Решение № 55 от 20.02.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 55 гр. Пловдив, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Анна Д. Стоянова като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно търговско дело № 20255001000590 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба вх.

№6674/02.07.2025 г., подадена от М. Г. Д., С. П. Д. и К. П. Д., всички чрез адв. А. М., срещу Решение №51/18.06.2025 г. по т.д.№174/2024 г. на ОС – Хасково, В ЧАСТТА МУ, с която са частично отхвърлени предявените от жалбоподателите против Национално бюро на българските автомобилни застрахователи /НББАЗ/, в качеството му на представително Национално бюро - член на бюрата от системата „Зелена карта“, искове с правно основание чл.511, ал.1, т.3 от КЗ, за присъждане на обезщетение за претърпените от всеки от тях неимуществени вреди от смъртта на П.С.Д. – съпруг на М. Д. и баща на С. и К. Д., настъпила в резултат на ПТП, осъществило се на 06.07.2023 г. на пътна връзка от АМ „Марица“ към входа за товарни автомобили на ГКПП „Капитан Андреево“, по вина на турския гражданин Й.К., като водач на товарна композиция, съставена от товарен автомобил „Ман“ с рег.№....., с прикачено към него полуремарке с рег.№ ...., за което същият е признат за виновен и осъден с влязла в сила Присъда №11 от 15.03.2024 г. по НОХД №77/2024 г. на ОС – Хасково, чиято гражданска отговорност е била застрахована при турски застраховател със застраховка „Зелена карта“ с полица №TR8050/547853886, валидна към датата на инцидента. Жалбоподателката М. Г. Д. обжалва решението в частта му, в която предявеният от нея иск е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 140 000 лв. до пълния предявен размер на претенцията от 180 000 лв., а всяка от жалбоподателките К. Д. и С. Д. обжалва решението в частта му, с която е отхвърлен предявеният от нея иск за разликата над 1 присъдената й сума от 120 000 лв. до пълния предявен размер на нейната претенция от 160 000 лв. Релевират оплаквания за неправилност на решението в отхвърлителната му част по всички искове, поради нарушение на материалния закон, а именно – на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, чрез определяне на несправедливо занижен размер на присъденото обезщетение. Поддържат, че решението не е съобразено с критериите за справедливост, формулирани с ППВС №4/1968 г., и не изпълнява функцията да репарира в пълен обем претърпените от ищците неимуществени вреди, като са пренебрегнати част от релевантните обстоятелства, които са установени по делото от събраните доказателства. Излагат подробни съображения по съществото на спора, подкрепени с относима според жалбоподателите съдебна практика по сходни случаи, с която постановеният съдебен акт според тях не е съобразен. Настояват за отмяна на решението в обжалваните части, и постановяване на ново решение в тази част, с което предявените искове да бъдат уважени до пълните предявени размери. Заявяват претенция за присъждане на разноските за въззивното производство, както и допълнителни разноски за първоинстанционното производство.

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирани страни с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, отговаря на изискванията за редовност, поради което жалбата е процесуално допустима и редовна, и подлежи на разглеждане.

Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх.№8159/13.08.2025 г., подаден от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, чрез адв. Т. Я.. Поддържа се становище за неоснователност на въззивната жалба на ищците, и пълно съответствие на първоинстанционния съдебен акт с принципа на справедливостта, като подробно и задълбочено са изследвани всички релевантни обстоятелства и съдът е изложил мотиви по тях. Излагат се съображения по съществото на спора, със собствен анализ на събраните доказателства в подкрепа на изводите на съда. Поддържа се неотносимост на посочената във въззивната жалба съдебна практика към конкретния правен спор, поради липса на сходство на разгледаните в тях случаи. Настоява се за потвърждаване на решението в обжалваната част. Заявява се претенция за присъждане на направените разноски за въззивното производство, като се прилагат доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение.

