Решение № 4557 от 01.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4557 гр. София, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100506382 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от ищеца М. И. И. срещу Решение № 5137/24.03.2025 г. постановено по гр.д. № 32154/2024 г. по описа на СРС, 174-ти състав, в частта с която са отхвърлени предявените от М. И. И. срещу „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД искове с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № М0000006923/21.09.2021 г., поради противоречие със закона, и под евентуалност установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузата на чл.9 от Договор за потребителски кредит № М0000006923/21.09.2021 г., поради противоречие с добрите нрави, както и в частта с която СРС е постановил начисляването на законна лихва върху дължимите от ищцата суми.

Със същото решение М. И. И. е била осъдена да заплати на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД сумата от 3372,06 лв., представляваща просрочена главница по Договор за потребителски кредит № М0000006923/21.09.2021 г. за периода от 10.11.2022 г. до 10.07.2024 г.; сумата в размер на 3947,05 лв., представляваща предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски кредит № М0000006923/21.09.2021 г. за периода от 08.10.2024 г. до 09.10.2025 г., и сумата в размер на 3928,81 лв., представляваща договорна лихва за периода от 10.11.2022 г. до 10.07.2024 г. по Договор за потребителски кредит № М0000006923/21.09.2021 г., като в тези си части решението на СРС не е било обжалвано 1 от М. И. и е влязло в законна сила.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания, че процесното решение в обжалваната му част е неправилно, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите, поддържайки че СРС неправилно е приел, че процесния договор за кредит е действителен, тъй като в него не бил посочен задължителният по закон лихвен процент на ден, което обуславяло неговата недействителност на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11,ал.1, т.20 от ЗПК. Поддържа се, че клаузата за възнаградителна лихва била нищожна, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва към момента на сключване на договора, което я правело прекомерна и нищожна поради противоречие с добрите нрави. Навежда, че СРС неправилно осъдил ищцата да заплати законна лихва върху главницата от датата на насрещния иск, тъй като това било в противоречие с практиката на СЕС, съобразно която при обявяване на клаузи за неравноправни не следва да се начислява законна лихва върху главницата от датата на исковата молба. По изложените съображения моли съдът да прогласи процесния договор за недействителен, а при условията на евентуалност да прогласи за нищожна клаузата на чл. 9 от договора. Моли съдът да отмени и решението на СРС в частта с която е осъдил ищцата да заплати законна лихва върху главницата от датата на насрещния иск.

Въззиваемата страна- „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, в законоустановения срок е подал писмен отговор на въззивната жалба, в който излага становище за нейната неоснователност. Твърди, че СРС правилно приел, че процесния договор не е нищожен, тъй като в договора били инкорпорирани общият размер на плащанията и погасителният план, който съдържал броя, датите и периодичността на вноските, а ГПР (48.19%) не надвишавал законовия лимит. Поддържа се, че клаузата за възнаградителна лихва не била нищожна, тъй като към момента на сключване на договора нямало императивна законова граница за размера на тази лихва, а страните разполагали със свобода на договаряне. По изложените съображения моли съдът да потвърди решението на СРС.

Пред първата инстанция ищцата М. И. е предявила иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД, с искане да се прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит № М0000006923/21.09.2021 г., поради противоречие със закона, и под евентуалност установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузата на чл.9 от Договор за потребителски кредит № М0000006923/21.09.2021 г., поради противоречие с добрите нрави.

В срока за отговор ответникът „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД е предявил насрещен осъдителен иск за следните суми: 3372,06 лв., представляваща просрочена главница за периода от 10.11.2022 г. до 10.07.2024 г.; 3947,05 лв., представляваща предсрочно изискуема главница за периода от 08.10.2024 г. до 09.10.2025 г. и сумата в размер на 3928,81 лв., представляваща договорна лихва за периода от 10.11.2022 г. до 10.07.2024 г., които суми произтичат от процесния договор за потребителски кредит.

За да постанови така обжалваното решение СРС е приел, че процесния договор е действителен, тъй като отговаря на всички предвидени в ЗПК изисквания. СРС е посочил и 2 че възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави, с оглед на което е отхвърлила и евентуалния иск.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай попада и в двете изключения посочени в тълкувателното решение, защото от една страна правилата на ЗПК са императивни и съдът следи за тяхното приложение служебно, а от друга по аргумент от чл.7,ал.3 от ГПК съдът следи служебно за неравноправни клаузи в договор сключен с потребител.

