Определение № 1412 от 28.05.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1412 гр. София, 28.05.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно частно гражданско дело № 20251000501359 по описа за 2025 година

Производство по чл.274 ал.2 вр.чл.129 ал.3 ГПК.

Производството по делото е образувано по частна въззивна жалба, депозирана от Г.

К. срещу определение № 560/07.05.2025г. постановено по гр.д.№ 229/25г. по описа на СОС, ГО, V с-в, с което е върната обратно искова молба, депозирана от К. Г. В. срещу СГС, а производството е прекратено, поради неизпълнени указания в срок.

Съобщението за това определение е било връчено на жалбоподателя на 14.05.2025г.

Частната жалба е депозирана на 19.05.2025г. /чрез назначения особен представител, в лицето на адв.С./ т.е. преди изтичане на преклузивния едноседмичен срок за обжалване на същото.

Жалбоподателят Г. К. посочва, че с обжалваното определение съдът по същество отказва правосъдие. Твърди, че указанията са връчени на особен представител на лицето на 17.04.2025г., но в същото време тези указания не са изпратени на самия ищец, който се намира в СЦЗ гр.София .Указанията по своята същност са лични и няма как особен представител да попълва декларация по чл.83 ГПК вместо ищеца. В този смисъл тези указания следва да бъдат изпратени и лично до ищеца и ако той не ги изпълни, едва тогава да се прекратява делото. Особеният представител може да подпомага правно ищеца, но не може да прави лични искания от негово име. Моли за отмяна на постановеното определение за прекратяване и връщане на делото в СОС.

Съдът като взе предвид изложените от страните доводи и представените доказателства намира частната жалба за редовна и допустима, а разгледана по същество – същата е неоснователна.

Производството по делото е образувано по искова молба с правно основание чл.2в ЗОДОВ, подадена от К. Г. В. срещу СГС, за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 500 000 лв. за нарушение на чл. 1, 6, 13, 14, 17, 18 и 53 от ЕКЗПЧ, чл. 47, 1

48, 51, 52, 53 и 54 от ХОПЕС, чл. 82 от ДФЕС, чл. 2, 3, 4, 5, 6, от ДЕС и чл. 5, ал. 4 от КРБ във връзка с НОХД № 4680/2016г. на СГС, НО. СОС, ГО, е констатирал, че исковата молба е нередовна по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 и ал.4 ГПК, както и чл. 128, т. 2 ГПК, поради което с разпореждане от 02.04.2025г. същата е оставена без движение, като са дадени указания както следва:

Първо ищецът претендира обезщетение за вреди от нарушение на правото на ЕС поради това, че ответникът не му е предоставил заверени преписи на руски език от материали по НОХД № 4680/2016г. на СГС, но не се посочва, в коя норма от общностното право е регламентирно това задължение на съда, т.е. коя норма е нарушена с така релевираното бездействие на ответника. Същевременно, изброяването на множество правни норми от ЕКЗПЧ, ДФЕС, ДЕС и ХОПЕС не е фактическо твърдение, а само правна квалификация, от която съдът не е обвързан, тъй като следва да я прецени на база изложените факти.

Действително, позоваването на нарушение на европейското законодателство е релевантен компонент от обстоятелствената част на иска, но той следва да бъде индивидуализиран чрез посочване на конкретни фактически действия на ответника (което в случая е направено само отчасти) и на конкретни норми от общностното право, нарушени с тези действия, което въобще не е направено, тъй като бланкетното посочване на чл. 312 НПК, ЗОДОВ, чл. 1, 6, 13, 14, 17, 18 и 53 от ЕКЗПЧ, чл. 47, 48, 51, 52, 53 и 54 от ХОПЕС, чл. 82 от ДФЕС, чл. 2, 3, 4, 5, 6, от ДЕС и чл. 5, ал. 4 от КРБ не удовлетворява изискването на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК за посочване на обстоятелствата, на които ищецът основава иска си. Посочено е още, че КРБ, НПК и ЗОДОВ са част от вътрешното (не от общностното) законодателство, а ЕКЗПЧ все още не е част от правото на ЕС, доколкото съюзът не се е присъединил към нея. Поради това, дори да се констатира нарушение на разпоредби от тези актове, то ще бъде несъставомерно, а с това - и изначално негодно да обоснове предявения в настоящото производство иск. Аналогичен е случаят с ХОПЕС, тъй като, съгласно чл. 51, ал. 1 от тази харта, ако релевираните действия на ответника се основават на вътрешното законодателство (както в случая твърди ищецът), ХОПЕС е неприложима.

