Решение № 335 от 10.06.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 335 гр. София, 10.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петя Шишкова

Членове:

Петя Колева

Весислава Иванова при участието на секретаря Галина В. Иванова в присъствието на прокурора Росица Славова като разгледа докладваното от Петя Колева Наказателно дело за възобновяване ВКС № 20248002200383 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК.

Постъпило е искане от осъдената М. В. Г. чрез защитника й – адв. Т. за възобновяване на наказателното производство по ЧНД № 470/2023 г. на Окръжен съд – Плевен и ВНЧД № 187/2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново с претенция за отмяна на постановеното от него решение № 115/12.10.2023 г. и връщане на делото за ново разглеждане от съответната инстанция.

Защитникът на осъдената в съдебно заседание, пледира съдът да уважи искането. Счита, че Върховният касационен съд следва да отмени решението на апелативния съд и определението на първостепенната инстанция и да върне делото за ново разглеждане, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони. Смята, че е следвало да се приложи Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода /ЗПИИСАННЛСМВЛС/. Претендира приложение на правилата на чл.

23 и чл. 25 НК по отношение на подзащитната му.

Прокурорът от Върховна прокуратура смята искането за възобновяване за неоснователно. Намира, че не е нарушен законът. Пледира за оставянето в сила на решението на апелативния съд. Счита, че присъдата се изпълнява 1 такава, каквато е постановена от чуждия съд, а до приложение на чл. 23 и чл.

25 НК може да се стигне само ако има българска присъда, която да се групира с чуждите присъди.

Осъдената Г. моли присъдата й да бъде намалена, защото има малки деца, които ще пораснат без нея. Смята, че за това, което е извършила шест години е доста голяма присъда.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното:

В искането на осъденото лице е посочено, че се иска възобновяване на производството по чл. 44, ал. 11 от Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест /ЗЕЕЗА/ вр. чл. 457 от НПК, защото следвало да се приложи не тази процедура, а производството по ЗПИИСАННЛСМВЛС, като едновременно се претендира незаконосъобразност на процедурата по чл. 44, ал. 8 от ЗЕЕЗА.

В процедурата по чл. 44, ал. 8 от ЗЕЕЗА, която е производство по приемане на издадена Европейска заповед за арест /ЕЗА/ в друга държава членка по отношение на български гражданин или лице, което живее или постоянно пребивава на територията на Р България с цел изпълнение на наказание или мярка, изискваща задържане, окръжният съд, на чиято територия се намира лицето, след като е отказал на основание чл. 40, ал. 1, т.

4 от ЗЕЕЗА да изпълни ЕЗА, взема решение да приеме да се приведе в изпълнение от прокурора наказанието лишаване от свобода или мярката, изискваща задържане на лицето, наложени в издаващата държава членка.

Когато става дума за конкуренция между двете производства – това по чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА вр. чл. 457 от НПК и по чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, следва да се съобрази изричната промяна на нормата на чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА, въведена със ЗИДЗЕЕЗА, обнародвана в ДВ бр.

45 от 2019 г., в сила от 01.01.2020 г., според която в тези случаи следва да се приложи процедурата по чл. 29, ал. 2 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода. Следователно, налице е изрично и недвусмислено препращане към процедурата, уредена в ЗПИИСАННЛСМВЛС.

Макар принципна разлика между производствата по чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА и по чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС да няма, защото и в двете се решават въпросите за признаване на чуждата присъда и приемането й за изпълнение с адаптирането й, в случая е било необходимо да се приложи поновият специален закон вместо по-стария. Налице е мълчалива отмяна на стария ред, по който се е извършвало сътрудничеството по наказателни дела между държавите членки. Независимо че двете производства решават идентични въпроси, новият закон предвижда по-облекчена процедура в сравнение с по-стария, има и разлика в състава на първоинстанционния съд, който решава делото.

