Решение № 6585 от 20.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6585 гр. София, 20.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Виктория Мингова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20221100508360 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №20000112/04.01.2022г., постановено по гр.д. №57650/2019г. по описа на СРС, 170 състав, изменено по реда на чл.248 от ГПК в частта за разноските с определение от 07.04.2022г., е признато за установено по искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.99 от ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, съотв. чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу М. Т. Б., че М.

Т. Б. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 1752,37 лева, представляваща главница по договор за стоков кредит №2867656/29.08.2017г., сключен между ответника и „У.К.Ф.“ ЕАД, вземанията по който са били прехвърлени на ищеца с рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016г. и индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 20.06.2018г., ведно със законната лихва, считано от 01.04.2019г. до окончателното плащане, сумата от 170,26 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 07.12.2017г. до 20.06.2018г., сумата от 93,18 лева, представляваща лихва за забава за периода от 07.12.2017г. до 01.04.2019г., за които суми е издадена 1 заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №18673/2019г. по описа на СРС, 170 състав. Оставени са без разглеждане предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против М. Т. Б. евентуални осъдителни искове с правно основание чл.99 от ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, съотв. чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на горепосочените суми. Осъден е М. Т. Б. да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 от ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 1002,30 лева и направените разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №18673/2019г. по описа на СРС, 170 състав, в размер на 90,32 лева.

Постъпила е въззивна жалба от ответника М. Т. Б., чрез адв. Г. Д., назначена за особен представител на основание чл.47, ал.6 от ГПК, срещу решението в частта, с която предявените срещу ответника искове са уважени, като се излагат оплаквания, че в обжалваната част решението е неправилно и необосновано. Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд, че длъжникът е бил надлежно уведомен за цесията. Преди образуване на исковото производство, както и в рамките на това производство уведомлението за извършената цесия не било надлежно връчено на длъжника, поради което само на това основание предявеният иск се явявал неоснователен и следвало да бъде отхвърлен. Съобщението за цесията достигнало единствено до особения представител, като връчването на уведомлението за цесия на особения представител на ответника по делото не могло да се приравни нито на връчване на ответника, нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши действия, които да доведат цесията до знанието на длъжника. Представителната власт на особения представител била ограничена, което водело до извода, че особеният представител не притежава пасивна представителна власт да приема волеизявления, свързани с промяна в материалното правоотношение. Поради това счита, че цесията не е породила своето действие спрямо длъжника и ищецът не е материално правно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи да престира на стария кредитор. При условията на евентуалност оспорва размера на присъдената главница, като се позовава на изявление на вещото лице по ССчЕ, според което не можел да се направи категоричен извод относно точния размер на дължимата главница. Това се отнасяло и за начислените възнаградителна и лихва за забава, доколкото 2 същите били начислени върху сума, която не е безспорно установено да съставлява чиста главница (без застрахователни премии). Поради изложеното моли за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на предявените искове.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт И.Н., с който се заявява становище за неоснователност на жалбата и е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Счита, че длъжникът е уведомен за цесията преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, като кредиторът положил необходимите усилия да уведоми длъжника, но фактическо връчване не било осъществено поради бездействие от страна на получателя. Фингирано връчване било уговорено в сключения договор за кредит. Счита, че уведомяването на длъжника не е елемент от фактическия състав на договора за цесия. Поддържа, че длъжникът може да възразява успешно за липса на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението, каквото възражение в случая липсвало. Излага доводи, че длъжникът не е бил намерен на посочения при сключването на договора адрес, поради което на основание чл.47, ал.6 от ГПК му е назначен особен представител, като да се отрече възможността длъжникът да бъде уведомен редовно за цесията чрез особения представител, би означавало, че му се дава възможност да черпи права от собственото си неправомерно поведение, а кредиторът се поставя в невъзможност да реализира вземането си в рамките на исковото производство, което противоречи на принципа за равенство на страните пред закона. Счита, че особеният представител може надлежно да получава материалноправни изявления от ищеца, свързани със съществуващото между страните правоотношение, включително и уведомление за извършена цесия, като единственото ограничение за особения представител е да извършва действия на разпореждане с предмета на делото.

Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ 3 на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с положителни установителни искове с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.99 от ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземания по договор за стоков кредит №2867656/29.08.2017г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №18673/2019г. по описа на СРС, 170 състав, както следва: 1752,37 лева – главница, ведно със законната лихва, считано от 01.04.2019г. до изплащане на вземането, 170,26 лева – възнаградителна лихва за периода от 07.12.2017г. до 20.06.2018г., и 93,18 лева – мораторна лихва за периода от 07.12.2017г. до 01.04.2019г.

Установява се от събраните по делото доказателства, че на ответника е предоставена сумата в размер на 1729 лева по сключен с „У.К.Ф.“ ЕАД 4 договор за стоков кредит №2867656/29.08.2017г. с договорен срок на връщане на кредита от 24 месеца, ведно с възнаградителната лихва, като крайният срок за изпълнение на договора настъпва на 07.09.2019г. (видно от представения по делото погасителен план). С индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.06.2018г., ведно с приложение 1 от същата дата, сключен на основание чл.2.1 от рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 20.12.2016г. вземанията срещу ответника по посочения договор са прехвърлени от кредитора „У.К.Ф.“ ЕАД на ищцовото дружество.

Прехвърлянето на вземане /цесията/ е договор, с който кредиторът на едно вземане /цедент/ го прехвърля на трето лице /цесионер/. Длъжникът по вземането не е страна по договора. Тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице - цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие - съобщаване на длъжника за цесията - чл.99, ал.3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента - чл.99, ал.3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника – чл.99, ал.4 ЗЗД.

С оглед поддържаните от страните становища пред двете съдебни инстанции и изложените с въззивната жалба оплаквания, спорно между тях е дали цесията е породила действие по отношение на ответника - длъжник с оглед установеното в чл.99, ал.3 и 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и за него ефект.

Съгласно практиката на ВКС (решение № 243/06.03.2017 г. по т. д. № 3501/2015 г., І т. о., решене № 449/06.03.2013г. по гр. д. № 1268/2011 г., IV г. о., решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. и др.), съобразно разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал. 4 ЗЗД правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия кредитор). Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента - чл.99, ал.4 ЗЗД . Същевременно, 5 поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД . Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.

В практиката на ВКС се приема още (решение № 204/25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г., І т. о., решение №156/30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. и др.), че съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това становище е аргументирано с разпоредбата на чл.36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което упълномощителят е изявил (чл. 39 ЗЗД) и след като не са предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с уведомяването за цесията, по силата на принципа за свободата на договарянето (чл.9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на чл.99, ал.3 и ал. 4 ЗЗД . Длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор.