Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5145 от 07.08.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 11402/2023
Вид
Решение № 5145
Подписан
07.08.2025
В сила
07.08.2025
Състав
Станимира Иванова, Райна Мартинова, Евгени Стоилов Станоев

Цитирани разпоредби

  • чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 114, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 240 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 11, ал. 1, т. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 5145 гр. София, 07.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20231100511402 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 7992/18.05.2023 г. по гр. д. № 40655/2022 г. по описа на СРС, 144 състав са отхвърлени исковете с правно основание чл. 415 от ГПК във връзка с чл. 79 от ЗЗД, чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД на „Профи Кредит България“ ЕООД спрямо Д. М. А. за установяване на вземане на ищеца спрямо ответника по договор за потребителски кредит № 3000987267/05.08.2015 г. за сумата от 1435,27 лева, като вземане за главница, ведно със законова лихва за забава от датата на сезиране на съда – 30.03.2022 г. до окончателното плащане на задължението, за сумата от 500,90 лева, като договорно възнаграждение за периода от 18.09.2016 г. до 18.02.2018 г., за законна лихва за забава от 1340,34 лева за периода от 18.02.2018 до 29.03.2022 г., които суми са предмет на издадена и оспорена заповед по чл. 410 от ГПК от 12.04.2022 г. по гр.д. № 16680/2022 г., както и иска с основание по чл. 79 от ЗЗД във вр. с чл. 240 от ЗЗД за осъждане на Д. М. А. да заплати възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1236,92 лева, ведно със законна лихва до изплащане на вземането, представляващо неизплатено задължение по Договор за потребителски кредит № 3000987267/05.08.2015 г.

1

Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. № 154696/02.06.2023 г., подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, в която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство поддържа, че неправилно районният съд е приел, че вземанията са погасени по давност, като поддържа, че давността е била 5 години, които текат от датата на която е дължимо връщане на цялата сума и това било 18.02.2018 г. Поддържа, че е следвало съдът да присъди главница и договорна лихва с оглед изводите за нищожност на договора. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъде уважен искът за сумата от 1435,72 лева – главница и 500,90 лева – договорна лихва, ведно със законната лихва от датата заявлението до окончателното плащане. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба и Д. М. А. не е заявила становището си по нея.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 13020/2023 г. по описа на СРС, 85 състав е образувано по искова молба, подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД против В.М.М., с която е предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите във връзка с чл. 9, ал. 1 от Закона за потре.бителския кредит.

Ищецът твърди, че на 05.08.2015 г. между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № 3000987267/05.08.2015 г., по силата на който на ответника е предоставена сума в размер на 1800 лева за срок от 24 месеца, като кредитополучателят поел задължение за заплаща месечна вноска в размер на 111,28 лева. Страните са уговорили, че размерът на годишния лихвен процент е 41,17 %, а размерът на годишния процент на разходите – 49,90 %, а общото задължение по кредита било 2670,72 лева. Поддържа, че кредитополучателят се е съгласил да закупи допълнителен пакет услуги в размер на 1800 лева и размер на вноската за закупени допълнителни услуги от 75 лева. Посочва, че общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги било 4470,72 лева, като общият размер на вноската е 2

186,28 лева, която следвала да бъде заплатена на 5-ти ден от месеца. С отпуснатия кредит и по желание на В.М.М. със сумата от 1468,56 лева било рефинансирано друго нейно задължение към „Профи Кредит България“ ЕООД, а сумата от 331,44 лева било преведено по посочена от кредитополучателя банкова сметка. Твърди, че на 15.01.2016 г. В.М. заявила писмено отлагане на една вноска по погасителния си план, като на 26.05.2020 г. бил сключен Анекс № 1 към договора, с който страните уговорили, че вноска № 4 ще бъде отложена, като тя трябвало да бъде заплатена в края на погасителния план, който бил коригиран. Кредитополучателят заявил писмено и промяна на падежната дата на погасителните вноски и на 08.02.2016 г. бил сключен Анекс № 2, с който страните се съгласили, че считано от м. юни 2020 г. падежната дата се променя на 18 число на месеца, а на 22.06.2016 г. е сключен Анекс № 3, с който е намален размера на вноски № 10 и 11. Към анекса бил приложен и нов погасителен план. Твърди, че съгласно чл. 4 от общите условия към договора за потребителски кредит длъжникът дължал на дружеството договорно възнаграждение за изтегления кредит, като към датата на предсрочната изискуемост то било в размер на 500,90 лева, като то се претендирало от падежа на първата неплатена вноска 18.09.2016 г. до датата на изтичане на погасителния план – 18.02.2018 г. Твърди, че длъжникът изпълнил задължението си да плати сумата от 563,08 лева – възнаграждение по допълнителния пакет услуги. Към момента на подаване на заявлението задължението било погасено в размер на 1348 лева, от които от главницата били погасени 1297,18 лева, а с 50,82 лева – били погасени лихви за забава по кредита. Поради неизпълнение на договорно задължение кредиторът подал заявление по чл. 410 от ГПК и била издадена заповед за изпълнение, срещу която длъжникът възразил, а за сумите за закупени допълнителни услуги заявлението било отхвърлено. Моли да бъде признато за установено, че Д. М.

А. дължи да заплати сумата, за която е издадена заповед за изпълнение, както и да бъде осъдена да заплати сумите, дължими като възнаграждение за допълнителни услуги..

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на ответника Д. М. А., с който заявява, че оспорва предявените искове. Поддържа, че няма задължения по договора за кредит, както и че не ставало ясно по какъв начин е формирана сумата. Прави възражение за изтекла погасителна давност на задължението за главница и лихва. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.

3

Към първоинстанционното производство е приложено гр.д. № 16680/2022 г. по описа на СРС, 144 състав. По заявление от 30.03.2022 г., подадено от „Профи Кредит България“ ЕООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 12.04.2022 г., с която е разпоредено на Д. М. А. да заплати на заявителя следните суми: 1435,72 лева – неплатена главница по Договор за потребителски кредит № 3000987267/05.08.2015 г. за период от 18.02.2018, ведно със законната лихва от 30.03.2022 г. до изплащане на вземането, 1340,34 лева – лихва за периода от 18.02.2018 г. до 29.03.2022 г., 500,90 лева – договорно възнаграждение за периода от 18.09.2016 г. до 18.02.2018 г. и направените в заповедното производство разноски. С Разпореждане от 12.04.2022 г. заявлението е отхвърлено в частта, с която е направено искане да бъде разпоредено на длъжника да заплати 1236,92 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по Договор за кредит № 3000987267/05.08.2015 г. На основание чл.

415, ал. 1, т. 1 от ГПК на заявителя е указано да предяви иск за установяване на съществуване на вземането си. В изпълнение на указанията заявителят е предявил иск в законоустановения срок.

В първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства, въз основа на които районният съд в решението си е приел, че между страните е безспорно, че е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който е предадена заетата сума от 1800 лева, която ответницата А. е следвало да върне, както и че е сключено споразумение за предоставяне на допълнителен пакет услуги. Не било спорно и че ответницата платила 1348 лева. Приема, че остатъкът бил погасен по давност.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното:

Положителният установителен иск с правно основание чл. 422 във 4 връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК е допустим - предявен е от лице - заявител, имащо правен интерес от установяване съществуването и изискуемостта на вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, против която е подадено възражение от длъжника. Искът има за предмет установяване на съществуването и изискуемостта на сумата, за която по гр. д.

№ 16680/2022 г. по описа на СРС, 144 състав, е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Основателността на предявения иск е поставена в зависимост от това въз основа на събраните по делото доказателства да се установи, че е сключен договор за кредит, по силата на който за ответника е възникнало задължение да върне предоставената сума, че е настъпила изискуемост на претендираното вземане. Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест задължение на ищеца е било да установи посочените обстоятелства. В тежест на ответника е било да установи, че са изпълнили задълженията си точно и в срок.

С отговора на исковата молба са направени възражения относно действителността на договора за потребителски кредит, които се поддържат и пред въззивната инстанция.

Установява се от събраните по делото доказателства, че на 15.07.20219 г. между „Профи Кредит България“ ЕООД и Д. М. А. е сключен договор за потребителски кредит № 3000987267/05.08.2015 г., по силата на който на заемателят е предоставен кредит в размер на 1800 лева, който е следвало да бъде възстановен ведно с договорна лихва, на 24 равни вноски в размер на 111,28 лева. Посочено е, че годишният лихвен процент е в размер на 41,17 %.

Годишният процент на разходите е 49,90 %. В договора е уговорено, че е избран и закупен пакет допълнителни услуги, на стойност 1800 лева, която следвало да бъде платена на вноски от по 75 лева. Посочено е, че общото задължение е в размер на 4470,72 лева, а размерът на месечната вноска е 186,286 лева. Установява се, че сумата от 1800 лева е усвоена от кредитополучателя, като 1468,56 лева са послужили за рефинансиране на старо задължение на ответника към ищеца.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския кредит, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Изрични доводи за недействителност на договора за 5 потребителски кредит са изложени своевременно от ответника чрез процесуалния му представител. Те касаят действителността на уговорката за възнаградителна лихва и тази за годишния процент на разходите, както и на други разпоредби, свързани с уговорено ползване на допълнителни услуги.

Независимо, че в отговора на исковата молба не са въведени доводи, а районният съд не е обсъждал действителността на договора за потребителски кредит, то с оглед задължителното тълкуване, дадено с Тълкувателно решение № 1/2020 на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен служебно да обсъди в мотивите си нищожността му въз основа на уговореното или събраните доказателства.

Съгласно чл. 11, ал. т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. Така поставените нормативни изисквания са свързани с възможността за промяна на уговорения първоначално лихвен процент. В случая такъв е уговорен като постоянен, а не променлив - поради което е достатъчно да бъде посочен размера му. При фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и не важи изискването за посочване на методиката за определянето му. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора е инкорпориран погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, каквото е законовото изискване при договори за кредит с фиксиран лихвен процент. В случая лихвата е с фиксиран процент и не е необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, което изискване е поставено само при различни лихвени проценти за целите на погасяването.