От тази гледна точка, искането на осъдената М. Г. за възобновяване се 2 явява допустимо, защото е подадено в шестмесечния срок от влизане в сила на решението на апелативния съд, с което са приети за изпълнение присъдите на чуждата държава за извършени от Г. престъпления, със съответно наложени наказания и определено общо наказание по четирите съдебни решения, и режим на изтърпяване, а разгледано по същество е и основателно.

По повод издадени срещу М. В. Г. от Държавна прокуратура във Флоренция четири броя ЕЗА от 31.10.2022 г. за задържането й и предаването й на италианските власти за изтърпяване на наказания лишаване от свобода по влезли в сила присъди срещу нея било постановено решение № 55 от 21.02.2023 г. на окръжен съд – Плевен по НЧД № 37/2023 г., с което било отказано изпълнението на четирите броя Европейски заповеди за арест от 31.10.2022 г. от Държавна прокуратура във Флоренция по дело № 961/ 2021 SIEP.

Това решение не било атакувано пред апелативен съд – Велико Търново и влязло в сила на 27.02.2023 г.

Въз основа на него прокурор от окръжна прокуратура – Плевен внесъл в Плевенския окръжен съд предложение за приемане за изпълнение на присъдите, постановени по отношение на М. В. Г. от италианските съдилища по реда на чл. 44, ал. 11 вр. ал. 8 от ЗЕЕЗА вр. чл. 457, ал. 2 – 5 от НПК, по което било образувано ЧНД № 470/2023 г. по описа на съда, приключило с определение № 443 от 12.06.2023 г., с което на основание чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА вр. чл. 457, ал. 2 – 5 от НПК било прието за изпълнение съдебно решение № 5054/2019 г., влязло в сила на 05.03.2021 г. на съда във Флоренция, Р Италия, с което на М. В. Г. е наложено наказание от 10 месеца и 10 дни лишаване от свобода и групиране на наказанията за срок от 5 години, 11 месеца и 6 дни за престъпления по чл. 195, ал. 1 вр. чл. 194, ал. 1 от НК на Р България, като приел, че наказанието следва да се изтърпи при първоначален общ режим.

На основание чл. 59 от НК било приспаднато времето, през което осъдената М. В. Г. била с мярка за неотклонение задържане под стража от 06.01.2023 г. до 21.02.2023 г. и домашен арест от 21.02.2023 г. до 12.06.2023 г.

Определението на Плевенския окръжен съд било обжалвано от упълномощения защитник на осъдената Г. пред апелативен съд – Велико Търново, който с решение № 115/12.10.2023 г., постановено по ВНЧД № 187/2023 г., го изменил като приел всички постановени срещу Г. съдебни решения от италианските власти, дал съответна правна квалификация на деянията по българския наказателен закон, приел за изпълнение определеното общо наказание по четирите съдебни решения в размер на 5 г., 11 мес. и 6 дни лишаване от свобода с определение от 14.09.2021 г. на прокурор от Държавната прокуратура при съда на гр. Флоренция, Р Италия, като определил това общо наказание българската гражданка М. В. Г. да изтърпи при първоначален общ режим и потвърдил определението на Плевенския окръжен съд в останалата му част. Решението на апелативната инстанция влязло в сила на 12.10.2023 г.

3

Признаването на четирите присъди на италианските съдилища и приемането им за изпълнение незаконосъобразно е осъществено по реда на чл. 457, ал. 2 – 5 от НПК, а не по чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, въпреки че е била спазена по-тежката процедура вместо по – облекчения режим, въведен със ЗПИИСАННЛСМВЛС. Това е така, защото за предаването на българската гражданка М. Г. с цел изпълнение на наложените й наказания са били издадени ЕЗА, които окръжният съд е отказал да изпълни на основание чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА. С изменението и допълнението на чл. 40, ал.1, т. 4 от ЗЕЕЗА в сила от 01.01.2020 г. се предвиди изричен нов ред, към който законодателят препраща – а именно към нормата на чл. 29, ал. 2 ЗПИИСАННЛСМВЛС, поради което основателно е възражението на защитата, че е следвало да се приложи производството по чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, а не по чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА, която от своя страна препраща към процедурата по чл. 457, ал. 2 - 5 от НПК, предвид мълчаливата отмяна на старата процедура и изричното посочване на приложимата нова такава по ЗПИИСАННЛСМВЛС. Следователно, предвид изричното препращане, определящо реда, който се прилага в случая, той без съмнение е този по чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, както нееднократно защитата е претендирала пред всички съдебни инстанции, а не тази по чл. 457, ал. 2 - 5 от НПК, защото нормите на ЗПИИСАННЛСМВЛС дерогират съответните разпоредби на ЗЕЕЗА.

