Решение № 53 от 04.03.2025, Районен съд - Радомир

РЕШЕНИЕ

№ 53 гр. Радомир, 04.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря М.Д.М. като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20241730101323 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите.

В исковата молба се твърди, че ищецът е страна по договор за паричен заем № . г., подписан с ответното дружество „Креди Йес“ ООД, по силата на който е получил в заем сумата в размер на 3000,00 лева, при ГПР от 47,928% и месечен лихвен процент от 3,330%. На основание чл. 8 от договора кредитополучателят следвало да заплати неустойка в размер на 2454,97 лева, като по този начин общото задължение по договора, с включена главница, лихва и неустойка, възлизало на 6315,00 лева.

Ищецът счита, че клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора са нищожни поради накърняване на добрите нрави, тъй като неустойката е в прекомерен размер и в случая се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение и до злепоставяне на интересите на кредитополучателя, с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Сочи и че предвидената неустойка не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. С клаузата за неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като същата следвало да се включи в годишния процент на разходите, но това не било сторено, тъй като с включването ú би се нарушило изискването ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

Вземането по чл. 8 от договора нямало характер на неустойка, тъй като макар и да е именувано като такова, същото изначално било уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращи я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Това вземане било допълнителна и гарантирана за търговеца сигурна икономическа облага.

1

По изложените съображения, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожни клаузите, съдържащи се в чл. 6 и чл. 8 от договор за паричен заем № . г.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е изразено становище за неоснователност на предявения иск, като сочи, че кредитополучателят предварително е бил запознат с размера на последиците, които биха настъпили при непредоставяне на исканото обезпечение и това споразумение е постигнато в израз на доброволно формираната воля на страните и в съответствие с принципите на свободата на договаряне. Сочи, че клаузата на чл. 8 от договора е индивидуално уговорена с кредитополучателя и същата е съобразена с неговото желание, изразено в молбата му за кандидатстване за кредит. Освен това, при положение, че вземането не е гарантирано с ипотечно или заложно обезпечение, заемът се явявал по-рисков и именно с цел да се обезпечи, кредиторът изисквал от кредитополучателя да предостави банкова гаранция или обезпечение чрез поръчител. Твърди, че едно евентуално неизпълнение на договора поставяло кредитора в голям риск и неустойката била предвидена да обезщети кредитора за поетия от него риск.

Отделно от изложеното, сочи, че ГПР по кредита се изчислявал по формула, отразена в Приложение № 1 към ЗПК, като във формулата не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит. Процесната неустойка представлявала разход, уговорен във връзка с неизпълнение на договорните задължения на потребителя, поради което същата не можело да се определи като възнаградителна лихва и съответно не можела да се отнесе към годишния процент на разходите. Според ответника процесният договор за кредит отговарял напълно на изискванията на чл. 10 ЗПК. Договорът бил изготвен на разбираем език. В него бил посочен общият размер на кредита, условията за усвояването му, лихвеният процент, ГПР, общата сума, дължима от кредитополучателя, изчислена към момента на сключване на договора, както и информация за правото на потребителя при погасяване на главницата (чл. 5 от договора). Подписан бил и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.

Според ответника не било допуснато нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като цитираната разпоредба не изисквала в договора да бъде посочен математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР.

С оглед изложеното, моли предявеният иск да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.

В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. С писмена молба поддържа предявения иск и моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожни клаузите, съдържащи се в чл. 6 и чл. 8 от договор за паричен заем № . г.

Ответното дружество „Креди Йес“ ООД, редовно призовано, не изпраща представител в съдебно заседание. С писмена молба оспорва предявения иск и моли същият да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен и приет договор за паричен заем № . г., сключен между „Креди Йес“ ООД, като кредитор и В. А. К., като кредитополучател, съгласно който кредиторът се задължава да предостави сумата от 3000,00 лева, а кредитополучателят приема да върне същата парична сума на 2

15 месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 421,00 лева. Съгласно чл. 6 страните се съгласява договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от общите условия към договора и с още едно от посочените обезпечения, а именно: ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В случай, че кредитополучателят не предостави в тридневен срок от сключването на договора обезпечението, посочено в чл. 6 от същия, дължи на кредитора на основание чл. 8 неустойка в размер на 2454,97 лева.

По делото е представена и справка за извършените плащания от страна на ищеца по договора за кредит, от която е видно, че същият е заплатил сумата в общ размер на 3155,61 лева.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а ответникът е юридическо лице, което предоставя потребителски кредити в рамките на своята професионална и търговска дейност, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалните закони – ЗПК и ЗЗП.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б.. Ал. 5 на чл. 19 разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 2454,97 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури следните обезпечения: две физически лица, всяко от които да отговаря на следните условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лева съгласно справочните данни на НОИ, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя, да няма неплатени осигурителни вноски за последните две години, да няма кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; както и с още едно от посочените обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето естество неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова 3 институция ще изисква също заплащане) или физически лица - поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях, както и възможност да учреди ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество или да издаде ценна книга в полза на заемодателя. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него „неустойка“ при формиране на ГПР по договора – съобразно уговореното в договора за паричен заем, а единствено договорната лихва, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 47,928%, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе посочено, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от договора неустойка, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. При включване на неустойката в ГПР, размерът му нараства над законоустановения размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б., съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК.