Решение № 230 от 19.06.2023, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 230 гр. Русе, 19.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николинка Чокоева

Членове:

Татяна Черкезова

Галина Магардичиян при участието на секретаря Вероника Якимова като разгледа докладваното от Николинка Чокоева Въззивно гражданско дело № 20234500500256 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК

„Еос Матрикс“ ЕООД, гр. София е обжалвалo Решение № 1414 от 11.11.2022 г., постановено по гр. д. № 6955/2021 г. по описа на РРС, с което съдът е признал за установено по отношение на жалбоподателя, че Н. Ш. М. не дължи сумата от 2822.63 лева, представляваща: главница - 1250 лева, законна лихва за периода 21.12.2012 г. – 09.09.2021 г. – 1106.51 лева, присъдени разноски – 25.00 лева, разноски по изпълнителното дело – 100.00 лева и 341.12 лева – такси и разноски по Тарифата към ЗЧСИ, изчислени към 09.09.2021 г., поради изтекла погасителна давност на вземането. Излага доводи за неправилност на решението и иска същото да бъде отменено по съображения, подробно изложени в жалбата. Претендира деловодни разноски.

Ответникът по жалбата Н. Ш. М. от гр. Русе взема становище за неоснователност на въззивната жалба, счита решението за правилно и законосъобразно и моли то да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.

Настоящият съдебен състав намира жалбата за допустима - подадена е в 1 законоустановения срок, от страна по спора, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Производството пред районния съд е образувано по предявен от Н. Ш.

М. против жалбоподателя, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК - за недължимост на сумите по изп.дело № 761/2019 г. на ЧСИ С.К. с район на действие Окръжен съд – Велико Търново , образувано въз основа на изпълнителен лист от 07.03.20 13 г. по ч.гр.д. № 9868/2012 г. на РРС, като е навела твърдения, че вземането на взискателя е погасено по давност.

Не се спори по делото, че по Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 27.12.2012 г. по ч.гр.д. № 9868/2012 г. на РРС е издаден процесния изпълнителен лист на 07.03.2013 г., с който ищцата Н. Ш. М. е осъдена да заплати на „ЕОС Файнънс“ ООД оспорените суми. По молба на кредитора на 27.05.2013 г. било образувано изп. дело № 726/2013 г. по описа на ЧСИ С. К. с рег. № 809 и район на действие ОС – В. Търново. По делото са извършвани справки, изпратена е покана за доброволно изпълнение и същото е прекратено на 26.06.2019 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

С молба от 18.06.2019 г. „Еос Матрикс“ ЕООД е поискало от ЧСИ С. К. да образува ново изп.дело по същия изпълнителен лист. Към молбата е приложен договор за цесия от 29.02.2016 г., по силата на който, в качеството на цесионер „Еос Матрикс“ ЕООД е придобило процесното вземане и се явява частен правоприемник на „ЕОС Файнънс“ ООД за вземането. На основание на тази молба е образувано изп.дело № 761/2019 г. по описа на ЧСИ С. К..

От приложеното изпълнително дело се установява, че след образуването му на длъжника е изпратено съобщение за образувано изпълнително дело на 04.09.2019 г. По искане на взискателя на 26.08.2021г. е наложен запор върху банкови сметки в „Банка ДСК“ АД, въз основа на който са постъпили три суми: 1014.01 лв. на 08.09.2021 г., 373.08 лв. на 14.10.2021 г. и 212.46 лв. на 12.11.2021 г.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявения иск като е приел, че вземането на жалбоподателя е погасено по давност.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните 2 изводи:

Искът по чл. 439 ГПК е специфичен процесуален способ за защита на ищеца – длъжник по изпълнително производство, чрез който способ той може да установи погасяването на изпълняемото право въз основа на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

Изводите на първоинстанционният съд за недължимост на вземането предмет на образуваното изпълнително производство поради изтичане на погасителния давностен срок са правилни.

По отношение на дата, от която тече погасителна давност, както и предпоставките за нейното спиране и прекъсване е постановено ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че самото образуване на изпълнителния процес не прекъсва давността, а това се осъществява с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ в рамките на изпълнителния процес и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.

В конкретния случай, видно от данните по ИД № 726/2013 г., е било налице бездействие от страна на взискателя по изпълнителното дело, поради което на 26.06.2019 г. изпълнителното производство е прекратено на основание чл. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Настоящият състав следа да допълни, че предпоставките за това са настъпили в един по-ранен момент, тъй като прекратяването на производството от съдебния изпълнител има декларативно, а не конститутивно действие и след като в рамките на настоящото производството се установи, че взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, считано от 07.03.2013 г., то и следва да се приеме, че изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК на 07.03.2015 г., а погасителната давност по чл. 117 от ЗЗД е изтекла на 07.03.2018 г., поради липса на валидно извършени изпълнителни действия.

Доколкото молбата и образуването на второто изпълнително производство – по изп.д. № 761/2019 г. е от 18.06.2019 г. и към тази дата давностният срок е бил изтекъл, то към този момент е било погасено и правото на жалбоподателя да претендира принудително изпълнение на вземането си. Във връзка с изложеното, въззивната инстанция счита, че 3 наведените в жалбата оплаквания са неоснователни.

По тези съображения и поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното съдебно решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.

При този изход на спора в тежест на жалбоподателя са направените от ответника по жалбата разноски за въззивното производство. Същите са документирани в размер на 1100 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.

С оглед фактическата и правна сложност на спора, настоящият съдебен състав намира, че следва да уважи направено във въззивната жалба възражение за прекомерност и заплатеното адвокатско възнаграждение следва да бъде редуцирано до минимума по Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения - до 583 лева.

Мотивиран така, Русенския окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1414 от 11.11.2022 г., постановено по гражданско дело № 6955/2021 г. по описа на Районен съд Русе.

ОСЪЖДА „Еос Матрикс“ ЕООД с ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Витоша“, ж.к. „Малинова долина“, ул.

„Рачо Петков-Казанджията“ № 4-6 да заплати на Н. Ш. М., ЕГН ********** от гр. Русе, ул. ******** сумата от 583 лв. - разноски за въззивното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4