Решение № 5136 от 18.12.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5136 гр. Пловдив, 18.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Цветина Ил. Косева - Червенкова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20235330111793 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от М. А. А. срещу „Креди Йес” ООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № ******/ 25.01.2023г., сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер от 1687, 29 лв. при непредоставяне от страна на ищеца, в качеството му на кредитополучател, обезпечение по договора за кредит в тридневен срок от сключването му, тъй като с включването на горепосочената сума, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, както и поради противоречието й с добрите нрави.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ******/ 25.01.2023г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 1300 лева. Поддържа се, че в клаузата на чл. 8 от договора била уговорена и неустойка в размер от 1687, 29 лева, при неизпълнение на вменено на потребителя задължение за предоставяне на обезпечение. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Кредиторът не включил този разход в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на клаузата на чл. 8 от Договора. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Поддържа се и че предвидената в чл. 8 от договора неустойка е прекомерна, съпоставено с чистата стойност на предоставения финансов ресурс и поради това е противоречаща на добрите нрави. Предвид изложеното, моли се да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 8 от договора за кредит. Претендират се и сторените разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Креди Йес” ООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Не счита и че размерът на неустоечното задължение е прекомерен. Поддържа се, че страните сами определят размера на дължимата неустойка при неизпълнение на договорно задължение и с полагането на подписа си в договора за кредит, ищецът се е съгласил с условията, при които ответното дружество предоставя кредитно финансиране. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Креди Йес” ООД и М. А. А. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № ******/ 25.01.2023г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1300 лева /л. 18- 19 от делото/. Отразеният в договора месечен лихвен процент е 3, 330 %, а годишният процент на разходите е 48, 194 %. В договора не е посочен размер на годишния процент на възнаградителната лихва.

Съобразно чл. 8 и чл. 6 от Договора, в тридневен срок считано от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от посочените обезпечения, а именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем ( съобразно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия на ответното дружество ) или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 8 от Договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 1687, 29 лева.

В подадения по делото отговор на исковата молба, ответникът признава, че при формиране на приложимия по договора годишен процент на разходите ( ГПР) не се включва вземането за неустойка в размер от 1687, 29 лв. ( л. 15 от делото ).

Последното обстоятелство е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада по делото ( л. 30 гръб ).

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Креди Йес" ООД като заемодател и М. А. А. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1300 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради 2 което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 8 от Договора за кредит, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 1687, 29 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест на кредитополучателя да осигури едно от посочените обезпечения, а именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем ( съобразно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия на ответното дружество ) или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Прочитът на съдържанието на клаузата на чл.

8, вр. чл. 6 от Договора и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 8, вр. чл. 6 от Договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране и то в сравнително нисък размер ( 1300 лв. ). Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури, което и да било от горепосочените обезпечения. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора ( съобразно посоченото от самия кредитор в отговора на исковата молба и отделено като безспорно с доклада по делото), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора ( л.6- гръб от делото) изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на 3 кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 48, 194 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран самият ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Ярко впечатление оставя и обстоятелството, че дължимата неустойка при непредставяне на обезпечение е в размер, който превишава чистата стойност на усвоения от ищеца финансов ресурс. Впрочем, след като неустойката е в размер от 1687, 29 лв. ( размер по- висок от усвоената сума ) и не е включена при формиране на ГПР, то с включването й, ГПР би нараснал значително над законово установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора. На практика, клаузата на чл. 8 от договора единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя ( увеличава относителната финансова тежест на договора ), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност (дейността по оценка на кредитоспособността на длъжника е такава, която следва да се осъществи от кредитора ). Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).