В производството е съединена за разглеждане по реда на чл.274 и сл. от ГПК и Частна жалба вх.№8464/22.08.2025 г., подадена от адв. А. М., в качеството на процесуален представител на ищците М. Г. Д., С. П. Д. и К. П. Д., против Определение №222 от 12.08.2025 г., постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК по т.д.№174/2024 г. на ОС – Хасково, с което молбата му за увеличаване на размера на присъденото му адвокатско възнаграждение е уважена само частично, като същото е увеличено от 3800 лв. само до размера от 5 542,50 лева, като е оставена без уважение молбата за увеличаване на размера до 25 818 лв. Оплакването е за неправилност на определението в отхвърлителната част, като се поддържа, че при предоставяне на безплатна правна помощ, адвокатът има право да получи възнаграждението от насрещната страна, когато представляваната от него страна има право 2 на разноски, като съдът неправилно е преценил сложността на делото и извършената от адвоката работа. При така уважените искове, съобразно Наредба №1/09.07.2004 г. адвокатското възнаграждение по иска на М. Д. се изчислява в размер на 11 850 лв., а по исковете на С. и К. Д. – в размер на по 11 050 лв. При редукция на тези размери, пропорционално на уважената част от предявените искове, се изчислява адвокатско възнаграждение в размер на 9 243 лв. по иска на М. Д., и в размер на по 8 287,50 лв. по исковете на С. и К. Д.. Според частния жалбоподател делото не може да се определи като такова с ниска фактическа и правна сложност, тъй като са предявени 3 обективно съединени иска, и защитавания материален интерес по тях е значителен по размер. Така определеният от ОС – Хасково размер не съответства на критериите, с които размерът на адвокатското възнаграждение следва да се съобрази. Настоява за отмяна на обжалваното определение в частта, в която е отхвърлено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение над размера от 5 542,50 лв., и присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение от още 20 275,50 лв. - до пълния претендиран размер от 25 818 лв.

Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, приведена е в съответствие с изискванията за редовност, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на частна жалба вх.№9034/10.09.2025 г., подаден от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, чрез адв. Т. Я., с който се поддържа становище за неоснователност на частната жалба. Обжалваното определение е правилно и обосновано, като не е налице твърдяната от частния жалбоподател фактическа и правна сложност на делото, тъй като част от релевантните обстоятелства са установени на основание чл.300 от ГПК с акт на наказателния съд. Пред гражданският съд е спорен само въпросът за размера на обезщетението, дължимо на ищците за неимуществените им вреди от смъртта на техния родственик, като по делото са проведени само две съдебни заседания, в които са събрани гласни доказателства. Настоява се за потвърждаване на определението в обжалваната му част. При условията на евентуалност, в случай, че съдът прецени частната жалба като основателна, се настоява размерът на адвокатското възнаграждение да бъде съобразен с липсата на фактическа и правна сложност на делото.

С въззивната жалба, отговора на въззивната жалба, частната жалба и отговора по нея, страните не са представили нови доказателства и не са направили доказателствени искания, поради което във въззивното производство нови доказателства по съществото на спора не са събрани.

При извършване на служебна проверка на основание чл.269 от ГПК съдът констатира, че обжалваният съдебен акт е постановено от съд в надлежен състав, в изискуемата от закона писмена форма, и е подписан, поради което е валиден. Същият е постановен по предявен иск от легитимирани ищци, срещу процесуално легитимиран на основание чл.513, ал.1 от КЗ във вр. чл.511, ал.1, т.3 от КЗ, след депозирана извънсъдебна претенция пред 3

НББАЗ по реда на чл.511, ал.3 от КЗ във вр. чл. 380 от КЗ, поради което е допустим съдебен акт в обжалваната част.

По правилността на обжалвания съдебен акт съдът се произнася в границите на релевираните с въззивната жалба оплаквания.

По въззивната жалба:

Първоинстанционното решение не е обжалвано, и е влязло в сила в осъдителната му част, с която ответника НББАЗ е осъден да заплати обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на П.С.Д.: на М. Г. Д. – обезщетение в размер на сумата от 140 000 лв., на С. П. Д. – обезщетение в размер на 120 000 лв. и на К. П. Д. – обезщетение в размер на 120 000 лв., както и законната лихва за забава върху главниците на присъденото на всяка от ищците обезщетение, за периода от 30.08.2023 г. до окончателното плащане.

Влязлата в сила осъдителна част на първоинстанционния съдебен акт установява със сила на пресъдено нещо между страните наличието на всички предпоставки на твърдяното основание за ангажирането на отговорността на ответника, претърпените неимуществени вреди от всяка от ищците от смъртта на пострадалия П.С.Д., и дължимостта на обезщетение до присъдените размери, както и настъпилата забава за плащането му, считано от датата 30.08.2023 г. В производството пред въззивната инстанция спорът между страните е фокусиран върху размера на справедливото обезщетение за претърпените от всяка от ищците неимуществени вреди от смъртта на пострадалия, над присъдения размер от първостепенния съд на всяка от ищците, до предявения от съответната ищца размер на претенцията й.

Във връзка със спора между страните пред въззивната инстанция, съдът намира следното:

По делото не е спорно, че ищцата М. Г. Д. е преживяла съпруга на пострадалия П.С.Д., починал на 06.07.2023 г. при процесното ПТП, а ищците С. П. Д. и К. П. Д. са деца на пострадалия. Тези обстоятелства се установяват и от представеното с исковата молба Удостоверение за наследници изх.№614/10.07.2023 г. /на л.12 от делото на ХОС/. От същото писмено доказателство се установява, че към момента на смъртта на П.С.Д. той е бил на 61 г., неговата съпруга М. Г. Д. е била на 53 години, ищцата С. П. Д. е била на 35 години, а ищцата К. П. Д. е била на 31 години. Трите ищци са били регистрирани с един и същи постоянен адрес в гр. С.“ №41. Пострадалият П.С.Д. също е бил с постоянно местожителство в гр. С., където е и работел към местен работодател – „Викизар“ООД, на длъжност „международен шофьор“, видно от приложената по делото Присъда №11/15.03.2024 г. по НОХД №77/2024 г. на ОС – Хасково, влязла в сила на 25.10.2024 г.

От събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетелката ХБ. /съпруга на брат на ищцата М./ се установява, че М. и П. сключили брак около година преди раждането на голямата дъщеря С.. От брака им се родили децата С. и К. /двете ищци/, като откакто заживели заедно, не са се разделяли, били задружно и сплотено семейство. П. Д. работел като международен шофьор в продължение на около 20 години, до смъртта си. Поради 4 естеството на работата си той пътувал често, като курсовете, които изпълнявал били само до Турция, и продължавали 2, 4 или 5 дни, след което се прибирал в дома си в гр. С. и почивал от 2 до 7 дни между курсовете. Около 5 години преди смъртта на П. Д., дъщерята му С. заживяла на съпружески начала в дома на партньора си в гр. Казанлък. От това фактическо съжителство С. родила дете, и често пребивавала за продължително време - по 20-40 дни, няколко пъти годишно, в дома на родителите си, където майка й я подпомагала в грижите за детето. Около година след смъртта на П. Д. дъщеря му С. се разделила с бащата на детето и от тогава се върнала да живее с майка си в бащиния си дом. Ищцата К. от 8-9 години започнала да работи в Англия за по 5-6 месеца в годината, като в останалото време живеела в България, в дома на родителите си. Тя нямала установена трайна връзка, нямала деца, и не е живяла извън дома на родителите си, когато пребивава в България. Когато П. починал, К. била в Англия, но щом й съобщили за смъртта му, тя се върнала на следващия ден и останала при майка си. С. също се прибрала в дома на родителите си на следващия ден. И трите ищци преживели шок при новината за смъртта на П. Д.. Съпругата му М. в първите дни не можела да приеме, че той е починал. Отслабнала драстично, спряла да се храни, не можела да спи. Движела се като робот. Благодарение на това, че дъщерите и внучката й били при нея, тя съумявала да върши ежедневни дейности, като готвене и пране. В продължение на няколко месеца след смъртта на П. тя продължавала всеки ден да ходи на гроба му.