бил предварително точно 5 определен още в договора за заем, от момент предхождащ нейното начисление. Обстоятелството, че се е натрупало задължение за плащане на тази неустойка е последица именно от неизпълнение от страна на неизправния заемател, която не е изпълнил едно доброволно и съзнателно поето задължение при сключване на договор № *************. Предвид, че се касаело за договор за заем, разбираемо било потребителят да не разполага с конкретната сума към момента на възникване на задължение за заплащането й, поради което в чл.8 от договора било договорено нейното разсрочване. С оглед на горното, не можело да се сподели твърдението, че конкретната клауза не е индивидуално договорена и противоречи на разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП, а с оглед забраната на чл.19 ал.3 т.1 ЗПК, тя не била включена като елемент на ГПР.

Заявява, че твърденията на ищеца за заобикаляне на законовите разпоредби и добрите нрави за неоснователни. Неустойката по чл.8 от договора за заем била индивидуално договорена със заемателя и била съобразена с изразените от нея предпочитания за размер на главница, срок на договора и кредитен продукт. Представя договор за паричен заем, сключен между същите страни. Тъй като и при неговото сключване заемателят не е предоставил поръчител, то била предвидена отново неустойка в чл.8 от договора за заем, но тя била с различен размер от този по процесния договор за заем. Следователно клаузата за неустойка по чл.8 от договора за заем се уговаряла индивидуапно по всеки отделен кредит и зависила от това на първо място дали е предоставен поръчител към момента на подаване на молба за заем и сключване на договора за заем. Ако такъв не бил предоставен към този момент, в договора се предвиждала клауза с неустойка, като размерът на неустойката зависел от параметрите на договора и от индивидуалните възможности на всеки отделен клиент.