Аргументът, че правата на осъдената Г. били нарушени в проведения в отсъствие на лицето в издаващата държава процес срещу нея, не подлежи на изследване в настоящото производство, защото производството по чл. 44, ал.

8 от ЗЕЕЗА не подлежи на възобновяване. То е само предпоставка за образуване на производството по ЗПИИСАННЛСМВЛС.

Отделно от това, самата Г. в процедурата по чл. 44, ал. 8 от ЗЕЕЗА пред Плевенския окръжен съд не е изразила желание да се изпълнят издадените ЕЗА и тя да бъде предадена на италианските власти. Тъкмо обратното, видно от съдържанието на решението, изрично е заявила в производството по приемане на ЕЗА, че желае да търпи наложеното й наказание в Република България. Отказвайки да бъде предадена на италианските власти, Г. сама се е лишила от възможността да постави на разглеждане пред тях въпроса за евентуално нарушените й процесуални права, свързани с личното й участие в провелото се наказателно производство срещу нея пред съда в гр. Пистоя в Р Италия. Такава възможност би била налице в издаващата държава по изрично предвиден процесуален ред от същата, но само след реално изпълнение на процедурата по предаване, изпълнена по реда на ЗЕЕЗА. В резултат на изрично изразената от Г. воля да търпи наказанията в Р България е отказано изпълнението на ЕЗА и съответно е преклудирано правото й да претендира нарушено право на справедлив процес, поради неучастие в наказателно производство пред съда в гр. Пистоя. В този смисъл са Р № 85-2019-I н.о.

ВКС и Р № 244-2019-II н.о. ВКС.

Макар да не е лишен от основание доводът на защитата, че в решението на окръжен съд – Плевен по чл. 44, ал. 8 от ЗЕЕЗА се съдържа само диспозитив за отказ на съда да изпълни издадените по отношение на М. Г.

4

ЕЗА, като липсва изрично произнасяне за приемане за привеждане в изпълнение на наказанията „лишаване от свобода“, наложени на Г. от италианските съдилища, разсъждения в този смисъл се съдържат в мотивната част на акта, поради което волята на съда е ясна. Аргумент в тази насока е и фактът, че решението на първостепенния съд не е било атакувано пред апелативен съд – Велико Търново. По тази причина е нямало как да се коригира диспозитивът на решението на окръжен съд – Плевен и то е влязло в сила. Доколкото се касае до производство в производството, защото с него е бил решен междинен въпрос относно изпълнението на ЕЗА, издадени от чужда държава по отношение на български гражданин, който живее на територията на Р България с цел изпълнение на наказание или мярка, изискваща задържане, както бе посочено и по-горе, това производство не подлежи на възобновяване.

Разпоредбата на чл. 457 от НПК и тази на чл. 12, ал. 7 от ЗПИИСАННЛСМВЛС очертават въпросите, които следва да разреши съдът в тези производства и сред тях не присъства този за групиране на неизтърпените наказания на осъденото лице, наложени му с отделни присъди по реда на чл. 25 вр. чл. 23 от НК. Видно от материалите по делото, такова групиране на наложените в Р Италия на М. Г. наказания, каквото предвижда нашето законодателство, липсва. Поради това, претенцията на защитата изпълняващата държава да приложи института, регламентиран в чл. 23 - 25 от НК, не може да бъде уважена.