Второ - ищецът не заявява, дали посоченият ответник СГС се е произнесъл като последна инстанция по правния спор, във връзка с който се твърди да е било допуснато съответното нарушение на правото на ЕС, а това е необходима предпоставка за ангажиране на отговорността му по този ред и за допустимостта на предявения иск (арг. от решението по делото „Кьоблер“, в което се приема, че за вреди, причинени от нарушение на общностното право от съдебния решения, отговаря само последната инстанция, защото тя може да отстрани нарушенията, допуснати от съдилищата, чийто съдебни актове не са окончателни).

Трето - не е изпълнено и задължението по чл.127, ал.4 ГПК, ищецът да посочи банкова сметка или друг начин за плащане, като не е внесена държавна такса съобразно вида и броя на предявените искове (чл.128, т.2 ГПК).

Затова с разпореждане № 554 от 02.04.2025г., ИМ е била оставена без движение, като на ищеца, чрез назначения му особен представител, са дадени указания да отстрани нередовностите й. Съобщение за разпореждането е получено от особения представител на 2 ищеца на 17.04.2025г., но в предоставения срок и към 07.05.2025г. същите не са изпълнени дори частично. Затова СОС е върнал обратно ИМ и е прекратил производство, тъй като е приел, че срокът за изпълнение на указанията е изтекъл на 24.04.2025г. – присъствен ден.

Настоящата съдебна инстанция намира определението за правилно по същество по следните съображения:

Съобразно практиката на ВКС, материалноправните предпоставки на иска за вреди от нарушение на правото на Съюза са изведени в практиката на Съда на Европейския съюз въз основа на принципа на лоялно сътрудничество по чл. 4, § 3 ДЕС между държавите членки и се изразяват в нарушена правна норма от правото на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти, което нарушение трябва да е "достатъчно съществено" или "явно квалифицирано" и в причинна връзка от него да са настъпили вреди (имуществени и/или неимуществени) за частноправния субект. Това са и юридическите факти, чието осъществяване ищецът следва да твърди в обстоятелствената част на исковата молба, за да бъде квалифициран предявеният иск като такъв по чл. 2в ЗОДОВ.

СОС е приел, че съдът носи обезпечително-гаранционна отговорност в качеството на възложител на работа на съответния съдия /СГС, НО, 21 състав/, причинил вредоносния резултат, като е отбелязал, че ищецът не посочва коя норма от правото на ЕС, предоставяща му права като частноправен субект, е нарушена от такова естество, че да обоснове квалифициране на иска по чл. 2в ЗОДОВ. Разяснено е, че отговорността за вреди от нарушение на правото на ЕС по смисъла на чл. 4, § 3 ДЕС е специална деликтна отговорност, която може да бъде ангажирана по съдебен ред при наличието на определени материалноправни предпоставки, установени в практиката на Съда на ЕС: 1. нарушена конкретна правна норма от правото на ЕС или нарушен принцип, установен от правото на съюза; 2. нарушените правни норми на общностното право да предоставят права на частноправни субекти; 3. нарушението да е достатъчно съществено и 4. нарушението, респ. неизпълнението на задължението на държавата, да е в причинноследствена връзка с настъпилия за засегнатото лице вредоносен резултат (вреди).

