Решение № 4697 от 11.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4697 гр. София, 11.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело № 20251110103042 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Предявени са обективно, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 1 000 лева, равняваща се на 511,29 евро, представляваща главница по договор за потребителски кредит № ** от 16.01.2020 г., ведно със законната лихва от 18.10.2024 г. до изплащане на вземането; 236 лева, равняваща се на 120,66 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода от 17.02.2020 г. до 17.01.2021 г.; 433,91 лева, равняваща се на 221,85 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 18.01.2021 г. до 18.10.2024 г., за които суми по ч. гр. дело № 63958/2024 г. по описа на СРС, 74 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.11.2024 г.

Ищецът Н твърди, че страните били обвързани от облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит № ** от 16.01.2020 г., по силата на който на ответника К. И. З. била предоставена заемна сума в размер на 1000 лева. Сочи, че сумата по кредита е следвало да бъде върната чрез 12 анюитетни вноски в размер на 103 лева всяка, падежирали в периода 17.02.2020 г. – 17.01.2021 г., като същите са дължими ведно с договорна лихва при уговорен годишен лихвен процент от 41,05%, която за периода от 17.02.2020 г. до 17.01.2021 г. възлизала на 236 лева. Ответникът не изпълнил задължението си да върне предоставената му заемна сума по уговорения начин и срок. По така изложените съображения ищецът моли за уважаване на 1 предявените искови претенции. Претендира направените в настоящото и в заповедното производство разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът К. И. З. не е подал отговор на искова молба.

С молба от 16.12.2025 г. ответникът К. И. З., чрез назначения по делото особен представител – адв. П. Ч., оспорва предявените искове. Изразено е становище за недоказаност на факта на получаване на заемната сума от ответника. Въведено е и възражение за изтекла погасителна давност. Моли за отхвърляне на исковете.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно, кумулативно съединени установителни искове, които намират правната си квалификация в чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

При релевираните в исковата молба твърдения основателността на главната искова претенция се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): наличието на посоченото облигационно правоотношение, възникнало по силата на процесния договор за потребителски кредит № ** от 16.01.2020 г.; кредиторът да е предоставил, съответно длъжникът да е усвоил сумата по отпуснатият договор за кредит; настъпване на падежа на задължението за връщане на сумата /включително и предпоставките, уговорени в договора за настъпване на изискуемост и/или предсрочна изискуемост/.

Съобразно правилата, предписани в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, посочените правнорелевантни обстоятелства следва да бъдат установени в процеса на доказване пълно и главно от ищеца. В тежест на ответника е да установи, че е погасил претендираните вземания, в случай, че твърди това.

От представения договор за потребителски кредит № ** от 16.01.2020 г., се установява, че на посочената дата е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който Н, в качеството на кредитодател, се е задължил да предостави на К. И.

З., в качеството на кредитополучател, в заем сумата от 1000 лева при годишна възнаградителна лихва от 41,05%, ГПР от 49,72%. Общо дължимата сума за главница и лихви от 1236 лева следва да се върне на дванадесет анюитетни вноски, с падежи от 17.02.2020г. до 17.01.2021г. В чл. 4, ал. 3 от Договора е предвидено, че в срок до края на следващия ден след сключването му кредитополучателят следва да учреди обезпечение – банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, за сумата от 1236 лева, със срок на валидност до 18.01.2021 г. При неизпълнение на това задължение се дължи неустойка от 1080 лева, начислявана месечно – чл. 6, ал. 1-3 от Договора.

От представената по делото Разписка за извършено плащане № 2000000201390299 от 16.01.2020 г., противно на становището на ответника, се 2 установява факта на предаването, съотв. усвояването на заемната сума.

Процесният договор за кредит попада в приложеното поле на чл. 9, ал. 1 ЗПК и по отношение на него са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от наличието на посочени от ответника основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната Директива 93/13/ЕИО. В този смисъл е и съдебната практика на СЕС, обективирана в Решения по дело Oceano Grupo Editorial - C-240/98, дело Salvat Editores – С-244/98, дело Mostaza Claro – C-168/05, Pannon GSM – C-243/08, Banco Espanol de Credito SA – C-618/1. При това положение, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания, опорочаващи сделката.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Визираната норма е в съответствие с чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити. Съгласно чл.

4, б. „а“ от Дирекитва 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., ГПР трябва да се изчисли в момента, в който кредитният договор е сключен. Съгласно практиката на СЕС, целта на уредбата е потребителите да разполагат с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението, като това информиране има съществено значение за правата на потребителя.

Съобразно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите предоставя информация на кредитополучателя за общите разходи по кредита – настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

3

В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 49,72 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено, но нито от съдържанието на договора, нито от приложените към него общи условия може да се направи извод какви елементи са инкорпорирани в него. Не става ясно дали в тази величина е включена неустойката за непредоставяне на обезпечение в размер на 1080 лева, която съставлява част от общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Последната следва да бъде включена при изчисляване на ГПР, доколкото тя обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен план. Така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на добросъвестността. Разбираемото и ясното посочване на ГПР с описание за инкорпорираните в него компоненти е от особено съществено значение за интересите на потребителите, тъй като чрез регламентацията му се цели да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора, за да се ориентира потребителя при избор на финансов продукт и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Тази цел няма как да бъде постигната, когато бъде отбелязано само стойностното изражение на годишните разходи, доколкото липсва прозрачност какви разходи са включени в кредита. В този смисъл е и съдебната практика на Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение от 20.09.2018г. по д.

С-448/ 2017г., според която при посочване само на математическата формула на ГПР, без да са предоставени необходимите за изчисляването данни, следва да се приравни на непосочване на ГПР, тъй като не може да се счете, че потребителят е достатъчно информиран с условията по изпълнението на бъдещия договор, като в разглеждания случай дори и формулата не е отбелязана. При това положение, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване само % на ГПР, който не надвишава нормативно установения размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, без отбелязване на взетите предвид допускания и без описание на разходите по кредита, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален ефект / в този смисъл Решение от 09.11.2016г. по д. С-42/15 на СЕС, Решение от 21.03.2024г. по д. № С-714/22 на СЕС, Решение от 13.02.2025г. по д. С-472/23г. на СЕС/.

Поради гореизложеното, съдът приема, че е налице недействителност на процесният договор за потребителски кредит на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като с оглед чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а именно 1000 лева.

4

Възражението за изтекла погасителна давност не следва да бъде разглеждано, доколкото същото е релевирано след изтичане на законоустановения срок по чл. 131 ГПК за неговата направа.

Ето защо и доколкото по делото не е ангажирано, респ. събрано доказателство за погасяване на дълга по кредита, следва да бъде уважен единствено искът за главницата в претендирания размер, а акцесорните искове като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.

По разноските:

При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски разполагат и двете страни. В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т.

12 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.

Ищецът е поискал присъждането на разноски, като реално е доказал, че е сторил такива, поради което с оглед уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., следва да му бъде присъдена сумата от 379,31 лева, равняваща се на 193,92 евро, представляваща разноски, направени в исковото производство, и сумата от 49,93 лева, равняваща се на 25,53 евро, представляваща разноски, направени в заповедното производство.