Страните не спорят , а и от доказателствата по делото се установява, че на 21.09.2021 г. между въззивника и въззиваемия е сключен Договор за потребителски кредит № М0000006923/21.09.2021 г., чийто общ размер възлиза на 8500.00 лева / чл.7 от Договора/.

Съгласно чл.9 от Договора, годишният лихвен процент, с който се олихвява предоставеният кредит, е в размер на 40,00%. Съгласно чл.10 от Договора, Годишният процент на разходите ( ГПР) на кредита е в размер на 48,23%.

Настоящия състав на съда намира, че процесния договор за потребителски кредит е недействителен по следните съображения:

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит). Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания (чл. 19, ал. 2 от Закона за потребителския кредит). Годишният процент на разходите е величина, чийто алгоритъм е регламентиран в Закона за потребителския кредит. Приемането на методика за изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от предвидения от законодателя, е недопустимо. В случая в договора за потребителски кредит е визирано, че годишният процент на разходите е 48,23%, но не е отразено по какъв начин е формиран, какви компоненти включва. Бланкетното посочване 3 единствено на крайния размер на годишния процент на разходите, обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува, и дали те са в съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. Целта е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за може да направи осведомен и икономически обоснован избор дали да сключи договора. С оглед спазването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за потребителския кредит, в договора за потребителски кредит следва да се отрази не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява годишният процент на разходите, но и изчерпателно да се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния процент на разходите. В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота относно посочените обстоятелства. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита - кои точно компоненти са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48,23%. Не са посочени допусканията, които са взети предвид при посочване на годишния процент на разходите. Клаузите на договора за потребителски кредит трябва да са ясни и разбираеми не само от граматическа гледна точка, но и да дават възможност на потребителя да предвиди икономическите последици от сключване на договора. По изложените съображения, настоящият състав счита, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за потребителския кредит годишният процент на разходите е посочен като процент, но не са отразени основните данни, послужили за неговото изчисляване. В този смисъл е практиката на СЕС и на ВКС Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17 на СЕС и Решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22, Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, Определение от 16.11.2010 г. по дело C-76/10, Определение № 1991/16.07.2024 г. по т. д. № 510/2024 г. на I Т. О. на ВКС и Определение № 1369/27.05.2024 г.

С оглед на изложеното процесния договор за потребителски кредит се явява недействителен на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11,ал.1, т.10 от ЗПК, предявеният главен иск следва да бъде уважен, а решението на СРС отменено в частта му с която е бил отхвърлен главния иск.

Доколкото въззивния съд следи служебно за допустимостта на решението на първата инстанция в обжалваната част, съобразно чл.269 от ГПК, настоящия състав намира, че решението на СРС, в частта с която е отхвърлен евентуалния иск следва да бъде обезсилено, тъй като не се е сбъднало вътрешно- процесуалното условие под което е бил предявен.

На следващо място съдът намира, че решението на СРС следва да бъде отменено и в частта, с която първата инстанция е осъдила ответницата да заплати законната лихва за забава върху присъдените суми, тъй като съгласно чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, в това число и законната лихва за забава / в същия смисъл е и задължителната практика на СЕС- т.82 от Решение по дело С- 520/21/

4

При този изход на спора ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищцата за разноски в производството пред СРС сумата от 533,28 евро/ 1043 лева/, представляваща разноски за заплатена държавна такса и депозит за експертиза. На основание, чл.78,ал.1 от ГПК във вр. с чл.38,ал.2 от ЗА, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. Д. сумата от 120 евро с ДДС, представляваща възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в исковото производство, което е съобразено с фактическата и правна сложност на делото и процесуалните усилия положени от адвоката на ищцата.

На основание чл.78,ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на въззивника сумата от 174,61 евро- държавна такса във въззивното производство, а на основание чл.78,ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК във вр. с чл.38,ал.2 от ЗА, въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на адв Д. сумата от 120 евро с ДДС, представляваща възнаграждение за оказана безплатна правна помощ във въззивното производство, което е съобразено с фактическата и правна сложност на делото и процесуалните усилия положени от адвоката на ищцата