Съдът е констатирал, че ищецът не се е позовал на нарушение на конкретни правни норми или принципи от правото на ЕС. Посочените от ищеца конкретни норми са неотносими към предмета на доказване, тъй като ХОПЕС сама по себе си не е достатъчна да обоснове необходимото явно и съществено нарушение на ПЕС по смисъла на чл.2в ЗОДОВ. Освен това, тя препраща към вътрешното законодателство, за евентуални нарушения на което е предвиден инстанционен ред на защита. Поради това формалното посочване на тази разпоредба е негодно да обоснове предявения в настоящото производство иск. Разпоредбата на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС не е може да бъде основание на иск по чл. 2 от ЗОДОВ, тъй като тази Конвенция (ведно с протоколите към нея) не е част от правото на ЕС, доколкото съюзът все още не се е присъединил към нея, независимо от предприетите действия в тази насока. Разпоредбите на Конституцията на Република България, НПК и ЗОДОВ са част от вътрешното право, а не от правото на ЕС. Поради това, дори да се констатира нарушение на такива процесуални правила, то също ще бъде несъставомерно по 3 смисъла на чл. 2в от ЗОДОВ, а с това - и негодно да обоснове предявения в настоящото производство иск.

Относно пасивната процесуалноправна легитимация на ответника СГС, не в противоречие, а в съответствие с константната практика на ВКС, изцяло съобразена с практиката на СЕС, която неизменно приема, че отговорността на държавата по чл. 2в от ЗОДОВ за нарушение на правото на ЕС може да бъде реализирана само срещу процесуален субституент юрисдикция, орган на съдебната власт, който действа като последна инстанция в съответното производство - в този смисъл са определение № 60354/04.11.2021 г. по ч. гр. д. № 1126/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 4406/20.12.2022 г. по ч. гр. д. № 4239/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение от 28.07.2016 г. по дело С-168/15 на СЕС, решение от 09.09.2015 г. по дело С-160/14 на СЕС, решение от 13.06.2006 г. по дело С-173/03 на СЕС. СГС безспорно е първа инстанция, а ВКС се явява последна такава, което само по себе си, предполага неоснователност.

Наистина, исковата молба съдържа искане за освобождаване от заплащане на държавна такса, но към нея не е приложена декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК, нито други документи в подкрепа на това искане. Тази декларация може да бъде попълнена само лично от ищеца, който се намира в затвора, поради което е следвало указанията в тази им част да му предадени. Независимо от това определението е правилно и като такова следва да бъде потвърдено, тъй като липсата на д.т. и декларация по чл.83 ал.2 ГПК не е водещата причина за връщане обратно на ИМ и прекратяване на производството т.е. така не става ясно, в какво се състои претендираното нарушение на правото на Европейския съюз от страна на ответника, т.е. по какъв начин са били нарушени конкретни норми от това право (след тяхното надлежно уточняване). Последното би могъл да направи само вече назначения особен представител на ищеца. Само по себе си това е достатъчно основание за прекратяването на исковото производство поради неотстраняване нередовности на исковата молба по чл. 129, ал. 2 и, ал. 3 ГПК, т.е. дори ако бе попълнена декларация по чл.83 ал.2 ГПК и дори ищецът да бъде освободен от заплащане на такава, каквото и разрешение настоящата инстанция да възприеме по него, в случая това не би довело до промяна на крайния резултат, постановен от първа инстанция, респ. - този въпрос също е без значение за изхода на делото. Едва след това т.е. при надлежно изпълнение на първата част от указанията, съдът би имал задължението да се произнесе по искането за освобождаване от д.т. Настоящата съдебна инстанция констатира, че указанията не са изпълнени в рамките на предвидения преклузивен срок дори частично, поради което и при липсата на направено искане за продължаване на срока за изпълнение на указанията, правилно ИМ е била върната обратно, а производството – прекратено.

Воден от изложеното и на основание чл.278 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА определение № 560/07.05.2025г. постановено по гр.д.№ 229/25г. по описа на СОС, ГО, V с-в, с което е върната обратно искова молба, депозирана от К. Г. В. срещу СГС, а производството е прекратено, поради неизпълнени указания в срок.

Определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщението с частна касационна жалба пред ВКС.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5