Решение № 1261 от 23.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1261 гр. София, 23.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-13, в публично заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Владимир Вълков при участието на секретаря Весела Хр. Станчева като разгледа докладваното от Владимир Вълков Търговско дело № 20211100901914 по описа за 2021 година

Предмет на разглеждане е предявен иск с правно основание чл.55 ал. 1 предл. първо от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Ищецът „Л.“ ООД, представляван от адв. Р. К. от АК – Русе, твърди да е сключил договор за банков инвестиционен кредит № MS06-S0039 със Стопанска и инвестиционна банка АД (СИБАНК), чийто правоприемник е ответникът „Обединена българска банка“ АД.

Ищецът бил уведомен за обявена от СИБАНК предсрочна изискуемост на кредита, смятано от 26.01.2015 г. за главница в размер на 386 943,75 евро и просрочена лихва в размер на 62810,04 евро. Позовава се и на неравноправни клаузи в договора. Навежда се довод за нищожност на клаузи в договора и сключените анекси съответно – т. 4.7 в частта. „но не помалко от 9 %“, с довод, че поставеният праг води до неяснота за цената на услугата и предпоставя едностранна промяна на лихвата в нарушение на чл. 58 ал. 2 и чл. 59 ал. 2 ЗКИ, т. 4.8 - , т. 4.9 – допускащи анатоцизъм и капитализация чрез договорената допълнителна наказателна надбавка от 10 пункта над договорената лихва върху неиздължената част от лихвите в каквато насока са и текстове в Анекс № 2 – чл. 4.1.. Твърди в чл. 3 от Анекс № 3 и чл. 3 и 4 от Анекс № 4 да е предвидено просрочена и съответно наказателна лихва да третира като главница по кредита и да подлежи на олихвяване. С Анекс № 5 – чл. 3 ал. 1 и Анекс № 6 – чл. 2 се твърди да е договорено капитализиране на лихва в противоречие на чл.

13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. и в нарушение на чл. 10 ал. 3 ЗЗД. Поддържа се, че договорените такса за управление на кредита от 1 % и „комисионна ангажимент“, съответно формирана допълнителна лихва от 10132,32 евро, главница в размер на 22731,87 евро, 2807 евро – недължимо заплатени наказателни лихви и 523 евро – недължимо заплатени такси за периода 19.10.2006 г. до 18.02.2015 г. са платени без основание.

В отговор по исковата молба ответникът, представляван от юрк. Д. К., признава, че договорът е сключен и изменян впоследствие. Твърди се възможност за капитализация и преструктуриране да е била договорена между страните (каквато възможност смята за утвърдена и с чл. 294 ал. 2 ТЗ) и този процес да е иницииран от ищеца. Сочи се, че договорената допълнителна надбавка да касае неспазване на договорените срокове за 1 плащане на лихвата и погасителните вноски за главницата и не подлежи на преценка за прекомерност. Застъпена е теза, че липсата на възражение срещу издадени заповеди за събиране на вземанията сочи на признание основателността на дължимото. Твърди и да е бил съобразяван договорения лихвен процент. Твърди се и сумата да е била събрана в рамките на изпълнително производство. Прави и възражение за изтекла погасителна давност.

В допълнителната искова молба се сочи непредприетите действия по чл. 415 , чл. 423 и чл. 424 ГПК да е резултат на отчаяние от безизходица и се оспорва възможността да бъде третирано като признание на дълга. При погасяване на задълженията смята за приложими правилата на чл. 76 ал. 2 ЗЗД, а не договорената поредност, на която се позовава банката, довело до натрупване на разноски с анекс 6 към главницата. Застъпва теза, че доколкото кредитното правоотношение не се включва в професионалната сфера на „Л.“ ООД, не е разполагал с необходимите познания, за да се ориентира дали условията по сключения договор обслужват в достатъчна степен интересите му, а се е доверил на юриста на банката да депозира молби за капитализация. Оспорва да е искал капитализация след 2011 г., но твърди такава да е била осъществена.

В съдебно заседание, по реда на чл. 145 ал. 2 ГПК, адв. К. конкретизира, че в рамките на принудителното изпълнение са събрани суми общо в размер от 521367,75 лв. По съществото на спора писмено поддържа предявения иск.

Процесуалният представител на ответника – юрк. Х., оспорва иска.

Съдът като обсъди представените от страните доказателства и наведените доводи, прецени по реда и при условията на чл.235 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, че по сключен договор за банков кредит „Малки и средни предприятия /МСП/“ № MS-Я0039/19.10.2006 г.

Установява се, че въз основа на заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 34723/2015 г. по описа на Софийски районен съд, към 28.10.2016 г. на „СИБАНК“ ЕАД са платени 253068,10 лв. като няма спор, че тази сума включва задължение по договора, законната лихва върху тази сума и разноски по делото.

Установява се също така, че въз основа на заповед за изпълнение, издадена по гр.д. № 34724/2015 г. в полза на „СИБАНК“ ЕАД е разпределена сума в размер на 267759,65 лв. и 9076,85 лв. – разноски в изпълнителното производство.

При възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:

Ищецът оспорва да е налице зачетена от правния ред причина за разместване на блага, от което извлича претенцията си към ответника. Така очертаното правоотношение между страните на неоснователно обогатяване, поради което ищецът дължи да установи размяната на блага, а ответникът – да докаже основание за задържане на претендираната сума в общ размер от 36194,19 евро. Ответникът свързва задържането на сумата с признати в полза на праводателя му вземания в заповедно производство и съответно установени разноски в изпълнителното производство.

2

Нормата на чл. 2 ГПК гарантира достъп до съд за защита на имуществени права.

Същевременно законът определя и реда за осъществяване на признатата защита. Съгласно чл. 416 ГПК неподадено възражение срещу заповед за изпълнение води до влизането й в сила, с произтичаща от това непререшаемост на въпросите, касаещи възникване на вземането и неговия размер. По аргумент от чл. 424 ГПК последващ спор с описаното съдържание е възможен само ако се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок.

Извън така установената хипотеза не съществува процесуална възможност за преразглеждане съществуването на удостоверено в заповед за изпълнение вземане.

Следователно влязлата в сила заповед за изпълнение се явява призната от закона причина за разместване на блага, а предвид невъзможността за оспорване на вземането извън срока по чл. 414 ГПК, не съществува процесуална възможност в настоящото производство да бъдат изследвани нито основанието, нито размерите на признатите със заповедите вземания.

Съдът на Европейския съюз в контекста на произтичащия от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (Директивата) утвърждава изключение от това принципно положение досежно възражение за неравноправни клаузи. Общностното право обаче осигурява засилена защита на потребител с еднозначно утвърден юридически статут – физическо лице. Ищецът не притежава такова качество. За пълнота следва да се посочи и че освен този формален критерий от договора става ясно да е предназначен да обслужи възникнала за дружеството потребност от финансиране.

Приложението на системата за защита на потребителите не може да бъде изведено и от липсата на знание у законния му представител, съответно твърдяното предоверяване на юриста на банката. С чл. 2 б. „б“ от Директивата приложението й произтича от обстоятелството, че физическото лице е страна по сделка. Действията на физическо лице, действащо като представител на юридическо лице, рефлектират върху правната сфера на представлявания - фингираната личност, която е страната по договора. След като ищецът не се ползва от засилената потребителска защита извън рамките на заповедното производство не е възможно изследването на предпоставките за осигуряването й. Това определя като безпредметно и обсъждането на съдебно-счетоводната експертиза.

Страните не спорят, че в изпълнителното производство е събрана сума в общ размер от 521367,75 лв. Несъответствието между договорените суми и принудително събраните обаче само по себе си не позволява извод за платено в повече от дължимото, Освен че признатото със заповедите за изпълнение вземане за законна лихва не е определено в тях по размер и логично обяснява допълнително формирано задължение, доказателствата сочат освен въз основа на заповедите за изпълнение да са събрани суми и за задължения за разноски, утвърдени в рамките на изпълнителното производство. При установено задължение по предписан от закона ред налице е основание за задържане на получената сума, обуславящо и неоснователност на предявената претенция.

3

По разноските

С оглед изхода от спора ищецът няма право на разноски като с оглед нормата на чл.

236 ал. 1 т. 6 ГПК и утвърденото разбиране, че диспозитивът очертава решението, настоящият състав приема, че така достигнатия извод следва да бъде изрично огласен.

Съдът констатира, че възложени в тежест на ищеца разноски за поискано от него доказателство не са събрани. Съдът дължи да осигури възможност на страната да докаже поддържана от нея позиция по спора. Страната дължи да осигури и необходимите средства за събиране на доказателството без оглед на значението му за изхода от спора. Ето защо ищецът се явява задължен по смисъла на чл. 77 ГПК със сумата 536 лв., която също следва да бъде възложена в негова тежест.

Ответникът е защитаван от юрисконсулт, поради което в тежест на ищеца следва да бъде възложена и сума, определена по реда на Наредба за заплащането на правната помощ в размер на 100 лв.

Така мотивиран съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения иск от „Л.“ ООД, ЕИК **** срещу „Обединена българска банка“ АД, ЕИК **** за връщане на сумата 36194,19 евро – дадено без основание.

ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 8 ГПК „Л.“ ООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление: гр. София, кв. РЕДУТА ул. **** да заплати на „Обединена българска банка“ АД, ЕИК **** сумата 100,00 лв. – възнаграждение за осъществена защита от юрисконсулт в производството пред Софийски градски съд.

ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК „Л.“ ООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление: гр. София, кв. РЕДУТА ул. **** да заплати по сметка на Софийски градски съд сума в размер на 536,00 лв.

ВЪЗЛАГА на основание чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК направените разноски в производството от „Л.“ ООД в негова тежест

Решението може да бъде обжалвано пред Апелативен съд – София в двуседмичен срок от връчване на препис, а в частта по разпределението разноски – по реда и при условията на чл. 248 ГПК.

Съдия при Софийски градски съд: _______________________

4